В края на миналата година пристигнах за първи път тук, в Дубай,
откъдето отлитам след два дни. Бързам да довърша историята. Така си бях
обещала. И ще спазя обещанието към самата себе си. В Бургас ме чакат
други задачи. Дъщеря ми завършва гимназия тази година. Ще има доста
емоции – бал, тоалет, матури, подготовка, кандидатстване... Хубави и
неповторими моменти, безспорно. Затова имах нужда от моето малко
бягство тук, сега, в друга реалност, където почти се капсулирах. За да
сътворя не нещо значимо. Но необходимо за мене самата.
Връщайки се назад в споменния тръст на моите дубайски
преживявания, като проблясъци в спокойна вода изплуват някои твърде
характерни моменти – като висш израз на съдбовните синхроничности,
които често поставят на почти непоносимо изпитание вътрешните ни
устои. За да научим, в ускорени темпове, най-важните си уроци.
Сега, с необходимата доза хумор, си спомням за всички абсурди,
през които преминах. Колкото повече се стараеше този мъж, толкова
повече гафове се случваха – по пакостлив невидим начин, по неведоми и
абсолютно необясними пътища! Непрестанно изскачаха “артефакти” от
руски произход – от безобидни картички за рожден ден, “чудодейни”
кремчета за отслабване, уж случайно подхвърлени на тайни места, до...
тъмносини бикини от Marks&Spencer, забравени, или може би нарочно
оставени, на дъното на коша за пране в “моята” (и бивша “нейна” баня).
Разбира се, рутинните реакции от сблъсъка с подобни “съкровища”, бяха
напълно обясними, оправдани и подплатени с теоретична обосновка
относно емоционалната ми реактивност. Накратко – избухванията, в рев,
два реда сълзи и пет реда съмнения, бяха съвсем логични. Тъкмо се
успокоявах след някое “откритие”, и хоп – чисто ново! Осъзнах с пълна
сила, че най-невероятното доказателство за синхроничността е фактът, че
това, което съществува, но е забравено – някъде из чекмеджетата на
миналото ни, или пък щателно се крие, няма как да не излезе наяве някой
ден. И това – като правило, се случва в най-неочаквания и абсурден
момент! Още повече – и аз се уверих, че притежавам “Осемнадесето
чувство”...
Спомням си едно знаково за мен преживяване, доказващо силата на
синхроничните случвания. Беше чудесна вечеря в Dubai Mall (Дубай мол) –
уникално съоръжение, като малък град, със собствена атмосфера.
Неколкократно съзерцавах от балкона на ресторанта невероятния песенен
танц на фонтаните. Омагьосваща, спираща дъха красота! Не бих могла да
опиша, чрез ограничеността на думите, феерията на танцуващата вода,
сбрала енергизираната сила на музиката, чийто – усещащ се и на
подсъзнателно ниво! – ритъм спонтанно чертае във въздуха рисунъка на
чудните си движения..
Едно от чудесата на съвременните технологии, съчетани с изкуство –
пеещите, танцуващи, омагьосващи фонтани пред Бурдж Халифа! Не се
наситих да попивам всестранната им въздействаща красота!
След наситената с красиви моменти вечер, обаче, лежах с
температура, поради някакъв нахален вирус. Макар навън да беше към 30
градуса, през декември, вирусите явно нямат почивен сезон. Увита в
одеялото, зъзнеща, но емоционално приповдигната и вътрешно стоплена,
реших да прехвърля снимките от деня – от телефона на лаптопа. Включих
си кабелчето и следвах познатите ми стъпки. И, о, Боже! Сякаш бях
попаднала в салон със забранен филм, а аз съм на възраст, на която
присъствието е непозволено! По незнайни пътища, които така и не
успяхме да си обясним научно, по вътрешната безжична мрежа, на моя
личен телефон се заредиха снимки. От миналото. Такива, каквито той
твърдеше, че е изтрил отдавна. И не искаше, разбира се, да попадат точно
пред моите очи! Незнайно как и защо, точно в онзи момент, именно тези
изтрити снимки, запазени в някакъв – уж отдавна унищожен, файл,
попаднаха точно на моя телефон! И досега нямам обяснение...
Успокоих се. Преглътнах. Все пак, това беше минало, датите се
виждаха ясно. Но... Минаха няколко дни. След като уж всичко по мрежата
и компютрите бе щателно проверено за подобни паразитни кадри от
миналото, отново, по същия безумен начин, но този път на лаптопа, се
заредиха други снимки. Нова серия. Е, не! Това само на мене може да се
случи, казах си! Явно всичко, което е трябвало да знам, го научих. Като че
ли пакостливо духче стори всички тези поразии с поучителен характер.
Всъщност, това е доста симптоматично – никой не може да скрие нищо от
мене. Рано или късно, всичко, което е било щателно потулвано, се появява
пред очите ми, надлежно поднесено в пълния си информационен блясък.
Бивш журналист съм, все пак. А казват, че няма бивш такъв. Така че
придобивам измерение на “Дамата с рентгеновите очи”, като в малкото
книжле на Светослав Минков на библиотека “Галактика” (такива книжки
четях “на килограм”, когато бях ученичка.)
Разбира се, всеки полет – от Дубай до София, бе белязан с някаква
симпатична синхроничност. Един път летях с бивша любима на моя
приятел, която познавах от снимки. Тя явно бе видяла кой ме изпраща на
летището и още в автобуса към самолета ме гледаше повече от страшно.
Друг път – пътувах с... бившата съпруга. И с нея се разпознахме – от
снимки в “трейсбука”, разбира се... Дори ми стана болно за нея. Осъзнах,
че и аз съм бивша съпруга и мога да я разбера. Дълго стояхме неподвижни,
и двете, след като се приземихме в София. Никоя не желаеше да стане от
седалката първа – бяхме една зад друга, сами в самолета. Накрая събрах
смелост, напуснах бавно мястото си и преминах покрай нея. Изгледа ме
продължително. Почувствах се някак виновна, уязвена, макар че не съм
била причината за раздялата им. Дълго след това не можех да се успокоя.
Това бе Ефектът на синхроничността, подобно на Ефекта на
пеперудата, която причинява ураган в другия край на земното кълбо, само
с едно потрепване на крилата си...
Имаше и други занимателни случки от парадоксален характер,
синхронизирани, съвсем по Юнг. Вече имах тренинг. Всеки път ги приемах
все по-спокойно. Просто свикнах, че при мене фактите и събитията винаги
се подреждат по твърде оригинален начин. Примирих се, че понякога е
трудно да бъда разбрана, именно защото някои неща от живота ми
изглеждат наистина уникални – като намигане от Вселенски очи, житейска
гротеска или ирония на Съдбата, все едно. Важен бе резултатът. Разбрах,
че той, явно без изгледи за влизане в “нормалните” рамки – поради
напредващата ми възраст, също твърде често е с измерения на абсурд. Най-
прясното доказателство: вчера, в Dubai Marina (Дубай Марина), на
яхтеното пристанище, си поръчах кафе лате и старателно си го поръсих с...
черен пипер! Е, как можах да бъда толкова неприемливо разсеяна – на
моята симетричната достопочтена възраст! Между другото, кафето никак
не беше лошо. Извод – понякога може би трябва да правим малки
експерименти, разчупвайки рутинните си навици и придобивайки нови
вкусове...
Съвсем наскоро установих още едно интересно съвпадение.
Търсейки дали имам адашка – по име и фамилия във Фейсбук, открих, че
единствената друга “Теменуга Захариева” живее... в Дубай! Само че не е
родом от Бургас, а от Варна! Е, пак морско чедо, чиито съдбовни ветрове
са го отвели в далечната източна дестинация. Особено мила
синхроничност, намигаща ни – като занимателен Галактически
пътеводител, поставящ ни на точните места в огромната
междуконтинентална (или междупланетна...) Табла на живота...
В моите прелитания до Дубай в последната година – между
работните ангажименти, имах многоцветни спомени. И още по-пъстри
впечатления. Може би в някоя друга история ще разкажа подробно за тях.
Засега съм готова може би да споделя най-вече усещането, което имам.
След първоначалния шок от досега до напълно непознат за мене свят на
Изтока, надникването в каноните на Ориента и пристъпването в една
съвършено нова реалност, където царуват различни правила и
закономерности, вече съм доста по-спокойна.
Дубай е мегаполис, в модерната си част, твърде подобен на Торонто,
за който писах в предишна история. Не бях толкова стъписана от
въздействеността на технологическия напредък и модерните чудеса.
Небостъргачи бях виждала. Бях се качвала на тогавашната най-висока кула
в света – CN Tower. Настоящата най-висока конструкция в света е в Дубай
– величествената исполинна красота на Burj Khalifa (Бурдж Халифа,
кръстена на президента на Обединените арабски емирства), с нейните
достолепни 828 метра, отмерващи стройната й величествена прелест. Бях
се движила и по многолентови магистрали, бях виждала цялото
продуктово разнообразие и лукс в молове и офиси. В това отношение,
Дубай не ме изненада с почти нищо. Наистина ме изуми почти стерилната
чистота, фанатично поддържана навсякъде. И още по-невероятно за мене
бе да науча, че пясъците са старателно покрити с пластове почва, на която
е посадена трева – брилянтно поддържана, дори в над 40-градусовите
жеги! Навсякъде, сред палмите, цветята, подрязаните храсти и изкуствено
поддържаните широколистни дървета, “откривах” мрежа от маркучи,
незабележимо скрити в тревата, които денонощно поливат растенията! Не
вярвах на очите си. Тази зеленина бе навсякъде в града, и извън него – по
междуградските пътища!
Най-високата сграда в света – Бурдж Халифа – в стройната си
величествена прелест!
Романтичния крийк – ръкав от морето, навлизащ дълбоко в сушата
Там, където соленото море се среща с горещата пустиня, човекът и
камилата следват пътя си...
И малко отрезвяващи мисли – не искам да правя смешни финансови
сметки, колко би могло да струва всичко това. Мога да пресметна само
желанието на някого – да сътвори нещо красиво, независимо от факта, че
има много пари. Не достигат думите – наистина, за тази огромна човешка
грижа, която от пустинята извайва чудно красив свят, поддържан с грижа и
много любов. Респект. Неволен е аналогът с нашата българска природа,
дарена ни от Бог, като висш израз на неговата щедрост. И колко е жалко,
когато осъзнавам как понякога съсипваме райските дадености и ги
превръщаме в пустиня, дори символична – като материализиране на
собствените си самоунищожителни импулси, изразени чрез разрухата,
която сеем извън себе си. А тук, от вездесъщата, непобедима, извечна и
константна пустиня, хората са сътворили един истински Рай. Изводите са
многозначителни. И тъжни.
Впечатлена съм и от невероятната стерилност на отношенията в
Дубай. Да, всички са усмихнати, всеки е вплетен в бизнес схемата и е
длъжен да бъде любезен. От всички над два милиона, живеещи в Перлата
на Изтока – само около 10-15% са местно население. Всички останали
работят тук, докато са в трудоспособна възраст. Пенсия, застраховки,
здравеопазване са си лична грижа на всеки. Тук почти не съм виждала
възрастни хора, освен някои местни. Но те или рядко излизат, или се
движат в своя си затворен кръг с патриархални, наследени от миналото
правила и закони. Най-многобройни са представителите на субконтинента
Индия и отделилия се от нея Пакистан – строителните работници, от чиито
ръце е израснал този град. Следващи по многобройност са филипинците –
заети най-вече в сферата на услугите и в качеството на домашни
помощници. Има строго изразени касти, т.е. неписани, но съществуващи.
Местните хора са предимно “спонсори”, т.е. такива, които дават право на
желаещите – разбира се, не само от “Третия свят”, да работят тук – срещу
част от печалбата си. Има и местни служители в държавната сфера,
летищата, метрото и т.н. Но като цяло, те са в ролята на господари, даващи
правото на по-бедните да подобрят стандарта си. Има и една
новосформираща се класа, или по-скоро прослойка, освен британците,
които са си в ролята на бивши колонизатори – руснаците. В някои
квартали – като JBR (Джумейра Бийч Резидънс, накратко – Джейбиар,
огромен и разрастващ се квартал около плажа), в района на Marina Mall
(Марина мол) и Dubai Marina (яхтеното пристанище Дубай Марина), се
чува почти само руска реч! Доста са богатите руснаци, които демонстрират
завидно благополучие и стандарт. Тези, които могат да си позволят дом за
милиони, не се нуждаят от работна виза, за да пребивават в страната.
Три култови дубайски сгради: най-високата в света – Бурдж Халифа,
най-известният хотел – Бурдж ал-Араб и Джумейра Бийч Хотел, с форма
на вълна.
Тук, в далечното емирство, за първи път ставам свидетел на класово
разделение, което не е толкова забележимо. Но ако човек се вгледа с други
очи, отвъд видимите реалности, вижда “черноработниците”, които
денонощно вдигат етажите на непрестанно строящите се небостъргачи или
полагат релсите на новооткритата преди дни първа трамвайна линия.
Същите тези незабележими, “малки” хора, живеят в съвсем скромни
общежития, далеч от помпозността на луксозните квартали, защото
получават около триста долара месечно – при рутинна няколкохилядна
заплата за Дубай. Те напълно отсъстват и от големите молове – огромни
градове на закрито, със собствена атмосфера, дори с ледена пързалка и ски
писта, където единствено на едно място биха могли да се видят
представители на всичките около 150 националности, живеещи в Дубай.
Тези черноработници съм ги наблюдавала натоварени в разбит – за
дубайските представи, автобус, в 44-градусова жега, без климатик, а само с
някакви приспособени вентилаторчета, които обдухват отнесените им и
безизразни лица. Моментът се е запечатал много силно в емоционалната
ми памет. Не защото тези хора не са избрали сами този начин на живот,
осъзнавайки, че инвестират здравето си и младостта си, за да осигурят
живота на много близки хора. Съчувствието ми към тези малки – и като
физика, и като това, което животът им предлага, хорица, е напълно
оправдано... Макар че тристата долара, които получават, е огромна сума за
стандарта на техните страни, където с тези пари издържат цели фамилии,
осигуряват образованието на децата си и събират средства за откриване на
малък бизнес в родните си места. Но за Дубай сумата е наистина смешна.
Заведенията тук са с цени, няколко пъти по-високи от българските. Триста
долара е една прилична вечеря за четирима, примерно. В ресторантите и
кафетериите неизменно те обслужват рутинно усмихнати филипинци.
Мисля си – как се синхронизират нашите човешки желания и нужди, по
различни орбити, съобразени с различни критерии и правила. И колко са
различни те, а уж ние, хората, сме еднакви...
А какво ще остане у мене от досега с Дубай? Бях тук няколко пъти за
една година, успях до известна степен да надникна в тяхната уредба на
живот. Но само надзърнах, наистина, тъй като не съм имала работни
взаимоотношения. Спокоен, уреден, свръхмодерен свят. Разбрах, че се
работи много, през нощта животът не спира, особено през уикенда, който в
Дубай е петък и събота, неделя е работен ден. На мене това не ми се стори
кой знае колко необичайно, защото в ежедневника имахме точно тази
работна схема. Нали в понеделник трябваше да има вестник – работехме в
неделя, а в петък и събота почивахме, съвсем по дубайски...
Тук вече свикнах и с неколкократните дневно припявания от
минаретата на джамиите – част от ориенталския свят. Осъзнах, че всеки,
които е тук, би трябвало да уважава местните правила – като една
желателна синхронизация. Имах възможност да наблюдавам, с чисто
човешко удовлетворение, че всеки пази традициите си, независимо в коя
част на земното кълбо е дошъл в Дубай – колкото и да се превръщаме в
космополити, явно ние, хората, помним корените си и ги ценим.
Преди около две седмици тук бях свидетел на един разкошно
отбелязан индийски празник – Diwali (Дивали). Толкова фойерверки, цветя,
балони, светещи лампи по домовете на индийците не бях виждала дори по
коледно време в България. Весели, одухотворени хора, живеещи над
прагматиката на реалността. Е, разбира се, фойерверките на Нова година –
2014, с които Дубай се вписа в Книгата на Гинес, бяха наистина невиждано
разточителство. За съжаление не успяхме да ги видим на живо, точно
тогава имаше огромни задръствания по пътищата. Но наблюдавахме част
от неподражаемото светлинно шоу отдалече. И запис по телевизията,
разбира се. Уникална феерия, богатство, изливащо се в огън, цвят, звук и
послания!
Споменавайки индийската общност в Дубай, трябва да уточня, че тук
има храмове на всякакви вероизповедания. В съседното емирство –
Шарджа, което е буквално “залепено” за Дубай, е величествената Руска
църква, спонсорирана и открита лично от Владимир Путин преди около
четири години. Няколко пъти я посетих, а последният път беше на
Архангеловден, т.е. преди няколко дни. Наистина това бе може би една от
най-вълнуващите служби, на които съм присъствала. Почти нямаше хора,
обаче. Защото, като по чудо, навън се изливаше проливен дъжд – нещо
твърде рядко срещано по тези географски ширини. Като контрапункт на
пороя, в храма се стелеше упойващо с мелодичната си красота
източноправославно песнопение. Чувствах се издигната – над
условностите, в защитеното пространство на своята вяра и упованието в
близки на душевността ми реликви. А служителите в църквата ни
помислиха за... руснаци, може би защото си поискахме свещи на руски
език. Отново синхроничност...
През септември, тази година (Бел. на автора – 2014 г.), бяхме за две
седмици с дъщеря ми тук, в Дубай. Имахме разностранни преживявания,
които за нея, разбира се, бяха доста по-различни от моите – поради
различията във възприятията на възрастта. Тя бе изумена от
небостъргачите, кулата – Бурдж Халифа, беше очарована да снима
траекторията на пеещите фонтани от най-високото място за туристи на
Земята, докъдето ни изведе за секунди най-бързият в света асансьор.
Величествена бе гледката отгоре. И се чувствах малка, малка. И
същевременно, може би виждах измерението на мечтите си отблизо...
А аз бях очарована от Стария град – в квартала Бастакия, на брега на
крийка – ръкав от морето, навлизащ дълбоко в сушата. В галериите,
красивите автентични сгради, дворчетата с екзотични растения, тесните
улички на старинния квартал имах чувството, че се пренасям векове назад,
в епохата на Синбад мореплавателят и Шехерезада, макар че дестинациите
от “Приказки от хиляда и една нощ” са Сирия, Ирак, Иран... Но усетих
духа на Ориента, пропит от омайващи източни аромати, обагрен с
пъстротата на всевъзможни чудесии, рожба на автентичните им занаяти.
Невероятно бе разнообразието на подправки и всякакви билки, питиета,
непознати за мен плодове...
Видяхме и най-големия златен пръстен в света, вписан в Рекордите
на Гинес, изложен на Gold Souq (световноизвестният Златен сук, в превод
– пазар) – над петдесет и осем килограма 21-каратово злато, с над пет
килограма диаманти! Гигантското бижу, носещо поетичното име
“Звездата на Таиб” – поставено на витрината на огромен магазин за
златни накити, охраняван, разбира се, по подобаващ начин, с всевъзможни
камери, бе една от най-атрактивните “цели” за туристите – да се снимат за
спомен със символа на благополучието и (може би) излишната му
демонстрация...
Пихме мартини в шикозен кръгъл бар, съвсем удачно носещ името
360°. Барът бе в края на вълнолома, в помпозното яхтено пристанище
срещу Джумейра Бийч Хотел. От луксозните яхти в съседство, съвсем
дискретно, се дочуваха интригуващи звуци, очевидно отбелязващи
покачващия се градус на настроението на снобските частни партита. Към
яхтите припкаха кръшни девойки, от преобладаващо славянско-
филипински произход, полюшваха се на възвисоки токчета, очевидно
запътвайки се към работното си място – нощна смяна. Носеха малки
куфарчета – явно за “служебно” облекло и аксесоари...
Бях очарована от красавеца Burj Al-Arab (Бурдж ал-Араб), една от
емблемите на Дубай – изчистена като линия стилна конструкция във
формата на корабно платно, символ на човешкия устрем към нови брегове
и хоризонти. Един от най-луксозните хотели в света – построен на
изкуствен остров, свързан чрез мост с брега, е смятан за 7-звезден, но
разбрах, че категоризацията е може би символична – заради лукса,
нестандартната архитектура и вътрешния дизайн, в който – с типичното
източно разточителство, са вложени килограми злато... Забелязах, че
гледан от изкуствения остров “Палмата”, фронтът на кулата се издига
като огромен кръст, а във висящата – високо, високо, напречна част е
разположен ресторант с панорама, разстилаща взора надалеч. Е, там не
успях да отида, съзерцавах архитектурния феномен само от разстояние... А
вечер наблюдавах как оригиналната сграда сменя цветовете си, преливащи
в красиви нюанси – невероятно колоритна гледка. Бях възхитена – Бурдж
ал-Араб е наистина уникално творение на човешката конструктивна мисъл!
Далечният свят на Изтока ме грабна. И пося у мене зрънцето на
незабравимостта. Винаги ще нося полъх от докосването си до Ориента.
Като вътрешно съзерцание и завъртане по мисловната орбита – подобно на
сливането с Божествените измерения в танца на дервишите. А те, във
въртенето си, осъществяват една невидима ос, свързваща земно и небесно.
И в спомена ми изплува съзерцателният пейзаж с щъркелите в Дюлинския
проход, за който писах в встъпителния текст на книгата...
Преди утрешния си полет към Родината, съм в същото състояние на
духа. Усамотена. Мислеща. Премисляща. Разбираща необходимостта от
Пътя. В подобни моменти усещането за синхроничност е наистина с
измерение на Божествено.
Корабът пред Фахейди Форт, където се помещава сега Музеят на
Дубай – в атмосферата на отминали времена, восъчни фигури пресъздават
традиционни бит и занаяти
Връщайки се около два месеца назад във времето, осъзнавам, че с
дъщеря ми имахме наистина незабравими моменти в Емирствата.
Многократно съзерцавахме неземно красивите, като съчетание на музика,
движение, въздействена сила, фонтани пред Бурдж Халифа. Запазихме в
ковчежето със споменни източни съкровища и спиращата дъха гледка от
най-високата сграда, на “върха на света”, посещението на една от най-
красивите джамии – Sheikh Zayed Grand Mosque (Голямата джамия
“Шейх Заейд”) в столицата Абу Даби – истинско великолепие, изваяно от
мрамор, кристал и благородни метали. Там, на 45-градусова жега,
трябваше да влезем забулени и боси, разбира се. Предлагаха абаи –
дългите черни роби, с които всички местни жени ходят, срещу... лична
карта. Взеха ни документите, дадоха ни по една абая. Чух как диктуваха
при записването ни в огромната книга на посетителите: “Булгар, булгар!” –
нали бяхме две, т.е. булгар на квадрат. Е, нямаше как да не направя аналог
с Алековата история за Бай Ганьо в банята! Само че не в Абу Даби, а във
Виена. Дано не сме били такива в очите на служителките! Макар че бе
абсурд да са чели Алеко Константинов... Просто едно забавно съвпадение.
В една от най-красивите джамии в света – Sheikh Zayed Grand
Mosque (Голямата джамия “Шейх Заейд”), разбира се, в подобаващо
облекло. И боси!
В столицата посетихме един от най-скъпите хотели в света – Еmirates
Palace (Емирейтс Палас – Дворецът на Емирствата). Загубих се в
подобен разкош – красив и помпозен дизайн, издържан в източен стил, но
без кичозни елементи. Целите тавани бяха покрити с тънки листове от 24-
каратово злато. Там, в стряскащото и леко потискащо за мене лоно на
лукса, за първи път с дъщеря ми хапнахме и... най-скъпата торта, която
някога сме опитвали – покрита със златен прах! Златото, разбира се, беше
автентично, там не биха могли да си позволят имитация. С изумление
научих, че годишно в Емирейтс Палас се ползват над пет килограма злато,
адаптирано за хранителни цели – за декорация на ястия, предимно десерти,
а в хотела са наети над 1800 служители от 49 държави. Сякаш бях
попаднала в съвременен Вавилон! Впечатляващо! Истински дворец, по
всички правила! Сервитьорът бе почти двуметров строен африканец, с
горда осанка и ослепителна перлена усмивка. Изгледа ме твърде озадачено,
когато, подавайки сметката на моя приятел, той го насочи към мен – беше
забравил портфейла си в колата. Останах с удовлетворението, че със
скромните си средства, спечелени в България, успях да платя сметката в
толкова претенциозно място...
А едно от най-подходящите места човек да се полюбува на целия
разкошен хотелски комплекс, с чудни градини – като старинен персийски
дворец, както и на цялостната панорама на Абу Даби, бе въртящата се
кафе-сладкарница, извисяваща се над близкия Марина мол (адаш на другия
мол с красивото морско име в Дубай). За около час имахме възможност да
съзерцаваме града във всички посоки – бе красиво преживяване.
Снимка 053
Гледка от въртящата се кафе-сладкарница в Марина мол, Абу Даби
В столицата на Емирствата бяхме и на международна изложба на
съвременно изкуство. Излишно е да споменавам параметрите на модерното
и оригиналното, демонстрирани във всеки детайл – от футуристична
архитектура на сградата на изложението с внушителни мащаби, до самата
организация. Всички бяхме с баджове с електронни чипове, щателно
проверявани при влизането във всяка палата. На едно място бяха събрани
галеристи и творци от различни континенти. На форума отбелязах
несъмнено интригуващи идейни и естетически попадения, както и някои
откровено “кухи” – като замисъл и изпълнение. Атмосферата на фестивала
бе завладяваща – за първи път бях на толкова мащабен международен
форум, с оригинални художествени решения, дух на толерантност между
различните религии и култури. Нямаше как да не усетя – и на съзнателно,
и на подсъзнателно ниво, с всичките си сетива, че изкуството наистина
обединява, а не разделя хората. Факт.
Най-силно се впечатлих от експозицията Celestial Light (Небесна
светлина) с имитация на открития Космос – усещането наистина беше...
извънземно. Влязохме в специално помещение с безброй разпръснати в
пространството, светлини в сини оттенъци, отразяващи се във водното
огледало на пода. Вървяхме по футуристичните стъклени пътеки, сякаш
загубени в недрата на Вселенските тайни. Усещането бе подобно на
пътешествието във времето и пространството в новата епична лента на
нестандартния режисьор Кристофър Нолан – Interstellar
(”Междузвезден”). Филмът, един от най-силните – като внушения, които
съм гледала напоследък, бе дълбинен и многопластов психологически
разказ за пътуването в Петото измерение – квантовото понятие на
безусловната любов, с цел спасяването на човешкия род. Почувствах се в
синхрон с посланието на филма – след умопомрачително изкривяване на
времето в Черната дупка на съмнението, страха, преживените
предателства, преминавала – с пречистваща сила, през най-тъмните и
недосегаеми душевни кътчета. За да се катапултирам към нови светлинни
спасителни пространства...
А най-атрактивният – според моите критерии, поклонник на
изкуството на престижния форум несъмнено бе един млад екстравагантен
мъж с брада, в тесен бежов панталон и... огромни токчета, признавам – по-
високи дори от моите! Пристъпваше елегантно и с финес, поклащайки
стройни бедра и кръшен ханш. Нрави всякакви. После се досетих, че може
да е бил и... Кончита Вурст, екстравагантният победител (ка?!) на
последната Евровизия. Нищо чудно. Приликата беше осезаема. А точно
пред входа на изложението гордо, или по-скоро горделиво – съвсем
синхронично, стоеше изпъчена гротескова, но иначе изящно сътворена,
статуя на Мона Лиза... с брада. Явно “Кончитите” са последен писък на
авангардната мода с твърде сюрреалистични отблясъци.
Пресен емоционален отпечатък, отпреди няколко дни, за мен бе и
невероятното впечатление, което ми направи един руснак от арменско
потекло, според фамилията му, но иначе рус и синеок – майстор на
пясъчни рисунки върху стъкло. Събитието бе в рамките на Месеца на
Русия и фестивала Матрёшка, в WAFI City Mall (УАФИ Сити мол) –
нестандартен търговско-жилищен комплекс и хотел, с форма на египетска
пирамида, в чийто двор има копия на сфинксове, обелиски и всякакви
други египетски реликви. Артистът извайваше изумителна история за
приказния сън на едно дете, претворяващо се в Питър Пан. Публиката
съзерцаваше динамичната красота на голям екран – чрез движението на
пясъка, чието одухотворяване и придаване на чудни форми и образи бе
моделирано и водено от вещата ръка на майстора. Досега бях гледала само
видео на подобни спектакли. На живо наистина бе изтънчено и дълбоко –
като послание, духовно преживяване!
WAFI
А връщайки се почти година назад във времето, но отново на вълната
на културните ми пристрастия, си спомням как се почувствах като в

Холивуд – буквално. Имах шанса да усетя атмосферата на юбилейния 10-и
Дубайски филмов фестивал. Всичко беше по холивудски стандарти – дори
червеният килим, сновящите насам-натам звездни величия,
телевизионните студиа с ексклузивни интервюта, ароматът на лукс и
изтънчен снобизъм във въздуха... Имахме покани за една от прожекциите,
но изпуснахме часа. Явно е било добър знак – на другия ден успяхме да
гледаме може би най-качествената лента на фестивала – копродукцията на
Великобритания, Австралия и САЩ, с моя любимец Том Ханкс, в
звездната компания на Ема Томпсън и Колин Фарел – Saving Mr. Banks
(”Спасяването на мистър Банкс”). Филмът мe развълнува – с майсторски
разказаната история за авторката на един от най-обичаните детски романи
– “Мери Попинз”. Съпреживях личната трагедия на писателката,
капсулирането й в защитения свят на творчеството и приятелски
подадената ръка от... самия Уолт Дисни. Той й помогна да преодолее
травми, получени в едно отминало време и забравен свят – детството,
прекарано на друг континент, далече, далече... След края на прожекцията в
един от луксозните салон във фестивалния комплекс Madinat Jumeirah
(Мадинат Джумейра), дълго стоях притихнала, потънала не само в
кадифената прегръдка на удобния стол, а и в собствените си поразровени и
непреживени травми. Изключително топъл, докосващ, пречистващ филм, с
лечебната сила, носена на символичните криле на посланието – да се
върнем назад. И да простим. Дори когато това изглежда непреодолимо – за
рамкирания ни свят, обграден с непревземаеми защитни кули...
Връщайки се отново тук и сега, след твърде обичайното за мене
брожение във време-пространствените измерения, продължавам с
емоциите, преживени в едно от може би най-впечатлителните места в
Обединените арабски емирства – извън културната програма, култова и
незаменима за мене – красивият зоопарк в Ал Ейн, емирство Абу Даби. Там
бяха предвидени специални устройства за жегите, които впръскваха вода
на пара към изтощените от над 40-градусовите температури посетители!
Такова съоръжение нямаше как да възприема другояче, освен като висш
израз на загриженост към човека и неговия комфорт! В зоопарка видях за
първи път и лъвски “харем” – гордият Цар на животните се беше опънал
блажено на една изкуствена скала, заобиколен от цели три лъвици, съвсем
по източните стандарти. Лъвиците, обаче, бяха на бледи петна. Леко се
усъмних, че майка им, въпреки вещия царски надзор, е попрескочила при
съседа – леопард. Не бях чувала да има лъвска порода на леопардови
петна, иначе. Направих генералния извод, че и животните... изневеряват,
може би, с изключение на щъркелите и лебедите, които са белязани с
неизменна моногамност, като мен. Мислех си – може и да има други
предани и верни животни. Но лъвиците в Ал Ейн определено сринаха, поне
пред мен, авторитета на Господаря на животните...
Най-много ме впечатлиха малките чаровни животинчета сурикати,
като в мъдрата приказка – за деца и... пораснали деца – “Цар Лъв”. Мисля,
че там един от главните герои от сурикатски произход се казваше Тимон,
дребен калпазан, преливащ от идеи и хитрини. Малките чаровни създания
идваха до нас, изправени на задни лапички и държейки предните пред
гърдите, любопитно надничаха и оглеждаха – истински зоопаркови
клюкари. После отиваха да ровят дупки в пясъка и се закопаваха, правейки
смешни движения, като врабчета, “къпещи се” в праха. Явно така се
спасяваха от жегата. Изключителни симпатяги! Дълго наблюдавахме и
жирафите, особено водопоя им – милите, какви гимнастически движения
им бяха необходими, за да достигнат с дългите си шии до водата. Видяхме
и пустинна лисица – доста странно животинче, с огромни уши, като
пеленгатори, свързващи го с космичните пространства. Лисичката лежеше,
свита на кълбо, видимо отчаяна, може би защото беше самотна и не е
имала своя опитомител, като в “Малкият принц” на Антоан дьо Сент-
Екзюпери ...
Излишно е да споменавам, че дори и в зоопарка беше забранено
“непристойно” облекло – никакви потници, бюстиета, къси поли, всички
трябва да са консервативно облечени. Това не бе така строго изразено в
Дубай – по улиците и моловете забелязах, че всеки ходи, както желае.
Разбира се, без арабските жени, които неизменно наблюдавах с черни
дълги абаи и щателно (или не толкова...) забулени. Е, ако е имало други
местни дами, позволили си да не са със задължителното облекло (чух, че
има и такива смели “амазонки”), те просто са били “потънали” сред
тълпата чужденци и по този начин са останали ненатрапчиво незабелязани.
Видях жени, по-предизвикателно облечени от нашите, бургаски, или
каквито и да е други български улици! Интересна гледка бе красива дама
по прилепнала къса рокля и предизвикателни ботушки на дупки – може би
от на цена от няколко средни български заплати, с двама достолепни
местни красавци, в бели традиционни одежди. Жените в черно, мъжете – в
бяло. Доста разсъждавах, каква ли символика всъщност е вложена в това
цветово разделение. Предполагах, че в жегите навън, ако жената е в дълги
черни дрехи, които привличат слънчевите лъчи, просто ще си стои
повечето вкъщи, типично за техните източни традиции. Но може би това
бе само моя, съвсем неуместна, догадка. Интересно, не видях мъж с две
или повече жени, но жена – с двама и повече мъже, да. Нравите и
стандартите ли се промениха, светът ли полудя, или моето пребиваване в
Дубай бе твърде кратко, за да вникна по-дълбоко в тънкостите на
взаимоотношенията, не знам...
А иначе, жените, уж забулени, уж прилежни, а все повече се налага
модата на абаите със специални шевици, рязана бродерия, мъниста, дори
цветни елементи. Платовете стават все по-прозрачни, а под черната
задължителна дреха, при по-кръшна походка, се виждат под покривалото –
последна мода линия на известни марки, гарнирани със скъпи аксесоари и
обувки. Цялото разточителство – съчетано с фрапантен грим. Факт е, че
всяко трето помещение на улицата, в зоните за търговия и заведения, е...
салон за красота. Там, разбира се, работят рускини, полякини, българки,
сръбкини, мароканки, тунизийки, египтянки, филипинки и какви ли не. А
местните кокони редовно се отдават на разкрасителни процедури. Изобщо
не е рядкост да се видят из моловете последните тенденции и в
пластичната хирургия, понякога съвсем нескопосано сътворена. А най-
големият хит е да се правят подплънки на... задни части. В България се
стремим да отслабваме, спортуваме и т.н. (с изключение на мене, аз съм
антиспортистка), а в Емирствата – красивата жена означава сластно
оформена, дори с помощта на специални силиконови попълнения. Каква
знакова синхронизация – жените по цял свят са с еднакви желания и
“алчност” към придобиване на скъпи неща и рафиниран външен вид,
независимо от вероизповедание и местни традиции.
Между другото, не може да се отрече, че има доста красиви арабки.
Макар и забулени, осанката и гордият им поглед показват една култура,
която подценяваме до известна степен. Много от младите жени завършват
престижни американски и английски университети. Не са рядкост дами,
ръководещи свой преуспяващ бизнес. Бащите и дядовците им са били
търговци или бедуини в пустинята допреди няколко десетилетия,
разчитайки на финиковите палми, камилите и лова на бисери (злите езици
споменават и пиратството) – като основен поминък, сега получават в
изобилие всички благини на света, и отгоре дори. Може би трудно се
понася такава историческа и икономическа динамика. Не им завиждам. И
все си мисля, че прекаленото разточителство може би крие някакъв вид
комплекси. Но, като цяло, са изградили едно уникално общество. Всичко,
гледано отстрани и безпристрастно, си е на мястото, може би съвсем
справедливо стоящо точно там... А може би не. Зависи от гледната точка.
Макар че на пръв поглед, цялата държава е обхваната от безкрайни
пясъци, видяхме и интересни, леко стряскащи, като облик, скали, които са
били дъно на океан преди хилядолетия. След посещението си в зоопарка,
се качихме на една висок към 1200 м скален масив в близост, от който се
наблюдаваха – като на длан, пустинята, градът и съседният Оман.
Наистина величествена гледка! С изумление съзрях свръхлуксозен замък,
кацнал точно на ръба на скалата. Асоциацията, която спонтанно направих,
бе поетична – може би собствениците се родеят с орлите, поне мислено,
затова са избрали дом, на педя от облаците...
Далече, далече на Изток, в емирството Фуджейра се потопих и във
водите на Индийския океан, запазих си и мидички от там. Пейзажът,
пясъците, водата, усещането, палмите дори ми се сториха... различни.
Видях и впечатлителни огромни контейнери за петрол – нещо като
запазената марка на държавата, в близост до внушителното нефтено
пристанище.
Интересно преживяване беше и посещението на т. нар. алкохолен
магазин, в друго емирство. По принцип, разбрах, че в Дубай се продава
алкохол, но само с разрешително. А в този луксозен, огромен и
свръхзареден магазин се продаваха свободно всевъзможни питиета.
Разбира се, още на входа чухме българска реч. Беше точно по Коледа.
Поздравихме се радушно и си пожелахме – по нашенски, весели празници,
с ракийка и вкусни български гозби. Доста бяха и руснаците, те пък си
наобикаляха усърдно щандовете за водка. Влетя и някакъв
неидентифициран – като националност, обект, който беше видимо
подпийнал. Явно беше решил, че не му достига дозата и поиска още. Но
най-тактично го изведоха, под ръка, двама много любезни, иначе,
охранители. Максимално бързо и без излишен шум. След това най-
вероятно са го прибрали и на топло. Макар че за тамошните стандарти
понятието “топло” би било правилно да се замени с “хладно”, тъй като
климатиците, по правило, а и по необходимост, не се спират и през зимата,
разбира се – в техния разхлаждащ вариант... А в огромния магазин имаше
и българско вино и ракия. Не съм от познавачите, но наистина ми стана
мило, като съзрях български етикети. Сещам се, че и в Торонто, още преди
близо двадесет години, също имаше български алкохол. Вълнуващо бе да
срещна нещо българско, на хиляди километри... А в Дубай навсякъде по
щандовете видях (и купих – от носталгия към забравеното качество...)
български кашкавал и сирене, със звучното наименование “Кавал”, между
другото – едни от най-скъпите. Чистосърдечно бих мога да кажа, че бяха
най-вкусните родни млечни произведения, които, за огромно съжаление,
съм яла в чужбина.
Многоцветни бяха (и са!) впечатленията ми от Дубай, съчетали
палмовите залези, белите коралови пясъци, водите на Персийския залив – в
екзотичен тюркоазен цвят, естествената популация от розово фламинго – в
странната на вид мангрова растителност, в резерват, който е вече в
очертанията на града. (Бел. авт. – мангро са красиви, овалообразни
храстовидни вечнозелени дървета, виреещи в солени води.)
Бяхме и на едно от чудесата на съвременния свят – Palm Jumeirah
(изкуственият остров “Палмата”). Невиждано съоръжение! Мислех си –
колко кораби с огромни скални късове от Иран са пренесени, колко пясък е
натрупан върху им, за да се изгради този изумителен остров, с
великолепни постройки и инфраструктура – мостове, подморски тунел,
монорелсова железница!... Размишлявах, с доза тъга, че понякога наистина
не съумяваме да погледнем какво стои зад видимата лъскавина на една
реалност, която приемаме за даденост. Респектирана бях от съзидателния
човешки дух, макар и с привкус на комерсиалност – независимо от
подбудите и целите, резултатът бе неоспоримо красив!
В световноизвестния хотел Atlantis The Palm Dubai Hotel & Resort
(накратко – “Атлантис”), разположен на “Палмата”, хапнахме сладолед,
поднесен по нестандартен начин. Филипинците – неизменният обслужващ
персонал, бяха си измислили занимателен способ да сервират ледения
десерт. Двама, танцуващи в ритъма на музиката, заемаха позиции в
раздалечени части на заведението. С лопатката подаваха на другия,
застанал на срещуположната страна – на разстояние от десет-петнадесет
метра, топката сладолед, съответно ловко уловена в кофичката. Също като
в игра на крикет. Е, имаше и фалове – симпатична пухкавичка
французойка на средна възраст си получи сладоледа, след като беше се
залепил на тавана. Но този спектакъл, на фона на енергичната музика,
несъмнено бе притегателен за туристите – непрекъснато имаше опашки за
ледения десерт, не толкова заради него, макар че бе първокласен, а заради
шоуто! С леко озадачение от цената, разбрах, че посетителите на
“Атлантис”, включително и ние, плащат десетки долари само за
паркинга. Е, иначе, всичко бе на ниво – костюмиран любезен служител,
със съответните култивирани обноски и бели ръкавици, откарваше колата
в подземен гараж. А при излизането ни от комплекса, също толкова
учтиво, връщаше возилото, удостоено с такава чест – срещу
съответстващото на качествената услуга заплащане... Разбираемо бе, че
цените в хотела, който е част от веригата на Доналд Тръмп, са едни от най-
високите в света. И определено имаше защо. Забелязах, че някои от може
би най-скъпите стаи са с изглед към хипнотизиращия и успокояващ воден
свят на страхотния аквариум, намиращ се в комплекса – Тhe Lost Chambers
(Загубените покои).
Бях запленена от внушителното водно съоръжение, изцяло
издържано в стила на мистичната цивилизация на потъналия континент
Атлантида! Друг свят – фантазно-реален, приказно-футуристичен, съчетал
тайните на миналото с посланията на човешката мисъл към бъдещето.
Разказаха ми, че преди няколко години, във водите на големия аквариум, в
който плуват акули, огромни скатове, пасажи риба тон и всякакви други
океански чудесии, спокойно си е битувала и... петметрова тигрова акула,
която е била уловена в яхтеното пристанище Дубай Марина. Как се е
заблудила огромната хищна риба в плитчините, на място, пълно с туристи
и яхти, не се е изяснило. Но това си беше сигурно доказателство, че там,
където се къпех блажено – в тюркоазените води на Персийския залив,
няколко пъти по-солени от водите на нашето Черно море, би могло да има
и... твърде неприятни изненади с евентуални апокалиптични последици.
Макар че с успокоение разбрах – досега не е имало случай на нападнат
човек.
А в другата, не по-малко впечатляваща водна атракция, в Дубай мол
– най-големият аквариум в света, имаше стъклен тунел, където се
“потопихме” сухи в приказния подводен свят. Там за първи път видяхме на
живо пингвини, някои от тях – видимо депресирани, явно тъгуващи за
прародината си Антарктида, може би запечатана само в клетъчната им
родова памет. Атракция за посетителите бе и огромен, над петметров
крокодил, който всеки наблюдаваше с любопитство, но и респект.
Потопени в атмосферата на огромния аквариум в Дубай мол
Много пъти се радвах, разбира се, и на моите любими, страшно
любими, безапелационно любими камили! Не знам защо съм толкова
привързана към тези мили гърбати създания. Може би защото им
съчувствам – животът им е тежък, семпъл, натоварен от тегобите на
безкрайните преходи в пустинята и изнурителната ежедневна работа.
Интересно бе да науча следния занимателен факт – в Дубай една от най-
посещаваните масови атракции е надбягването с камили, но то е с по-
местен колорит и значение, а от спортните събития безспорен връх е най-
скъпото в света надбягване с коне, Dubai World Cup (Дубайска световна
купа). Не разбрах, обаче, дали на камилите се залага точно както при
конете, където... залаганията са безплатни – всеки получава на входа
купони, с които е в играта и може да спечели “Ягуар”! От моя дубайски
приятел разбрах и друг потресаващ факт – преди време камилите са били
яздени от малки дечица, буквално продадени от родителите си от Третия
свят. След многобройни трагични инциденти и след намесата на
международната общественост и УНИЦЕФ, германски специалисти са
разработили роботчета-ездачи. И сега на гърбатите животни се мъдрят
малки умни машинки, окичени с дрехи – с номера и шапки, плюс
специална “шибалка”. С въпросната пръчица роботчето, задвижвано
дистанционно, удря камилката. И тя бяга ли, бяга... А край пистата се
надпреварват да ги съпровождат собствениците им, возени на луксозните
си джипове – видях този странен, но много колоритен момент! Милите
животни! Неслучайно, като бяхме с дъщеря ми на сафари в пустинята, не
пожелах да се кача на камила. Само снимах отстрани. А дъщеря ми дори я
погали, макар да бе предупредена, че камилките плюят качествено, а и
също толкова качествено хапят. Поради този всеизвестен факт, пустинната
“красавица” беше старателно обезопасена с пъстър намордник, плетен на
една кука. Симпатизирах на нещастната животинка. Толкова туристи качи
на гърбината си. И всеки път – след бой с шибалка, но не от роботче, а от
“работодател”.
И за друга интересна случка с камили и камилари се сещам – на залез
слънце отидохме да гледаме в пустинята връщащите се от тренировка
отбори. Да, точно отбори, от тези, готвещи се за надбягванията с камили,
“яздени” от роботчета с пръчки. Всеки “тим” бе с различни одеяла,
покриващи гърбиците – на карета, райета, едноцветни, в преливащи
цветове, всякакви. Отчетох, усмихвайки се: “Стил трябва да има, дори в
камилската мода!” А повечето от камиларите – бях изумена! – яздейки, се
бяха вторачили в смартфоните си. Помислих си, с пълно основание: “На
това се казва съвременна пустинна картина!”
А в пустинята нещо рутинно бяха знаците “Внимание, камили!”, по
подобие на нашите “Внимание, едър рогат добитък!”. И наистина –
пътувайки извън Дубай, често можеше да се види заблудена, или може би
най-умишлено “инсталирала” се камилка – в загражденията по средата на
магистралите, която кротко си пасеше нещо и гледаше отегчено и дори
леко надменно преминаващите коли. Забравих да уточня, че пустинните
“хубавици” несъмнено са горди същества! Разбрах, че е особено опасно,
когато свободно движеща се камила премине шосето вечер – имало и
нещастни случаи при сблъсък с едрото, достигащо над петстотин
килограма, животно...
За сафарито няма как да разкажа достатъчно живописно. Подобна
емоция трябва да се почувства. Но си обещах – никога, никога повече да не
се кача на подобен джип, каран щуро от млад пакистанец с вид на
холивудски екшън герой. Как “яздихме” дюните само, главоломно
препускайки сред пясъците, наклонявайки се в безумни градуси, на фона
на гърмяща арабска диско музика!... Бяхме спасени от едно малко индийче,
което неистово започна да пищи на задната седалка. Смелчагата явно се
пребори с нескритата си страст към екстремни преживявания, смили се и
започна да кара една идея по-човешки. Но неколкочасовият престой по
залез слънце в сърцето на пустинята си струваше. Като усещане за сливане
с неизбродимостта и плашещата, но странно красива ласка на пустинната
песен. Имаше арабска вечеря – богата, снимки със сокол, белиденсърка (по
нашенски – кючекчийка), гълтач на огън, дервиш – всякакви източни
чудесии. Разбира се, предлагаха и наргиле, и рисунки с хена – характерна
източна орнаментика с къна. А с дъщеря ни помислиха за рускини и ни
попитаха: “Большое или маленькое?” – ставаше дума за големината на
рисунката. Обясних, че не сме руснаци, просто езиците са ни сходни,
затова явно са се объркали, като са ни чули да си говорим. Иначе, повече
от половината от туристите на сафарито наистина бяха руснаци. Те са и
най-многобройната представителна извадка на туристите в емирствата,
след британците. Водещата на шоуто също беше рускиня и анонсираше на
английски с осезателно-симпатичен славянски акцент. Мислех си – какви
странни синхронизации се случват по залез слънце в пустинята. А заникът
там наистина бе изражение на нещо невиждано – такава уникална,
въздействаща, леко плашеща и хипнотизираща гледка можеше да се
сравни само с... лунната пътека, съзерцавана от нашия, незаменим
Бургаски мост...
В пустинята имахме и друг екстремно преживяване. Бяхме тръгнали
на разходка извън града, а понятията “около, извън, близо или далече от
града” означават едно – пустиня. Друго, освен някои възвишения от
варовиков произход, не видях в Обединените арабски емирства. И както
бяхме запленени от едно сухо дърво, огряно от залеза – естетична гледка с
магични отблясъци, достойна да бъде запечатана в кадър, неусетно бяхме
навлезли навътре в пясъците. И заседнахме. Ами сега?! Търсехме начини
да се измъкнем, отместихме един камък, за да се подпрат гумите, а под
камъка – малко симпатично скорпионче. Не го безпокоихме, разбира се!
Нямаше как да не осъзная, в този леко плашещ момент, че това са
пустинните реалности, а в България, за щастие, в дюните си имаме само
пясъчни лилии, или най-много някоя и друга безобидна буболечка...
А тогава, за късмет, бяхме в близост до шосето. Спряхме един местен
гражданин, бързаше за молитва, а за тях това е закон. Извини се, че бърза и
наистина призивът за молитва от минаретата беше вече отминал и той явно
закъсняваше, но все пак се отби и ни изтегли. Впечатлих се, наистина. За
мюсюлманите молитвата е свещена. А човекът се върна от пътя си и ни
помогна. Всъщност, човещината е преди всичко, над всяка вяра и всякакви
идоли. Този момент беше много силен за мен, като осъзнаване на
синхронизирането на нашите човешки нужди и отклика за помощ...
И по време на последния ми престой в Дубай, успях да посетя едно
от любимите си места, което се намира на няколко километра извън
мегаполиса – Global Village (Глобъл Вилидж, в превод – глобално или
световно село). За пореден път се уверих, че спонсорираният от фондация
на Дубайското правителство международен панаир е уникален. С
удоволствие разгледах – или по-точно се опитах да разгледам, тъй като са
нужни няколко дни, за да се обиколи всичко, представителните палати на
много държави – от Йемен до Кения, Индия, Ливан, Египет, Русия, Италия,
Саудитска Арабия, Тайланд, Китай, Виетнам и т.н., и т.н. Нямаше я
България тази година, а разбрах, че други години родината ни е имала
щанд. В това огромно “глобално село”, съчетало култури, традиции и духа
на много националности, обикалях с часове, без да мога да посетя и
половината от изложенията. Мислех си – жалко, че този мащабен
международен проект може да се реализира само през... зимата, по
обясними температурни причини, обратно на културния календар в Бургас,
където почти всичко значимо се случва през лятото. В Global Village
имаше... всъщност – чудех се какво няма! Във всяка представителна палата
на съответната страна се потапях в атмосферата й, запознавах се с най-
характерното от занаятчийството, приложните изкуства, бижутерството,
кулинарното майсторство, историческото наследство.
Видях изложба на пясъчни фигури – без да съм отявлен местен
шовинист, смея да твърдя, че нашите, бургаските, са много по-хубави,
прецизно сътворени и въздействащи! Имаше и палата със светлинни
фигури – изработени от метални конструкции , “облечени” в многобройни
лампички и греещи във феерични цветове – огромни китайски фенери,
Айфеловата кула, Статуята на свободата, както и забавни герои от
приказките. По сцените се изявяваха изящни тайландки, весели казаци,
горди мароканци и още по-напети местни бедуини, танцуващи
жизнерадостен танц – някои от тях потропваха с тънки бастунчета, докато
други ловко въртяха саби. Съседите ни – темпераментните турци, бяха
избрали танц, твърде наподобяващ българско хоро. А техният бюрек,
досущ като нашенска баница, бе превъзходен. Търсихме го в палатата на
Турция преди два дни, но понеже фестивалът беше новооткрит за сезона,
любимата вкуснотия още липсваше. Най-пъстра и атрактивна като че ли
беше палатата на Африка – и нигерийци, и кенийци говореха перфектно
английски и бяха естествени, мили и любезни. Предлагаха герданчета от
кост на антилопа, красиви маски от абаносово дърво, всевъзможни бижута
от екзотични камъни, шедьоври на дърворезбата. Имаше, разбира се, и
изящни художествени произведения и бижута от слонова кост, но на
съответната подобаваща цена. А сред огромното разнообразие от цветове,
хора, аромати, форми, послания, динамика на Global Village, като че ли ще
запомня най-вече... божествения вкус на сок от прясно изстискан нар – не
съм опитвала по-освежаваща и благотворно действаща напитка!

/следва продължение/

/Във видеото се съдържат снимки, от местата, които съм описала в книгата/