Пътеките те водят, накъдето им скимне. Всеки човек си има своя. Коя е твоята пътека? Още я търсиш. Всички пътеки те викат, всички те мамят нанякъде, всички ти обещават нещо. Искаш алчно всички да бъдат твои. Но това е невъзможно. Всички – то значи нито една.

Най-после трябва да рискуваш и да тръгнеш по една единствена. Да я наречеш своя. И да я извървиш докрай.

Из “Пътуване към себе си”

Блага Димитрова

След описаните в предишните дни истории, се чувствам леко озадачена и загубена в собствените си съмнения. Мисля си, че преживелиците ми не са толкова занимателни за четящите хора. Не им предоставям изумително заплетени житейски разкази с генерализирана поука, звучаща в приповдигнато-общочовешки тон. Осъзнах, че скромните ми лични истории са катализатор на емоции и преподредба на повествованието на живота ми само в рафтовете на собствения споменен скрин.

След това, във вътрешния диалог със самата себе си, си казах, че си струва да се себеразкрия. Дори само един читател да открие отразени своите болки, лутания, превъзмогнати, или не, предателства и преодолени житейски Цитадели. Дори само един човек да надникне в езерото на словесността, оглеждайки своята душа в друга човешка същност. Не за да се почувствам аз самата по-добре. А заради символичната сила някой друг да намери зрънце истина за посоката на собствения си живот. И да отпие глътка подкрепяща топлина и споделеност.

Така се случи, че моят първи читател – на новонаписаните текстове, е дъщеря ми. В подобни моменти осъзнаваме, че в каквито и галактики, съзвездия, планети, оазиси, пустини или самотни острови да ни запраща кръговратът на живота, неизменният жалон, константата, истинската, неотменна и безпрекословна опора е нашето семейство, близките ни хора. Те са неизменно до нас, въпреки нашите очевидни и понякога непреодолими несъвършенства... Дано поне у нея успея да докосна нещо позабравено, да посея семето на стръкче надежда. И да й помогна да осъзнае, че си струва да споделим истината за самите нас. Дори само превъплъщавайки себе си в това, което най-пълно отразява същността ни и нравствено-емоционалния ни кодекс и дарявайки го на най-скъпите хора.

Продължавам с другата знакова тема в живота ми, очевидно вече попреминал своята половина. А всъщност никой не знае колко ни е отредено да сме в земните измерения, преди да преминем към свободното си съществувание, лишени от тегобата на битието...

Загубванията в живота ми са белязани със специална символика. Често си мисля, че преди да се намерим, самоизследваме, анализираме, преоткрием и помирим със себе си, би трябвало да се загубим. И да си дадем шанс да бъдем себеоткрити. А не потънали в коварните подвижни пясъци на външния натиск и чуждото мнение.

Съвсем прагматично или в преносен смисъл, загубванията са ме научили на една добра гъвкавост и устойчивост. И на нещо неоценимо – усещането, че вътрешната същност намира изхода към светлината. Колкото и заплетен и безумно отчайващ да е лабиринтът на собствения ни временно разконцентриран компас. Не сме загубени, дори когато хаосът от временното объркване поглъща онова зрънце светлина, което никога не изоставя душата ни безпътна.

За първото си загубване в живота имам съвсем смътен спомен. Бях на село – идилия за всяко дете, оставено в лоното на Природата. Още тогава явно съзерцателната ми натура е била надделяваща и както съм се разхождала вече извън пределите на голямата градина, очевидно замислена над великите тайни на живота, неволно съм се озовала в пространство с някакво растение – бъз ли, мечо грозде ли, и досега не знам. Явно привлечена от индиговия цвят на плодовете, съм решила да опитам техния примамлив вкус. Не си спомням дали ми харесаха. Запечатала съм в съзнанието си само виковете на родителите си, които явно доста са обикаляли да ме търсят. А аз си бях приседнала на земята – мирно и кротко, сред храстите, придобивайки нови житейски опитности и вкусове... Намерена бях, това бе същественото. След това, в паниката си, родителите ми помислиха, че съм отровена от някакво опасно растение. Спомням си как се суетяха около мене, а аз изобщо не схващах защо са толкова притеснени. Бях си хапнала, и толкова. Ако не бях злощастно открита, може би щях да си прекарам целия следобед в безметежно наблюдение на природните красоти, съчетано с мечтателен унес. Това е много симптoматично за мен – понякога просто не искам да бъда намерена...

Следващото ми загубване бе в Будапеща, през далечната 1987-а година. Бях на екскурзия в Унгария – като награда за ударничка на есенната селскостопанска училищна бригада. Имах една специална “вълшебна” ножица, с която берях грозде със скоростта на светлината. Оказах се на първо място от цялото училище и получих този специален подарък (освен немалкото парично заплащане, равняващо се почти на една месечна заплата, луксозно издание на репродукции от Третяковската галерия и още някакви екстри. Скромен извод: колко се е ценял селскостопанският труд тогава!...) В началото всъщност дори не разбрах за екскурзията. Беше станало някакво объркване и вместо да замина през пролетта на 1986-а година в Киев – точно по време на Чернобилската трагедия, отложиха екскурзията за следващата година – в Унгария. Е, това не се ли нарича късмет, във висше измерение!...

Както и да е, заминах в началото на юли, 1987 г., току-що навършила седемнадесет години, за първи път сама на чуждоземно приключение. Бях най-малката туристка в групата, единодушно ме избраха за талисман. Още се поздравяваме с някои от хората, с които преживяхме едни наистина вълнуващи, щури, инфарктни на моменти, но носещи клеймото на незабравимост десет дни.

Е, имаше и малки фалове, съвсем без моя вина. Но, както често се случва с мене – озовавам се в центъра на интрига, скандал или повод за яд, без ни най-малко да имам роля, дори мисловна проекция за това! Ако това не е талант!...

Тихо и кротко си екскурзиантствах, с наивността и вездесъщата доверчивост на едно седемнадесетгодишно момиче, отгоре на всичко – пианистка. По общоприетите критерии – зареяна във възвишените измерения на изкуството, или, казано направо, доста отнесена. Да, ама не, както казва един известен български интелектуалец... В групата имахме една двойка младоженци. Чистосърдечно им симпатизирах, защото изглеждаха красиво влюбени. Но младата жена открито, арогантно, брутално, абсолютно неправомерно и още по-абсолютно неаргументирано започна бясно да ревнува мъжа си. Явно набеди мен за всички злини на света, свързани с нейния млад брак. А аз дори не поглеждах младоженеца. А и бях абсолютно невежа по отношение на всякакви теми, свързани с мъже, особено чужди – за мене жененият мъж не е мъж – закон! Отнесох си злостни погледи, подмятания, дебнене, имитиране на начина, по който се обличах и какви ли не други женски “хитрини” – висш пилотаж. След екскурзията, където и да видех тази двойка, мъжът не смееше да ме поздрави, а съпругата му го сръчкваше акуратно – да си знае мястото. Мина време, срещах ги вече поотделно. Явно човекът не беше оцелял на тежката артилерия на неправомерно избуяла ревност. Но никога не посмях да го поздравя. Без вина – виновен, както се казва. Загубена (но и намерена!) в собствените си принципи, интерпретирани като несъществуващ, но набеден грях...

Тогава, макар и с нищо непредизвикала реакцията спрямо себе си, не знаех с каква резонантна сила ще преживея след време тягостното наказание – да си с някого, и сама същевременно. И неприета, и нехаресвана, и пренебрегната, и отблъсната. И непредпочетена. Сега, спомняйки си този момент, моля мислено за прошка младата жена, макар да нямах вина спрямо нея. Поставяйки се в нейната ситуация, след години, осъзнах пълната сила на емоционалния катаклизъм, който е изживяла.

Връщам се отново на пътя на моето първо чуждестранно пътешествие – след отклонението с откровено нравствен проблясък. Бяхме натоварени в един допотопен кафяво-бял автобус на “Кооптурист”, без екстри като климатик и прочие. Дори на няколко пъти возилото запуши, пука се гума, стъргаха заплашително незнайни машинарии и т.н. Молех се да се доберем живи – към Унгария, и обратно.

Във Видин се наложи да пренощуваме в нещо като наколни колиби на брега на Дунав. Обясниха ни, че в хотела, в който имахме резервация, ненадейно дошла група чужденци. И ние, скромните безправни българи, се озовахме цяла нощ сред комари с размер на врабче. Хубавото беше, че решихме да не спим в нескопосаните условия. А от дефекта да си направим ефект! Получихме ценна информация, че има хубава кръчма точно на брега на реката. Слязохме по едни леко криминални стръмни пътечки до там и... цяла нощ веселба, безкрайни извити хороводи – заедно с братята румънци, щури танци до разпукването на зората. Разбира се, на връщане, нагоре по пътя из горичката, се загубихме. Но бързо намерихме наколните си колибки, защото вече беше на разсъмване и лесно се ориентирахме.

След това бяхме порядъчно позадрeмали на ферибота. Но наваксахме съня в дългия преход през Румъния. Тогава нашата северна съседка бе с измерения на тотално изостанала държава в сравнение с нашата. Спомням си, че където и да спряхме за почивка по пътя, ни наобикаляха дрипави деца (незнайно от какъв етнически произход) със заучената фраза на български: “Дай дъвка!” Е, дадохме от явно дефицитните за тях специалитети “Идеал” и “Свежест” (родно производство), кой колкото има, от запасите си. А сега Румъния е далеч преди нас – като инфраструктура и съхраняване на историческото и културно наследство. Жалко. Една загубена (засега) възможност за моята Родина...

Влизайки в пределите на Унгария, за първи път видях толкова щателно обработена земя! Всяко кътче беше оформено естетически и вещо пипнато – с грижа. Селцата бяха китни, с висящи саксии пред красивите цветни фасади на къщите. Хората – спокойни, усмихнати, добронамерени. Истинска европейска идилия! Плени ме тази страна. Дано имам някога късмета да я посетя отново.

Носех два заредени (с черно-бели ленти, разбира се) фотоапарата – един руски, т.е. съветски, и един немски – източногермански. И нямам нито една снимка от екскурзията! Просто се срамувах да помоля някого да ми обясни как се снима... Ех, детска му работа! Сега не пропускам да уловя и съхраня всеки момент, предусещане за нещо красиво или отпечатването му – в пълния блясък на случването.

От първото си чуждоземно пътешествие се върнах без една снимка, но с неоценимо много впечатления, обогатена, с нови очи за света. И с поуката от първото си сериозно загубване, за което предстои да разкажа. Забравих още нещо съществено – завърнах се и с много нови, “маркови” дрехи (с картинки, щампи, капси, декоративни подгъвчета и прочие – нещо невиждано по нашите географски ширини тогава). Багажът ми беше натежал от куп подаръци. Носех и порядъчно количество значки с лика на Сандра, Си Си Кеч, Сабрина, Фреди Меркюри, Смоуки и други поп и рок икони за онова време – за близки и далечни роднини, приятели, дали ми изрични поръчки. Бях като лятна Снежанка по къси дънкови гащи, (унгарски, много модерни), с чувала на Дядо Мраз (по тогавашните идеологически стандарти).

В Унгария посетихме няколко красиви града, включително и езерото Балатон, което, честно казано, малко ме разочарова. И то поради факта, че не си бях взела бански костюм! По типичен български почин: “Гроздето е кисело!”, обявих, че... друго си е нашето море, особено като на него си имаш и бански костюм.

“Големите”, т.е. пълнолетните, имаха честта да посетят дори стриптийз бар, но мене не ме допуснаха, защото нямах заветните 18 години. В България тогава все още не съществуваха подобни развлекателни екстри със строго изразен еротичен характер. След само няколко години бумът на долнопробни стриптийз “програми” бе култов за нашите мътни реалности и повсеместно заля нощните заведения. Потресаваща беше гледка, запечатала се в спомена ми – майка, която усърдно увиваше възпълни телеса около работния кол и присядаше в скута на клиентите, докато пет-шест–годишното й дете дремеше на масата. Това за мене бе едно от най-знаковите загубвания, с параметри на духовно погубване – за онези неопределени години...

А по време на забраненото за мен – поради непълнолетието ми, стриптийз шоу в град Сегет, със съквартирантката по стая, младо момиче, останахме в хотела. Всъщност, загубихме се в нашия си свят. За да намерим нова опитност и усещане. Говорехме си на терасата – за книги, философски умозрения и музика. На онези години светът за нас бе едно необятно пространство за малки и големи открития.

И тогава – за първи и последен път, ми посветиха серенада, прекъсвайки твърде сериозните ни девически разговори! Две привлекателни унгарски момчета, съвременни ромеовци, въоръжени с китари, пяха – с трели на романтични трубадури, под терасата ни. Явно очакваха да ги разберем на интернационалния език на любовта. Но подцениха “проклетията”, иначе казано – устоите, на българските моми. Помахахме им мило от символичния “Балкон на Жулиета”. И си слязохме гордо във фоайето да пием лимонада. И там ни издириха, канеха ни на разходка. Бяхме категорични. Дори чух коментар на едно по-зряла дама (тогава другарка) от нашата група: “Браво, момичета, да видят в Унгария едни сериозни български девойки!”

А тази серенада си остана единствената в живота ми. И романтичният ореол още повече я прави за мен твърде специален спомен. Като все още неразопакован любим сладкиш, който си пазиш ревностно, отлагайки удоволствието от вкусването му... Това бе знаково загубване – в символиката на може би безсмислени, принципи. Винаги в живота си след това съм си ги налагала и спазвала. Наистина е по-безпроблемно, когато не се поддаваме на изкушението и не излизаме от Зоната на комфорт. Но понякога просто трябва да прекъснем пъпната връв с желателното и очаквано от нас поведение, да разчупим рамките. Макар и да поемем риска да се самонараним.

В онези години бях загубена в собствените си наивни момичешки представи, които бях градила само в малкия, защитен, ненадничащ навън дотогава свой малък свят. Сблъсъкът с нещо ново и различно остави у мене клеймото на съдбовност и стимул да се стремя към по-красивото, във всяко измерение. Но връщайки се назад, все повече изпитвам желанието да се “телепортирам” точно в онези безметежно щастливи времена. Тогава не бях загубила – все още, таланта си за мечтателност, сътворяваща нови реалности...

А дните в чудната, многоцветна и многовпечатлителна Унгария се изнизваха. Трупах завинаги емоционални скъпоценности в споменния шкаф, макар и незапазени в нито една снимка.

Но най-ярко се е записало в унгарската кинолента от моя живот загубването ми на един хълм, където времето като че ли спря за мене. Бяхме в Будапеща, на възвишението с паметника на Свети Гелерт. Градът се виждаше от височината на живописния хълм – изискано и сякаш нереално красив. Обикаляхме из старините с групата и екскурзовода. Чувствах се като благословена – за първи път символично летях сама по своята орбита, без опеката на родителите си. Попивах непознати житейски опитности и вкусвах усещането за свобода. Но човек, особено когато току-що е навършил седемнадесет години, не може да осъзнае колко е уязвим. И същевременно – колко е силен да се самоорганизира и намери себе си, дори когато е пропаднал в най-основателния си страх или неочакван съдбовен капан...

А тогава, на хълма, инстинктивно изпитах желание да остана сама в една католическа катедрала с орган, за която ни обясниха суховато и набързо. Исках да почувствам духа й. Без туристическата група, многолюдна, шумна и явно незаинтересована към подобно историко-естетическо величие, изразено във форма и звук.

Сякаш познах това място – като близко на душевността ми. И точно в онзи момент времето ми поднесе неоценим подарък, който си бях пожелавала сякаш от векове. Как бих могла да пропусна изпълнението на орган! Стоях в умопомрачително високия храм, като частица от Времето, отнесена от великанската мощ и великолепна музикална шир на органовата мелодия. Бях застопорена от несравнимото усещане за досег с истинското измерение на една мечта. Слушах, усещах, попивах, позволявах на музиката да потече в клетките ми, да разбуди позадрямалото ми висше Аз, което знае отговорите на всички въпроси – от началото на времето, и преди това дори... Неусетно попаднах в състояние, което наподобяваше медитативен транс.

Изведнъж разумът ме пробуди – като будилник на часовник, който ме връща в точния век и времестоене в пространството. За няколко откраднати мига от Пазителя на часовете бях попаднала като че ли в друга епоха и различен от реалния свят.

Приземяването винаги носи в себе си хладния момент на досега с очертанията на реалността. Осъзнах, че съм сама в катедралата, всъщност нашата група я няма. Изтичах набързо навън – нямаше помен от бургаските екскурзианти. Ами, сега!? Тръгнах в някаква посока да търся хората и автобуса. Но наистина нямах представа къде точно сме спрели с автобуса. Мина около половин час, може би и повече. Всъщност, нямах представа за времето. Вървях, обзета от ескалиращо напрежение, усещах туптене на сърцето си в главата – като символична топка на страха, която се увеличаваше с геометрична прогресия.

Тогава нямаше мобилни телефони. Намирахме се по неведоми пътища. Бих казала, дори по-успешно от днешните времена, когато сме невидимо свързани ежесекундно. И като че ли затова понякога сме крещящо сами, вътрешно. И точно по тези пътища – търсейки се и вървейки един към друг, се откриваме. Няма как, когато хората имат желание да се намерят, да не се случи пресечната точка в квадранта на тяхното срещане... Често си мислех след това – когато понякога трескаво очакваме някого да ни звънне или да се появи, а той не го прави. Ние, прощавайки, му посвещаваме оправдателни пледоарии – как, защо и заради какво не може да се обади. Когато някой има вътрешен подтик и желание, никога не би оставил съдбовните случайности да подсказват пътя му. Нито би им позволил да го възпират неправомерно или да прекъсват намерението му.

А аз бях успешно намерена на хълма. Бяха се организирали да търсят изчезналата калпазанка на групата, т.е. мен. И в един момент, траекториите ни се пресякоха, по малките калдъръмени улички на романтичния Гелерт. Бяха готови да ме ступат, колкото и да обяснявах, че съм се заслушала в органа, какво толкова е станало... Не смеех да говоря с никого после цял ден, от срам. Осъзнах истинските измерения на моето загубване и напълно основателната тревога и яд на всички, които ме чакаха и търсеха...

Колкото и тривиално да звучи, всичко в този живот се връща. Дори с осезателна поука. А тя, търкаляйки се по пистата на Изкуплението, от снежна топка, се превръща в огромна камара сняг, като символ на полепналите по нея наши грехове... И досега имам нережисираната роля да предизвиквам хаос и да попадам в усложнени ситуации. Без никакво желание да се озовавам в най-силното буреносно завихряне, да генерирам неприятности или да бъда предпоставка за поразии! Но се случва. Не без основание, двадесет и една години след тази унгарска поучителна случка, един познат, от когото ненадейно избягах, когато беше почти сигурен, че съм подчинена ментално (но не и физически) на него, ме нарече Теменуга Белята. После плаках неутешно. Не за него. А за моята реакция, която тогава проклинах. От позицията на сегашното си емоционално равновесие, бих могла спокойно да твърдя, че съм избягала от още по-голяма беля. Съдбата наистина знае кога да ни побутне да избягаме презглава. За да ни спаси от нещо, някого, или от двете.

... Вървейки по пистите на отминалия си живот, има епизоди, които бих искала да прескоча. Не защото не са имали знакови случвания и топли моменти, освен другите, помътнелите. А защото не искам да разравям патината на уталожени болки. Не желая да се потапям отново в тягостното усещане за пропадане на проекции в бъдното...

Животът ми пое рязък завой. Плановете се срутиха – след дългогодишна вътрешна настройка, че ще живея със семейството си в една далечна, изключително подредена, просторна – като усещане за свобода на духа и възможности за разгръщане на най-доброто от себе си, страна – Канада. Може би така е трябвало. Не виня никого, нито съдбата.

През 1995-а година бях за два месеца с бившия си съпруг в Торонто, гостувахме на близки хора. Бяхме и кандидат-емигранти след това, с реални шансове да се осъществи канадската ми мечта. Но животът ме постави в друг филм. И дванадесет години, след като трябваше да живеем там, все още плувам в мътните води на нашата родна действителност. А тя далеч не е толкова съвършена, като устройството на живот в презокеанската Обетована земя. Там толерантността, уважението към различието и потенциала на всекиго са основополагащи в едно зряло и високоорганизирано общество. Няма може би друго място, където хора от всякакъв произход да живеят толкова спокойно, без помен от дискриминация. Твърде забавно бе да видя съчетанието на различни раси. Децата на афроамериканец и китайка например изглеждаха доста екзотично – афроазиатци, с къдрава коса, жълто-кафяв цвят на кожата и дръпнати очи.

Тогава, преди години, загубих една моя мечта, на прага на нейното осъществяване. А парадоксът на житейския сценарий, който не се съобразява с несъстоятелността на нашите човешки планове, е като едно съдбовно намигане... Доказателството – в този момент, в късни доби, или по-точно казано, в ранните зори на осми ноември – празникът на Свети Архангел Михаил, “защитникът на справедливостта и истината, пазител на душите, върховен воин и предводител, вожд на небесните сили, борец против духовете на тъмнината” (цитат от интернет), пиша тези мои несъвършени, но пределно искрени мисли в една доста по-южна точка на земното кълбо – Дубай. Друг свят, атмосфера, световъзприятие, закономерности, различни духовни канони. За този град-чудо ще разкажа в следващите си истории...

А красивите моменти от презокеанското ми приключение в далечната 1995-а започнаха да се редуват още в самолета. Беше първото ми издигане над Земята. Не скривам, че бях изпаднала в пълен ступор – от страх и смут, за близо дванадесет часа не помръднах от седалката! Съзерцавах менящите се изумителни пейзажи през прозореца – особено невероятните многонюансни отблясъци на Гренландия, греещи в различни цветове, като отражение на дъга в ледена повърхност. Отклониха курса поради лошо време и прелетяхме над огромната заледена територия. Никога не съм мислила, че ще видя подобна величествена страховита красота на Вечната, властваща, смразяваща, но – признавам, странно красива, зима... Завинаги ще запазя в спомена тази сюрреалистична гледка – сякаш бях попаднах в любимата ми от детството приказка за Снежната кралица...

Всъщност, още с приземяването си на канадска земя, имахме забавна случка – със символично загубване в нашите страхове, предразсъдъци и склонността ни, типично по български, да пристъпваме правилата. На борда на самолета бяхме “нелегални”, т.е. бившият ми мъж щателно бе скрил във всеки от ръкавите на сакото си по една луканка, поставена старателно в найлонова торбичка. Така желаните нашенски деликатеси бяха завързани с обща връв, преметната през врата. Аранжирани по този “гениален” начин, можеха да висят спокойно в ръкавите, без да са забележими отстрани! Не се смейте, многоуважаеми Читатели, така си беше! Този модел трябваше да се патентова! А причината за рисковото пренасяне на луканкови изделия през Океана – на моите близки, които няколко години не бяха се връщали в родината, страшно им се беше прияло култовото българско месно чудо, явно незаменимо за тях, въпреки огромното разнообразие на колбаси там! Тези еквилибристики – с торбички, сако и щипка изобретателност, бяха наложителни – поради няколко съществени причини. Първо, в Канада беше забранено да се внасят месни продукти, освен консерви (за тях ще разкажа по-нататък). Второ – в Торонто все още нямаше български магазини, където вече свободно се продават няколко вида от родната вкуснотия, както и българско бяло саламурено сирене – в тенекии, лютеница “Първомай” и разни други характерни за нас и обичани продукти. И трето – когато нещо е забранено, то несъмнено придобива параметри на задължителност, поне по нашите балкански стандарти. Т.е., както казваме ние, речено-сторено. Без друг вариант.

Новаторският ни подход и находчивостта ни бяха неоспорими. Никой не заподозря какви контрабандни елементи пренасяме на борда, с приятно разсеян и нищо неподозиращ вид. Обаче, планът вървеше перфектно, докато, след приземяването... от целия самолет, за обиск на багажа отклониха в специален коридор само нас! Е, няма как да се отрече, със сигурност сме имали вид на отявлени терористи или контрабандисти, особено като се отчете странната походка – заради луканките в ръкавите, както и очевидно гузните ни погледи... И така, наредиха багажа ни на скенера – хоп, заредиха се странни овални елементи, засечени от детектора за метали. “What is this?!?” (“Какво е това?!?”) – изумен, попита служителят на летището. “Cans!” (“Консерви!”), бодро отговорихме в един глас ние, разбира се, уверени в правотата си. Макар че на сканиращото устройство родните консервни продукти “Закуска” – със скумрия и кисели краставички, също поръчани от близките, зажаднели за вкуса на скромни, но любими родни храни, си приличаха точно на... бомби. Отворихме – бавно, с неохота, големия кожен, куфар, вишнев на цвят, закопчан с всевъзможни обезопасителни системи. Но поне бяхме спокойни, че “скритата картинка” не беше там. В крайна сметка – видя се, че не пренасяме гранати или други взривоопасни елементи. Дотук добре. Отдъхнахме си. Но изпитанията не свършиха. След щателната проверка на багажите, до нас се доближи униформен служител, който водеше едро полицейско куче – явно с намерението да ни претърсват за наркотици! Сигурно съм била пребледняла като платно, изпрано на Билянините извори (които посетих години по-късно)... Спомням си само, че докато видимо треперех – от щур стрес, през ума ми мина леко еретична мисъл, но както е известно – на страха очите са големи: “Свършено е с нас, кучето ще надуши луканката и ще ни арестуват!” Обученото животно се приближи до нас, души, души, дори помаха с опашка, но нищо нередно не отчете. Явно обстойната проверка беше за далеч по-скандални и със сигурност по-безвкусни неща от нашенския суджук... Отървахме се! И луканките останаха непокътнати. И съвсем успешно “контрабандирани”. И още по-успешно изядени след това – разбира се, преотстъпихме това “свещено право” на близките ни, лишени с години от това удоволствие за вкусовите рецептори в иначе свръхзадоволената – във всяко отношение, Канада. (Тук май е мястото и поводът да се извиня на всички вегетарианци!) А в България поне луканка си имахме. Е, при нас проблемът бе не в рисковото й пренасяне зад граница, а по-скоро в чисто прозаичните възможности – как, по-точно, с какво, да си я купим... (Ще добавя, че тук, където пиша тази история за луканки, няма никакъв проблем деликатесът да се пренася от България на зажаднелите за вкуса му сънародници в Дубай. Съвсем спокойно се поставя в багажа и не прави впечатление никому...)

А онези мои безценни два месеца в Торонто са може би един от най-щастливите ми отрязъци от житейската лента и емоционално-споменната съкровищница. Пазя усещането за досег с въздуха – чист като във високопланински курорт, ухаещ на прясно изпечен сладкиш и носещ упойващата ласка на спокойствието и сигурността – запазената марка за тази изумителна страна. Незаменимо бе и преживяването, да си сред близки хора, които обичаш безусловно и те приемат – с всичките ти недостатъци.

С часове съм обикаляла красивите улички на Торонто, за да се попивам естетиката на всяко дворче, имащо свой неповторим облик и докоснато с много грижа и усет за естетика от собствениците си. Вълнуващ бе досегът ми с един съвършено различен свят от бъдещето – съчетал футуристична архитектура със старовремската представа за сгушен в уютна зеленина град. Огромният парк в центъра на града, сред небостъргачите, бе за мен едно истинско зелено чудо, където катерички, ракуни, патици и чипмънкчета – малки симпатични гризачи, на райенца, идват доверчиво до тебе, за да ги нахраниш... Е, имаше и занимателни инциденти от битов характер – понякога нахалните ракунчета (еноти или миещи мечки) се катереха по ябълковото дърво на двора и обираха до шушка цялата реколта, друг път отмъкваха... каквото сварят, включително и дрехи, забравени навън. Важно бе да има пакост. Понякога идваха да си вземат лакомство от ръцете и предпазливо-симпатично го грабваха с двете си лапички, гледайки невинно с мили влажни очи, тайно замисляйки нова беля. Дивите зайци пък, подскачащи свободно из парковете, често си закусваха с градински... теменужки или други примамливи вкусни растения на двора. Един ден намерихме в празна саксия... отбор новородени дългоушковци.

В Канада имах щастието да се докосна до върховното всеобхватно усещане, наречено Ниагара. Този уникален досег премина през цялото ми същество, сливащо се в единна вибрация със свръхвъзприятието на природното величие! Картината остави у мен незаличим отпечатък – като застинал кадър на Съвършенството. Не желая да осквернявам с думи този момент. Преживяването от далечния 23-и септември на 1995-а година ще си остане едно от най-свидните споменни проблясъци за мен.

А канадската ми история със загубване, което, разбира се, не пропуснах да впиша в дневника на моите спомени, е прозаична. Но с поучително-моралистични оттенъци. С бившия ми мъж бяхме се запътили до центъра на квартала, където бяхме отседнали. (Бел. авт. – Всеки квартал там си има downtown, т.е. център с небостъргачи. Мисисага, в който българинът Игнат Канев има доста собствени сгради, обозначени от огромни светещи надписи с името му, е може би три пъти колкото Бургас, или приблизително половин София. Разстоянията в Торонто са огромни, макар и понякога измамни – като предварителна преценка, ако човек се изкуши да тръгне пеш). Вървяхме, унесени от красотата наоколо. Любезни стопани на къщи по пътя ни поздравяваха, без да ни познават. Това беше непонятно и необяснимо за мене, съпоставяйки го с родната безпричинна начумереност и недружелюбност. Един сърбин, който поливаше ливадата и магнолиите пред двуетажната си къща, чу, че разговаряме на български и радушно се обърна към нас: “Е, како сте, наши?!” Разговорихме се на наш, балкански език. Усещането беше повече от приятно. Спомням си, че любезният съприказчик имаше разкошен рижав котарак, голям колкото средно едра порода куче. Красивото животно с разбиращи очи стоеше като стожер пред къщата. Тогава го оприличих на сфинкс. Гледаше ни втренчено. Може би за да ни предупреди за нещо. Имало е за какво. Не само в близък план във времето...

Часовете за разходка неусетно минаха. Разбира се, не пропуснахме да посетим неизменния мол – един от символите на “Другия свят”. Тогава, в онези времена, молът си беше технологично чудо-невиждано в нашите твърде семпли родни реалности. Когато се ориентирахме към прибиране, бяхме уж наясно с обратния път. Но явно усещането е било подвеждащо. Улиците там бяха твърде подобни една на друга. Спомням си, че в едната посока вървяхме около час. А на връщане, вече два часа се движихме, уж натам, откъдето дойдохме... Когато смътно започна да се прокрадва съмнението, че май сме на съвсем друго място, а вече бе към 11 ч вечерта, осъзнахме – с тих ужас, че нямахме нито долар в джоба, нито дори телефонния номер на близките!

Пълно загубване на друг континент, без видими шансове за разплитане на ситуацията! Абсурдът беше, че нямаше как да попитаме някого за начина, по който да се приберем. Не знаехме точния адрес, а само името на малката уличка, където бяхме на гости. А тя се оказа напълно неизвестна за хората, към които се обърнахме, за да ни упътят в многомилионния град. В отчаяните си опити да търсим случайни минувачи, които са рядкост по канадските улици, особено вечер, попаднахме на поляци с велосипеди. С тях се разбрахме някак си на руски – по-добре, отколкото на английски. Те братски ни посъветваха да... намерим близкото управление на Полицията. И да пренощуваме там, за по-сигурно. Това наистина си беше приемлив вариант, особено за този късен час. Но, мислех си, как ще заспят близките ми, с две малки деца тогава, ако ние не се приберем цяла нощ! Паниката беше пълна. А и къде да търсим полицейско управление, за Бога!?...

В това време, като в кадър от филм на абсурда, спря автобус, който минаваше по пътя. Явно шофьорката бе забелязала, че сме сами, видимо притеснени и залутани. Симпатична, пухкава, бозаво-луничава, но с безкрайно благи усмихнати очи, тя ни попита закъде сме тръгнали и дали може да ни помогне. Това бил последният автобус за деня.

Ако някой ми бе разказал тази случка, нямаше да повярвам! Да спре цял автобус с хора, и то не на спирка, а на шосето, за двама заблудени странници в нощта. А те даже не си знаят адреса и нямат пари за билет! И това си признахме, разбира се. Нямало значение, хора сме били, трябвало да си помагаме, махна с ръка водачката и ни подкани да влезем в луксозното возило, безплатно. В пълната си обърканост, се сетихме поне да обясним кое е най-близкото кръстовище до заветния дом. Оттам щяхме да се придвижим пеша. За щастие, в автобуса една възпълничка чернокожа жена ни попита дали не знаем поне магазин от известна верига, който е наблизо до “нас”, за да ни ориентира къде да слезем. Е, еврика! Магазините в околността поне ги знаехме наизуст. Бяхме спасени. Свалиха ни на “нашата” спирка.

Наистина не знаех как да благодаря. Не само на случайността и на хората, които съвсем по човешки ни помогнаха. А и на нещо, в което бях позабравила, че бих могла да вярвам безрезервно – желанието и готовността за съпричастие и помощ, отразено в жестовете и напълно спонтанните действия на онези обикновени хора... След шока от среднощните ни приключения, не пропуснахме – разбира се, с огромна доза горчивина, да осъзнаем и отчетем – това надали би се случило в нашата Родина. Може би някой ден, някак, някой ще ме опровергае. Дано.

Напълно в стила на съдбовния реванш, преживях подобни емоции, съизмерими с ужаса, когато някой, за когото отговаряш (бих добавила – и обичаш безусловно), изчезне. Навръх Нова година дъщеря ми се загуби. С баща й отчаяно я търсихме във всички ресторанти на хотела, където празнувахме, на площада, сред навалицата, празнуваща Милениума (2000-а година, макар че на следващата, 2001-а година, отново празнувахме Милениум...) Издирването бе безрезултатно. Както беше на дансинга, тя изведнъж сякаш се дематериализира! Дъщеричката на наше приятелско семейство, с която също обикаляхме да търсим тригодишната ми калпазанка, с типичната чистосърдечна детска наивност, ме “успокояваше”: “Лельо, не се притеснявай, в селото на баба едно момиченце така изчезна и изобщо не го намериха...” Може би е имала предвид, че момиченцата по принцип не слушат. И ако се изчезнат, не е голяма загуба. Звучи като пресолена доза черен хумор, но в една петгодишна главица сигурно е изглеждало логично...

Усещах неописуемия ужас на безпомощността. Бях абсолютно несъстоятелна в действията си. Имах усещането, че част от мен е ампутирана. Бях почти в транс, питайки всекиго: “Да сте виждали едно малко момиченце с червено сукманче!?!?” В съзнанието ми се въртяха апокалиптични сценарии за отвличане. Щях да се обаждам в Полицията и да обявя дъщеря ми за изчезнала, когато тя се появи. С балонче и светеща червена шапка на джудже (по съвременните идеологически стандарти – джуджето ще да е било на Дядо Коледа).

Изгубената Червена шапчица се била свила кротичко в едно празнично украсено сепаре, докато сме я търсели трескаво и сме минали дори покрай нея. А тя ни видяла, но била твърде заета, защото пеела коледни песни на две каки с много интересни светещи шапки. Според моите скромни наблюдения, каките имаха и доста интересна, и също толкова древна, професия. Но явно са били дружелюбни и забавни. Пък и са били със примигващи шапки. А това безусловно е интригуващ атрибут. И привлича вниманието явно не само на мъжката аудитория, а и на тригодишни момиченца. Отгоре на всичко, веселите каки били и твърде благосклонни. Дори пари дали на дъщеря ми, защото ги сурвакала за здраве. Но тя им ги върнала гордо с обяснението: “Благодаря, но ние вкъщи си имаме пари.” Но взела шапката, защото била светеща. А и сме си нямали вкъщи такава.

Разбира се, плетеницата на тази моя история, събрала случки със загубвания, изскочи съвсем от предвидената рамка. А и за няколко дни бях изскочила от пистите и на писането. Не само защото изпитах вътрешно съмнение, което обосновах в началото. А защото и лаптопът, синхронизирал собствената си работен ритъм с моите вътрешни тежнения, съвсем закономерно се повреди. Всъщност нещо се случи не със самия носител на информация, а с операционната система. Повече от удачен аналог с емоционалното ми състояние и отказа на моя несъвършен програмен капацитет... За щастие, предвидливо бях запазила текстовете, пращайки ги на пощата си.

... Продължавам на пресекулки моите истории. В тези около десетина дни, в които разказвах спомени, събирах и редактирах текстове от блога си, през мен премина изключително силен поток от емоции – като интензивност и наситеност. Може би компютърната повреда ми бе необходима, за да поема глътка спокойствие, отдалечавайки се от този свръхемоционален споменен багаж. Не мислех, че до такава детайлна резонантна сила на преживяното съм запазила всеки един момент. Не само като фактология, а и като спектър на чувствата. Не е никак лесно да премина през незагасналите въглени на моите спомени. Темата със загубванията отвори в емоционалния ми свят доста пробойни, явно незараснали. Може би това е необходимо. За да сбера цялостното усещане за себе си – като единосъщие на минало, настояще и осмислено бъдеще, изчистено от травматични отблясъци...

А относно техническия катаклизъм – и за това имам талант явно, апокалиптичен – да загубвам ценни материални неща. Техника, попаднала в ръцете ми, доста рядко оцелява. Колкото и да я пазя и да се отнасям с респект и грижа към нея. Една моя приятелка, която бе отнесена от житейските орбити в далечен Ливърпул, обяснява това с наличието на определена честота биотокове. Неслучайно с нея залепвахме навремето лъжици и други метални предмети по дланите си – за атракция. А тя, идвайки вкъщи, винаги блокираше компютъра, от разстояние дори. Веднъж се пренесохме да свършим някаква спешна работа в компютърен клуб, но само с появяването ни, цялата техника отказа, по мрежата на съвместните ни енергизирани излъчвания...

Спомням си весела случка в редакцията, пак с технически привкус. Бургаски писател ми бе благодарен за рецензията на новата си книга. И донесе бутилка шампанско – да полеем успешния дебют на новата му книжна рожба. Колегите отвориха бутилката и си наляха символично от питието – бяхме в работно време, все пак. Аз, обаче, в бързината, за да се включа в тоста, грабнах чашата си, в която имаше малко вода. И за невероятен късмет – успях да полея компютъра си! А той бе с отворен капак. Нахалните издайнически капки попаднаха – за зла врага, точно в сектор от платки, където главоломно се предизвика “бум”. И компютър вече нямаше. Загубих го. Една от най-срамните загуби в моя живот. Защото вината си беше изцяло моя. След време, хакерите, както наричахме колегите от компютърния отдел, се изумиха, как съм улучила точното място, за да гръмне машинката! Обясниха, че ако водата е била малко встрани, нищо фатално е нямало да се случи. Талант.

След неочаквания инцидент, изобщо не достигнах до шампанското. Не само прекъснатата наполовина статия остана висяща. А и тостът с колегите и писателя. След моментния стрес, набързо успях да напиша нещо, ползвайки компютъра на колежката. Но какъв бе ужасът ми, още по-големият срам, и не по-малкото чувство за вина – как да съобщя на шефа за големия гаф! Беше в предколедно време. Около две седмици бях в изгнание – като немил-недраг хъш, по чужди компютри, без да посмея да съобщя лошата новина. Преди празниците, влязох в кабинета на шефа, за да си отправя благопожелания за него и семейството му (и да си взема заплатата). Той се усмихна шеговито и ме попита: “А няма ли да си поръчаш нов компютър на Дядо Коледа? Целият град знае, че си заляла компютъра си с шампанско!...”

Какъв неописуем, невъобразим, безпрецедентен срам! Това се казва развален телефон в действие! Първо, нещастният ми компютър бе залят с безобидна водица, до шампанското така и не се добрах. Второ, мислех, че шефът си няма ни най-малка представа за моите разрушителни дейности, макар и без елемент на умишлена злонамереност. И трето – той се оказа предколедно щедър. И на другия ден си имах нов компютър, вече с щателно затворен капак. По-добре да загрява от много работа, отколкото да бъде полят. Дори да не е с шампанско, а с чиста вода.

Отново загубване – в прекалената си прибързаност понякога. Твърде често се загубвам и в прекаленото си старание. А то, особено когато е ненужно и непоискано, се преобръща. И от очакван ефект, се превръща в...поредната нережисирана и неумишлена беля. Това е симптоматично за мен. Уви.

Имам и “весел” спомен отпреди около три години – за полят с лимонада лаптоп, пак само с няколко капки, които явно са били достатъчни, за да осъществят сериозни последици от апокалиптичен характер. Машинката запуши, дори се подпали, пластмасата над клавиатурата изгоря, изчезна дисплеят. Но след вещата намеса на един бургаски компютърен факир, лаптопът проработи – попрепечен, с дупка, но вярно служещ, все още. Загубих, оплаках и получих отново любимия си вишнев на цвят лаптоп – в рамките на няколко дни. Той “възкръсна”. Но неговият “наследник”, следващият ми преносим компютър, миналата есен ненадейно спря, след едно обучение – без никаква видима причина. И никога повече не тръгна. Тогава и факирът не можа да помогне. Явно машината е запечатала, като в саркофаг, нещо, което е трябвало да изчезне. Понякога загубите се случват не без основание.

Току-що се сещам за още една история – знакова за мен, която нямах намерение да разказвам. Беше през пролетта на далечната 2005-а година. Тогавашният президент на България щеше да посети Камено, град на двадесетина километра от Бургас. Трябваше да пътуваме с колегите от телевизията за събитието. Обаче, незнайно как, се разминахме. Аз бях наистина загубена! Ако не бях навреме там, и то на събитие от такава важност, уволнението ми беше сигурно. А за мене дори по-съществен бе мотивът, че работата трябваше да бъде свършена. Независимо как ще се озова в Камено! Ако трябваше, и на стоп щях да отида. В началото се стъписах, но след това събрах мислите си и не се поколебах да хвана такси (въпреки далечното разстояние от Бургас и съответно доста високата цена за моята скромна репортерска заплата). Буквално изнудих шофьора да кара по възможно най-бързия начин, по бързи заобиколни пътища. Спомням си, че спирачките забиха пред сградата на Общината. След нас се чуха сирените на президентския ескорт. Всичко беше наред.

Бях запозната с програмата на президентското посещение и се подготвих предварително, като се “инсталирах” в сградата на местното читалище. Нямаше смисъл да чакам с другите колеги навън, бях информирана, че срещата в кметството ще е при затворени врати. Следваше речта на президента пред читалището. И аз бях вече там. Заех позиции, въоръжена с листи и химикал, тогава още нямах диктофон. След известно време, на стълбите на просветителския храм, пристигна г-н Президентът, заобиколен от внушителен брой охранители. Районът пред стълбите бе отцепен, колегите журналисти и публиката бяха зад ограничителната лента.

Мене ме бяха загубили, от полезрението, обаче. Стоях си – мирно, на около метър-два зад тила на държавния глава, извън обсега на охранителните зорки очи. Президентската реч започна. Пишех си старателно, доволна от факта, че съм наблизо и всичко се чува отчетливо. В този момент до мене се приближи невисок костюмиран мъж със слушалка на ухото и видимо стреснат от присъствието ми там, ме попита: “Извинете, госпожо, какво правите тук!?” Аз отговорих невъзмутимо: “Как какво, господине, пиша си!” Висшият цивилен полицай се смути, но не успя да скрие усмивката си. Помоли ме да отстъпя встрани, където ме провери за наличие на оръжие – със съответната апаратура. Чиста бях, разбира се. Показах си журналистическата карта и бях ескортирана при “простосмъртните”, зад ограничителната лента, да си пиша там, колкото си искам...

Това ми бе най-високопоставеното загубване. Как ме бе пропуснала висококвалифицираната охрана, просто не ми го побира досега умът! След време, при друго посещение на тогавашния държавен глава в Бургас, същият охранител ме позна и ми се усмихна съзаклятнически. В крайна сметка, издънката тогава не беше моя, аз просто си вършех работата. А шефът на медията беше много доволен от веселата случка със загубването от полезрението на президентската охрана. Не само ме похвали, а и ми плати таксито до Камено. /Следва продължение /



/Във видеото се съдържат снимки, от местата, които съм описала в книгата/