Прави това, което ти искаш.

Това няма да те направи по-щастлив, нито по-обичан, нито ще запълни огромната емоционална празнина вътре в теб.

Ти си като една космическа черна дупка и поглъщаш всякаква светлина вътре в себе си.

Но вероятността да избухнеш един ден е право пропорционална на твоята склонна  към самовзривяване и повличане след себе си потоци от емоционално наситена лава натура - внимавай да не бъде унищожително.

Както виждам, ти изобщо не си толкова добронамерен, колкото за момента съм аз към теб.
А иначе - има за какво да ти прощавам, разбира се.
И не защото не си се влюбил в мен, аз също не се влюбих, това не става насила.
То е чудо - случва се.
А за други неща, и ти ще си ги осъзнаеш един ден.
Но тогава просто няма и да имаш възможност да ми поискаш прошка, защото аз ще съм на светлинни години от теб - ментално, а и вече няма да ми е необходимо да искаш прошката ми.
Всъщност, и сега не е.
Защото аз съм ти простила вече.
Така ми е по-лесно.
А аз лично толкова пъти съм те молила за извинение, без нито веднъж на мен да ми се поиска, че някак си балансът изобщо го няма никакъв:)
Но аз съм си такава, държа да съм начисто със себе си, а другите си носят отговорност за тях самите.
Бумерангът на собствените ни мисли достига и най-ревностно пазените гънки на същността ни. Уязвими сме най-вече от собствената си недобронамереност, радиираща от нашите страхове, метаморфозирали в различно проявяващи се слабости.
Така че за мен е несравнимо по-лесно, и свличащо всички затормозяващи емоции, да ти простя. Но не заради теб, или заради идеята, или заради хипотетични дивиденти относно собствената си душа.
А защото така го чувствам.
И се благодаря -  на всички светли сили - някъде там..., които наблюдават нашите кривуличещи земни житейски пътеки; на себе си, и на теб дори благодаря - че не се влюбих. Обратното би било развнозначно на духовно самоубийство...

...когато там, където е съществувала болката, остане само любов, в най-чистото й измерение - това е Прошка...
Да, аз уважавам този човек, без да го обичам. А този, когото обичам - не уважавам.
Това са сърдечните парадокси...
Благодаря за коментара - смислен и докосващ е - това, което е не само вътре в нас, а отвъд...

Всъщност, уважавах с безконечна екзалитираща истинност този мъж - когото обичам, без да уважавам - вече...Но миналото време на този глагол с алтруистичен заряд е обусловено от едно предателство - непростимо.
Него също бих простила - безпрекословно. Но все още там раната е с нечовешки измерения на болката...Когато поутихне - тогава ще дам Прошка. И пак заради Смисъла да простиш - смирено. А не заради него.

...към самопречистващата сила на любовта - извън време-пространствените канони, а в нейния абсолютен израз...

Това са моите отговори към една вече изтрита потребителка, за съжаление...Липсват ми думите й, съжденията й, изисканният й подход.