“Само парадоксите могат донякъде да обхванат пълнотата на живота.”

“Вашият взор ще се проясни едва тогава, когато успеете да погледнете в собствената си душа.”

Карл Густав Юнг

Започвам тази последна глава от историите, съчетаващи подистории, свързани с обща тематична шапка. Така се случи, че първоначалната ми идея бе съвсем друга. Но пистите на вътрешните ми моментни търсения явно са били настроени на друга вълна. Доведоха ме дотук – самата аз се учудвам от силата на самослучванията, съвпаденията или синхроничностите, които подреждат нашите намерения, често главоломно преобърнали първоначалната си посока.

Понякога живея с усещането, че сме на една огромна шахматна житейска дъска, където някой свише конфигурира ходовете ни, щателно режисирайки нашите евентуални сблъсъци, травми, помирения и смирения... Друг път, вътрешното усещане, че съм главният режисьор на собствения си път и случванията в него, надделява. И поемам, със самочувствие и увереност в състоятелността на собствените си вярвания, да снимам сама филма на своя живот. Но точно тогава попадам в най-измамната клопка. Кадър след кадър, у мене нараства усещането – някой просто ни оставя да мислим, че вървим сами по пътя. И вещо ни наблюдава. За да предотврати фатални крачки встрани, или капаните, поставени от злонамерени създания. Или да ни спаси, когато, без да осъзнаваме, вглъбени във вътрешното си ускорение и устременост, сме се запътили към сигурна гибел...

Имайки идеята да опиша мои истории, обединени от рамката на съдбовните съвпадения, реших, че ще следвам естествения ход на вътрешния пътепоказател. Осланям се на интуицията си, която една уважавана от мене (и обичана навремето) личност преди десет години нарече “Осемнадесето чувство”. Да, три пъти по “Шесто чувство”. Не оспорвам тази “титла”. И би трябвало да обозначавам интуицията си с голяма буква. И осезаем респект. Към собствените си тайници, складирали истината. За хора, събития и взаимозависимости.

Пишейки предходните истории, за двадесетина дни бях в Чистилището на собствените си затлачени спомени, останали в същността ми да живеят странен, нелегален, изтласкан в подсъзнателните полета живот. В житейския си път преминах през доста професионални курсове, обучения, тренинги. Изследвах вътрешните си пространства. Анализирах паразитните мисли, стрелкащи се в съзнанието – като издайнически копия, пратени от нечестиви сили, за да саботират спокойствието ни и срутят логически подредената реалност. Имах дори “домашно” – на обучението по когнитивно-поведенческа психотерапия при доц. Павлина Петкова, юнгиански психоаналитик – да записвам т. нар. “автоматични мисли”. Задачата бе да ги систематизирам – дали са за мен, другите или света. Например: “Аз не ставам за нищо.”, “Другите изобщо не ме разбират.”, “Светът е тoлкова несправедлив.” Анализирах мислите, оспорвах ги – с аргументирани доводи. И накрая – всяка привидна несполука или отрицание трансформирах в нещо градивно. Накратко – преформулирах загубата като полза. Звучи леко наивистично. Но не е. Гарантирам. След месеците “хващане” на паразитните мисли, които – като малки демончета, ни припомнят стари несполуки, непреодолени препятствия, емоционални пропадания, разминавания с хора и надежди, имах повече от странен случай. “Автоматичните мисли” трябваше да се пишат на листче – винаги, когато се появят в съзнанието ни и разконцентрират поведението ни. Другите колеги от обучителната група старателно си спазваха това правило. Но аз, бидейки нестандартна, набирах мислите на телефона си – като бележки или неизпратени смс-и. Така ми беше най-удобно, защото поразниците-мисли трябваше бързо да бъдат “хванати за опашката”, а мобилният ми телефон винаги бе близо до мен. Записвах, анализирах, оспорвах, и пак, и пак. И накрая – след потоците отрицание, дисплеят на нещастната ми машинка просто... гръмна. Черен екран. Всички жички бяха изгорели. Никакъв шанс за поправяне. Мислех си, не без основание, че чернилката на всички мисли, дръзнали да помрачат светлостта на спокойствието – чрез вътрешните мъртви течения, просто се материализира. И неслучайно. А съвсем закономерно. Тогава разказах за случая на Поли, както всички я наричахме. Тя само се усмихна загадъчно. И каза: “Теменуга, трябват ли ти повече доказателства за синхроничността във Вселената?...”

В годините на обучението си, бях омагьосана от книгите и образно-митичната символика на любимия ми психоаналитик – Карл Густав Юнг. Очарована бях от неговите дълбинни тълкувания на душата-странница – нашата Сянка. Разбрах, че символичното докосване до щателно скриваната част от същността ни влачи тягостни тайни, носи тежестта на неразвързани житейски възли и издайнически ни побутва към грешни ходове – като клетвата на себесбъдващо се пророчество. Юнг ме грабна и с дълбинното осъзнаване на всички наши мисли – дори неизказани, на всяка наша вибрация, породена от вътрешните ни трептения, на всеки звук, изпят от нашата същност.

Осъзнах, че всичко във Вселената има своята неопровержима обоснованост. На символичната филмова лента на живота си наблюдавах низ от разминавания, загубвания в локвата на мътните вътрешни води, попадах в бурята на съдбовните завихряния, пренасящи ме на брега на непознати житейски морета. Стоях с отворени очи – но навътре, не навън. И пред вътрешното ми зрение се редуваха кадри от най-болезнените моменти в моя живот. Понякога се ужасявах, друг път притихвах – в подстъпите на собствената си развълнувана душа, която плискаше водите си, често недостигащи до брега на вътрешното успокоение. Когато постигах емоционална дистанцираност от преживяната болка, изведнъж, като проблясък, идваше отговорът – защо, как, кога, заради кого съм постъпила по начин, наранил крехкостта на чупливото ми очакване. Понякога научавах същественото – синтезирано, а друг път ми бе по-уютно в “удобния диван” на собствения конформизъм и инертност... Но се уверих се, че няма случайни случайности.

Понякога наистина оставам бездумна пред силата на Съдбовните канони, които композират брилянтна полифонична фуга от нашата семпла житейска мелодия. Макар че отговорите почти винаги идват със закъснение (като влака Бургас-София, и обратно...), те никога не забравят да се врежат в привидно спокойната тъкан на живота ни. А сега, по късни доби – в потока на мисълта ми изплуват, неканени, думите на един безсмъртен бургазлия – Христо Фотев:

Тоя влак за Бургас е тъй бавен.

Аз сънувам дъждовния плаж.

Там е моя живот – моя странен

и единствен словесен пейзаж.

Там съм целият аз – там забравям,

че съм кратък и лош – че съм аз.

Глас на гларус и аз осезавам

тоя – целия свят... Там в Бургас...

Да, каква ирония – точно сега, когато съм на пет хиляди километра от родния си град, “там, в Бургас” е с измерение на нещо далечно, желано, липсващо. Незаменимо.

Идеята ми, както винаги – твърде сложно изведена, е всъщност семпла – като смислова наситеност. Ще пиша за съвпаденията, които ни водят до брега на точния океан, море, езеро, река или поточе – за всеки един от нас. Всъщност, няма какво ново, невиждано, нечувано, непочувствано да разкажа. Всичко вече е преживяно, преболедувано, изплакано, превъзмогнато. Отново, и отново, и пак, и още... Кръговрат съдбовен.

Идеята за нова книга кристализира още през лятото, при една неприятност в личен план, когато мътните води на миналото се появиха – коварно и неочаквано. Но отровата на целенасочените стрели не ме досегна. Поне не с тази сила, с която пратеникът очакваше. Над тези неща съм вече. Не бих казала, че съм недосегаема. Но – от позицията на моята осмислена и преживяна болка, мога да простя. Забравих случая. Но точно тогава реших да събера част от старите си текстове, да напиша нови и да ги издам. Имам неизброимо много истории. Но повечето от тях няма да разкажа. Може би те ще се включат само в невидимата книга на моя живот, която ще остане неиздадена. А разказвачът вътре в мен ще ме приспива с тях, някой ден, когато съм близо до брега на Вечното духовно море на небитието. А може би и след това...

Две седмици, преди да назрее у мене непреодолимата необходимост да пиша, една сравнително нова приятелка, появила се съвсем по закономерностите на синхроничните случвания, буквално ме разтърси. Тя ми каза, че съм сложила кръст точно на тези неща, в които се себеизразявам най-пълноценно – пианото и писането. Заболя ме най-уязвимата струна на душата. Беше права. Безапелационно права. Какво ли не правих в този живот, какво ли не работих, за да осигурявам насъщния, през какви ли не унижения минах, зачерквайки вярата в себе си. Загърбеният потенциал зрееше заплашително в мене – обиден, низвергнат, онеправдан, унизен. Признателна съм на тази жена – за нейната чиста мисия, да пробуди у мене заспалите води на вярата в себе си. Тя е призвана да води, напътства и съживява душите на хората. Благодарна съм и на други хора, които са били около мен и са ми давали от чистия съд на своята духовна сила. С тях си имахме (и имаме!) своето “тайно общество”, в което поставяме на символичната маса на приятелството своите болки, радости и надежди. И преглъщахме всичко заедно – и сладко, и горчиво, и възкисело, и стипчиво.

Преди близо месец излетях – почти “нелегално”, за далечния източен свят. Вече няколко пъти бях идвала, но със съвсем други очи – като турист, попиващ чудесата на една нова и главоломно развиваща се реалност. За намерението ми да пиша знаеха само няколко близки хора. Не исках да се самоафиширам. Нито бях сигурна в крайния изход. Преминах през лъкатушещия път на доста съмнения, достигнах до ръба на отказа няколко пъти. Лутах се в собствените си комплекси и остатъчни болки. Пропътувах дългия път към себе си – отново.

И ето ме тук, почти на финала на моите словоблъсканици, вече почти утешена, от собствената си песен, но не приспиваща сетивата, а събуждаща забравената вътрешна струна на онази мелодия, която най-пълнозвучно отразява истината за нас самите...

Тази история за съвпадения започва с препратка към текста от блога ми – “Ранена” (публикуван в раздела “Любовта все още диша...”). Тогава, преди шест години, бях на браздата на емоционален разрив, разминах се с едно житейско начинание, явно ненавременно, сринаха се доста мои планове. Разминах се и в личен план с един мъж, от когото избягах. Същият този, който ме нарече Теменуга Белята. Избягах, защото не бях готова за нищо по-малко от истинска любов. Тогава я нямаше. И предпочетох нереализирана любов, може би едностранна, отколкото неминуемо разочарование. А синхроничността, в нейното висше изражение, бе отразена и в друго изумително съвпадение! Точно този мъж се оказа съвипусник от кинофакултета на ВИТИЗ с човека, за когото ще разкажа след малко. Дори в началото помислих, че единият си прави експеримент с мене и “праща” своя състудент отдалече да ме “изучава” и провокира. Дълго време бях дистанцирана и твърде подозрителна, именно поради това съвпадение. Понякога намиганията на Съдбата наистина са твърде занимателни и още толкова съвършено необясними. Оказа се, че двамата никога не са били близки и изобщо не са се чували, камо ли да градят конспиративни схеми. Моето предположение се оказа невярно, макар и така логично изглеждащо. Този път синхроничността е била в друга посока. Който е трябвало, се отмести от живота ми. Който е трябвало, се появи. А преди осем години – точно в сградата на НАТФИЗ, дъщеря ми снима клип за една телевизия, заедно с децата от вокална група “Точно време”. Не съм знаела тогава, че това място ще стане за мене също знаково, две години по-късно. Ето и една още по-симпатична съгласуваност на обстоятелствата в живота ми – дъщеря ми е в един клас в Английската гимназия с момичето, с което... бяха в една стая в родилния дом, родени с няколко часа разлика. Животът ги събра отново на едно място, този път в класната стая, след години. Приятелки са.

А преди шест години, точно в момента, когато оплаквах нереализираните си копнежи и отправях хипотетичен вик за обич в блога си, човекът, който сега ме подкрепи да напиша скромните си истории, ме е прочел. Самият той, живеейки дълги години в Дубай, е търсил текстове на български, които да му напомнят за мелодичността на родния език, извън заливащата медийното пространство девалвация на българското слово тогава. И е открил blog.bg, където доста мислещи хора, с добър изказ и позиция, пишеха – не само за личния си свят, а за всеизмерните параметри на живота. От блога ми останаха няколко ценни приятелства, едно от тях е с една жена, близка до моята душевност, с която се открихме, пишейки взаимно дълбокомислени коментари. Още сме приятелки. Общуваме в реалния живот, изслушваме се в моменти на вътрешно пропадане, говорим си – за житейските обрати, за изборите и цената на разумния компромис, за интелектуалния заряд, обагрящ дните ни със смисъл и дълбочина, за емоционалния спектър на женската природа, и още, и още... А друга “съблогиня” (аналогично на книгата на Милена Фучеджиева – “Аз, блогинята”) наскоро ми изпрати по пощата новата си книжна рожба. Била съм свидетел на раждането й, т.е. на части от нея, по време на интелектуалното ни общуване в блога. На свой ред, разбира се, аз ще й изпратя моята книга – “творението”, все още непридобило окончателен облик, което дописвам в момента...

А моят постинг тогава, преди шест години, беше на първа страница на blog.bg, с хиляди прочитания и стотици коментари. Спомням си, че по цели нощи отговарях на коментарите, писани с толкова съпричастност, чисто чувство, разбиране и духовна подкрепа. Текстът ми беше от няколко реда, а породи толкова пълноводен поток от думи – като отклик! Споделях с всички четящи, отговарях на техните съвети или просто благодарях за емоционалната поддръжка, синхронизирала човешките ни преживявания. Тогава, но не в блога, а в Скайп, ме откри този човек, търсейки ме по името ми. За да благодари за красивото чувство, отразено в думи на родния му език. Бил зажаднял за българско слово.

Позволих си да си пиша с него, беше различен от нахалниците, които обикновено ме търсеха и на които категорично отказвах разговор и не ги допусках в листа си, където по принцип са само мои реални близки и приятели. Разменихме си няколко думи тогава. Чувахме се от време на време, по празници, приятелски. Знаех, че е разведен, но живее с друга жена, рускиня, по-млада от мен и още по-млада от него. Както бях споменала в един от предишните си текстове, когато един мъж е женен или обвързан, не го възприемам като мъж. Никога, по никакъв начин, не съм се намесила в чужди отношения. Може би така съм пропуснала шансове. Но не съжалявам. Платих с години самота. Но съхраних достойнството си и отстоях разбиранията си. Тези думи не ги пиша като самореклама с нравствено-моралистичен оттенък. Просто споделям част от емоционалния си кодекс.

С този мъж си споделяхме години наред – човешките ни търсения, пропадания, разочарования, житейски ограбвания и надеждите за съдбовни компенсации. Не съм мислила за някакво пресичане на реалните ни пътища, освен двупосочната размяна на мисли, тревоги и емоции по пистите на човешкото общуване.

Преминах през тежък период на самота, трудното израстване на дъщеря ми, която, като всеки тийнейджър, имаше своите житейски лутаници – за да й пораснат така необходимите криле на един узряващ и преминаващ през родилните болки на собственото си израстване млад човек. В дългите нощи, когато никой друг не беше на линия, за да изслушва моите вълнения като майка, този мъж беше винаги някъде там, на хиляди километри, просто за да ме чуе. Той беше с мен онлайн, когато дъщеря ми изчезваше, с изключен телефон – толкова рутинна съвременна история! – докато обикалях по цели нощи да я търся по бургаските дискотеки и правех разследване – чрез познати и приятели, кой къде я беше видял. А получавах смс-и от нея със следното, тогава вбесяващо ме, а сега – разсмиващо ме до сълзи съдържание: “Споко, жива съм. Остави ме да си купонясвам, и без това после ще съм наказана.”

Тези повтарящи се като омагьосано колело истории бяха част от пътя ми на осъзнаване – че колкото и да гониш, ограничаваш, поставяш в рамки една растяща душа, толкова по-неистов е стремежът към разчупване на клетката и търсене на нови, привлекателни пространства, макар и често криещи клопката на изкушения със съмнителна стойност. Мислех си, че всичко това, което съм се стремяла да посея у нея – като емоционални, чувствителни, интелектуални, духовни, мисловни зрънца, би трябвало да са някъде там, във вече покълващата нива на зрелостта, за да пожъне плодовете на всичко онова, което години е лежало латентно под повърхността на видимото...

Трудните години се изнизаха, държейки ме непрестанно под напрежението на вечно люшкащите се случвания. Нямаше нищо страшно, трагично, фатално, за щастие. Всичко бе напълно в рамките на едно болезнено, но здравословно израстване и осъзнаване на собствената мисия – на прага на самостоятелния живот. Отправям само мислено пожелание, споделено с благослова свише – нека всичко се нареди така, както трябва и както е най-добре за нея, за мен, за всички. И съм благодарна на Вселенските синхроничности, които на пръв поглед ни разминаваха, но всъщност са ни доближавали една към друга... Всяка една по пътя на собственото си осъзнаване и промяна.

В тези години, човекът, който сега е духовен наставник на книгата за моя живот, макар и фрагментарна и незасягаща доста моменти, може би умишлено заобиколени от “клеймото” на спомена и отразяването му на белия лист, беше мислено с мен. Макар и не сам. Макар и не като мъж, а като приятел. Той имаше своите раздели, събирания, пак, и пак... Не вярвах, че някога ще бъде свободен, а и никога не съм мислила за такъв вариант. В края на 2011-а г. ме покани да отпразнуваме Нова година в Истанбул, на неутрална територия, нито в Дубай, нито в България. Разбира се, не се съгласих. Отново се беше разделил с жената, с която живееше. И бях сигурна, че тя ще се върне. Нямаше как да си позволя да бъда заместител, след което да се окаже, че съм излишна. Усещането, да съм непредпочетена, винаги ми е било до болка познато. На моята достопочтена възраст бе доста трудно да си позволявам да се самопоставям в подобни емоционални клопки. Разбира се, рускинята се завърна. Бях постъпила далновидно. Месеци след това, се случи друг разрив между тях, касаещ излъгано и срутено доверие. Разбира се, той сподели с мене огромното си разочарование. Бях сигурна в развръзката. Но не исках да се бъркам в чужди отношения тогава. Оставих го да си преживее раздялата.

Точно в онзи момент, си мислех, че съм влюбена в един мъж, много интелигентен, но очевидно твърде далеч от духовните ми принципи. Нищо не се получи помежду ни. А и в онази история отново имаше намесена рускиня... Емблематично за мен! Колкото уважавам руската култура и душевност – обожавам руската музика, литература, поезия, толкова неопровержим (засега...) емоционален хаос у мене предизвикват руските жени. Е, разбира се, има и изключения – майката на моя кръстник и брат му, съученикът ми от Музикалното училище, описан в историята с разконспирирането на тайната ни момичешка азбука, е от руски произход – изключително духовна личност, с безбрежно богати културни и всестранни интереси. Познавам още една много стойностна рускиня, ще я спомена по-нататък в текста. И други качествени личности – жени и мъже, от сродния славянски народ, разбира се. Но иначе, в чисто съпернически план, руските женщчини предизвикват у мене тръпката на предварително вкусвана загуба в история с предизвестен край. За Родину, за мужчину – на войне, във всякакъв смисъл. И може би така трябва. Но аз винаги абдикирам, при най-малкото препятствие или съмнение...

В паралелната “руска история” (докато в другата си общувахме само на приятелско ниво), отново бях попаднала в трилър с интернационални оттенъци. Разминахме се тотално, не си позволих връзка, защото не би “оживяла” за повече от няколко месеца. Тогава ситуацията придоби абсурдни параметри , бях тотално объркана и неправомерно намесена в плетеница от чужди планове, пристъпени обещания, лъжовни клопки и предадени чувства. Не съжалявам, че нещата се стопираха още преди началото. Спомням си, че в момента, в който разбрах за другата жена, се отдръпнах – веднага. А всъщност, дори истинска връзка нямахме с онзи мъж, освен нескончаемите разговори в интернет, телефонни обаждания – достигнали до тричасови безумни измерения, безконечен низ от смс-и, две срещи в София – дотам.

Но тя, знаковата за живота ми “Друга” (!!!), по подобие на мене, е притежавала поне “Петнадесето чувство”, само с три степени по-ниско от моето, “Осемнадесето”. Попаднала е – по време на едно от щателните си многофункционални и многопланови проучвателни дейности, смс на благоверния си до мен. По името ми ме е открила за отрицателно време във Фейсбук. Брат ми го нарича, не без основание, “трейсбук” – от trace (трейс – следа, на английски език). Съответно, на мене ми беше нужно още по-малко време да открия коя е тя, също чрез “трейсбука” – в репортаж-препратка за културно събитие в един пловдивски сайт, с подобаващ снимков материал. С две думи – знаех за нея – име, произход, професия, визия, всичко, преди тя да научи за мен. Последваха поредица от абсурди с привкус на шпионско преследване и двустранни психоатаки от страна на влюбените. Имаше и елегантни, но недостойни инвазии срещу мене, с цел залепването на тяхното вече достатъчно пропукано щастие. Някои от атаките бяха не толкова изискани и още по-непристойни. Със съперницата си писахме – като “първи приятелки”, няколко дни. Всъщност, усещах уловката, но ми се искаше да помогна, дори я успокоявах – съвсем по човешки. Грешка! След което получих обстойно иронико-саркастично-подигравателно писмо, от името на двамата, как съм аут, т.е. вън от играта, и те – въпреки разтърсването, продължават да си живеят щастливо. Аз сама се оттеглих преди това, без проблеми, а те ми вмениха несъществуваща вина! Бях в кулминацията на трилъра, белязан с осезаемо кресчендо на емоциите! Впоследствие разбрах, че той, разбира се, е измил ръцете си с мене, скривайки собствените си подбуди. Мъжка му работа. Моя слабост бе, че се доверих и повярвах в мита, че хората от отсрещната страна също са етични. Пълна логическа заблуда. Явно максимата: “В любовта и на война всичко е позволено” се оказа вярна. Научих – по болезнения начин, доста уроци. Вече бях убедена, че свръхдоверчивостта никога не ми е била добър съветник, прекалената ми мнителност – също, но когато съм си позволявала да бъда като оголена душевна струна, съм била несравнимо по-уязвима.

Накратко – тази интернационaлна история бе пълен, невъобразим, иновационен, нестандартен и неопровержим хаос. Без вина – виновен, в небрано лозе! Преглътнах. Преживях го. Дори си спомням, че бях публикувала – разбира се, с необходимата доза самоирония, една хубава, едра, атрактивна, загладена, напета снежнобяла патка на профила си във Фейсбук – точно така се почувствах! А птицата бе олицетворение на наивитет и привидна доверчивост. Но това бе само външното измерение на вътрешната устойчивост срещу подобни набези относно перушина и прочие. Принципно, реших, че който е възнамерявал да ми оскубва перца и да си ги изтипосва на шапка или ревер – за украса, отсега насетне ще плаща глоба за непозволен лов на големи бели птици в неловен сезон и с неприемливи средства. А иначе, не без гордост осъзнах, че винаги съм успявала да избягам брилянтно от: пушка, фурна, капан, подмолно заложени гранати и т.н...

Ето на такава бяла птица се опитаха да ме направят в абсурдната история с интернационални оттенъци :)

Посмяха се на мой гръб, но и аз – на свой. Заслужавах си го. А тогава просто бях прекалено етична и се отдръпнах съвсем навреме. Макар че ми останаха доста пробойни – по доверие, вяра и чувства.

Разбира се, историята имаше продължение. След около половин година въпросният мъж беше се обадил на общ познат и поискал телефона ми (очевидно затрит, по настояване на “началничката” си), преди да замине задълго за далечна източна страна. Бяха се разделили с хубавицата. Всъщност, тя не успяла да преглътне факта, че докато е бил с нея, той е лъгал и мене. Тя наистина недоумяваше, как, “след като е с такава красива жена, като нея, може да си пише и говори с друга!” – т.е., според нея, не-красива – като мен. Ставала и лягала с нови интерпретации на абсурдната история, тръшкала се, изпадала в нервни кризи, дебнела го. И накрая го напуснала. Права е била – пропуканото доверие винаги води до окончателен срив. Бавно, но сигурно. Как добре я разбирам сега, наистина всичко се връща, по неведоми пътища, многократно, и напълно синхронично...

Тогава, точно в ноемврийския ден, когато ме нападнаха до нас и набих разбойниците с токчета – отново съвпадение! – общият ни приятел е отказал да даде мои лични координати на бившия възлюбен. И изоставеният – абсолютно правомерно! – от гордата красавица мъж, който ме е търсил тогава, може би като повод да й отмъсти, е заминал. Без да се чуем. След още три месеца, когато той се завърна от екзотичната дестинация, намери начин да се свърже с мене. Дори почти ме накара да му повярвам, че съжалява. И как бил наранил и двете ни... Знаех, че лъже. Но нали съм прекалено великодушна, а и може би наивна, поне го допуснах на ниво интелектуално и емоционално общуване. Неминуемата развръзка не закъсня, бяха намесени и други обстоятелства, хора и взаимоотношения. Тогава преживях ударна доза разочарование – научих, в сгъстена форма, един от най-трудно преглъщащите се житейски уроци: когато някой те е предал и те е използвал за разчистване на лични сметки, винаги, неизменно, безапелационно, неопровержимо ще го стори отново.

А бургаско-дубайската история продължи прозаично. Тя си течеше синхронизирано, каквото и да се случваше, или не, в живота ми. Онлайн приятелят ми от Дубай бе емоционално свързан с моята “сага”. Дори бе поел ролята на “Инспектор Дюдю”, т.е. бе натоварен с разузнавателни функции на “Източния фронт”. От друга страна, “противниковият” отбор бе на ниво и аз също получих “депеша” – от един неин приятел, която на момента разпознах – като инвазия от шпионски характер! Скорострелно разконспирирах и неутрализирах разузнавача. Но той си остана мой ценен контакт с интелектуално-познавателен привкус във Фейсбук. Влязохме в една безспирна гонитба на “котка и мишка” известно време – отборна игра с индивидуалистични елементи. А интернационалната история завърши... нестандартно. Наистина, животът се оказа неподатлив на всякакви сценарии и срути всички представи и предварителни нагласи. За това случване не искам дори тук да разкажа. Може би някой ден. Не и сега.

След още около година, съвсем изненадващо – или просто синхронично! – в офиса, където работех, пристигна... “Инспектор Дюдю №2” – същият като анимационния герой, като “осанка” и подозрително-проучващ поглед. Носеше заоблено черно куфарче с продукти на фирмата, в която... въпросната моя красива “приятелка” беше една от шефовете. Е, казах си, какво е това!?! Колкото да бягам от тази история, тя ме преследва! Предложи на шефката мостри на някакви незаменими илачи, които лекували всичко, уж. Тя взе за себе си и близкото обкръжение. И след време “Инспекторът” пристигна с куфарчето и... фактура. “Каква фактура, моля!?”, беше изумена шефката!? Нали това били мостри само! Да, ама не! Нямало безплатен обяд, станало било недоразумение, “мострите” стрували само триста лева. Е, това е! И тогава настана една гонитба, игра на нерви, непрестанно звънене и наобикаляне на офиса – по всяко време, също като в история с настървен кредитен инспектор. Но шефката не отстъпи, тя настояваше, че пари няма да даде, защото е била излъгана. Точка. Поискала телефонния номер на “инспекторската” началничка. И се оказало... нашето руско момиче! Тогава и двете шефки не са знаели кой с кого разговаря! Моята, на свой ред, се върна доволна след стратегическия разговор и победоносно заяви:

“Да знаете как подредих една рускиня, накрая се съгласи, че съм права и няма да плащам нищо!”

“Е – попитах, – как се казва?” И... чух нейното име, иначе звучно и красиво, като нея – признавам, в пълния му блясък! И тогава буквално избухнах в смях. Като обясних повода за бурното ми веселие, шефката с нескрито недоволство каза: “А-а-а, същата, заради която се ядосваше толкова тогава ли!? О, ако знаех..., още повече щях да я наредя!”

Колко е малък светът, наистина! И как съвпаденията започнаха да не ме учудват вече... Всички сме подредени на “шахматната дъска” на житейската “Ирония на съдбата”, като в романтичния руски филм...

А с моя дубайски приятел пишехме забавни “сценарии”, които така и останах затрити някъде из архивите на Скайп – за превратностите съдбовни, смешно-жалките ситуации, в които ни поставят обстоятелствата, гротесковия елемент на живота, който, ако пренебрегнем, навлизаме в още по-голямо разочарование и още, и още... Съжалявам единствено за това, че не запазих тогава блестящите бургаско-дубайски диалози, писани до ранни зори. Щеше да се получи доста добър киносценарий. Постфактум, след реалната ни среща, моят приятел ми призна, че през цялото време ме е харесвал и като жена, не само като душеприказчик, но ме е изслушвал – чинно и с разбиране, когато съм му споделяла моите емоционални главоблъсканици.

Поиска да се видим през лятото на 2012-а г. – той е от София, а беше дошъл специално до Бургас, който не бе посещавал от много години. Точно тогава аз бях извън града с мои роднини. Когато отново се обади, бях в София, изпращах друг близък за чужбина. Той е помислил, че не желая да го видя и... е поел по други емоционални пътеки, разбираемо. И разминаване. И синхронизация. Осъзнах, че всъщност не е бил тогава моментът да се срещнем, всеки зает със собствените си главоблъсканици, трябвало е да сме абсолютно свободни – във всякакъв план, за да прегърнем взаимно шанса да се случи нещо смислено. Бях убедена, че Съдбата винаги е знаела кога, как и защо да събира или разделя хората.

Постфактум научих, че точно в онова лято, когато се разминахме, той е бил отседнал в хотел, който се намира... на стотина крачки от дома ми. Разбира се, тогава не е знаел къде точно живея. А точно на същото място ме нападнаха, когато се бих самоотвержено с токчета – на два пъти, с разстояние във времето от двадесет и една години. Последният път, преди три години, беше в същия ден, когато са се разделили двамата влюбени, за които разказах и които сигурно мислено са ме проклинали... И аз получих своето нападение, макар и под формата на несправедливо “възмездие”. В същото онова време, носех в чантата си – която нападателите дърпаха с ожесточение, кръстче от Божи гроб. Реликвата ми бе дарена от известен бургаски свещеник, когато правих интервю за посещението му в Йерусалим (и за този епизод от живота ми имам история, но ще я разкажа друг път, не й е мястото тук...) Нямах никаква възможност да се моля в онзи абсурден момент. Успях само да отправя мислен вопъл: “Господи, спаси ме!” След инцидента осъзнах, че не толкова изречената в мисълта молитва, а може би точно кръстчето от Светите места ме е спасило. А може би и двете. Знае ли човек... А след време символът на вярата мистериозно изчезна от чантата ми. Сякаш се бе разтворил в небитието или в друго измерение, изпълнил вече своята спасителна роля. Не го намерих никъде. Странна, а всъщност може би доста логична, синхронизация...

А разминаването с мъжа, влюбен в “Другата” и напуснат от нея – заради временното си неосъществено увлечение по мен, както и предателството и стресът с горчив привкус, ми подействаха като трамплин. Осъзнах необходимостта да работя върху себе си и изкривените, твърде идеализирани, представи за хора, взаимодействия и взаимозависимости. Всъщност, осъзнах, че би трябвало да съм благодарна на този човек – въпреки огромния, спиращ дъха, емоционален срив, който преживях. След като се почувствах два пъти излъгана от него, се записах на психологически курс за личностно развитие, който всъщност той – от личен опит, ми препоръча, преди тоталния ни разрив. Може би защото е знаел, че ще се наложи да се “излекувам” от него... А на курса изследвах себе си, анализирах, слушах, споделях, търсех причините за своите пропадания и страхове, взирах се в истината за корените на самотата си. Намерих разбиращи, богати душевно, съпричастни, етични, топли хора, с които винаги се чувствам свързана. Дори чрез невидимите нишки на едно духовно приятелство, когато не се виждаме, но усещаме взаимно подкрепата си. Неоценимо е.

Имах и своите дългогодишни приятелки, разбира се, с които прекарвах трудно течащото време, споделяйки и намирайки подкрепа. Колко обикалях с тях по романтичните улички на Бургас, съзерцавах залезите над морето – нашето море, търсех в плисъка на водите му отговорите на много въпроси...

Спомням си един уникален, знаков момент. С моя приятелка, колежка от вестника, се бяхме запътили към Моста – за спектакъла на Луната. Онази нощ щяхме да наблюдаваме феномена “Синя луна”. Вървейки към Морската градина, видяхме нещо изумително – отбор бургаски котки (това е специална порода, никъде няма толкова умни и разбиращи котки, както в Бургас, дубайските ги конкурират, но не са толкова емоционални!) заприиждаха от различни пресечки, наредиха се в права линия и... загледаха Луната. О, Боже! Усещането бе като в любимия ми филм “Лунатици”, с Шер и Никълъс Кейдж. Котаните се бяха събрали на открито (явно) събрание, но с тайна цел и мисия. Разбира се, в такъв мистичен момент нямах и фотоапарат да ги снимам, а телефонът ми беше с паднала батерия! Е, останаха си недокументирани – тези среднощни рицари-тамплиери, но без мантии, от бургаски котешки произход. Ние с приятелката не успяхме да снимаме и “Синята луна”, но след това “откраднах” за Фейсбук и блога снимка от друга приятелка, която великодушно ми преотстъпи авторските права. Но тя пък не бе успяла да стане свидетел на тайния заговор на котките лунатици...

Тогава осъзнах, като моментен проблясък – колко е измамно всъщност цялото ни пътуване във времето. Ние се стремим към късче красота, отразена в странното синьо излъчване на една Луна, любуваме се на нейното магично отражение в морето, мълчим. И мислено, дълбоко в нас, си пожелаваме онази любов, която яростно отричаме понякога. Но, като котките, вгледали се в небето, я чакаме, чакаме, чакаме...

Тогава, с цялата тежест на едно късно осъзнаване, проумях, че сама съм саботирала своето щастие, бягала съм неистово точно от това, към което още по-силно съм се стремяла. И точно когато го осъзнах, синхронично в живота ми се появи новост.

Често, когато сме в примката на самотността и трескаво желаем някой да ни потвърди, че тя е лимитирана и ни очаква нещо по-топло в емоционалния спектър, търсим външно изражение на собствените си надежди. Тогава, една приятелка с ясновидски способности, с която дълго сме обсъждали корените на моята самота и е била мой незаменим съветник и духовен наставник, ми предсказа, че ще срещна мъж на девети август, 2013-а. Ей така, без никакви пояснения, кой ще е мъжът и откъде ще се появи. Като проблясък, получен от временния достъп до безбрежния информационен фонд на човечеството. Беше началото на 2013-а година. Честно казано, тогава не само не повярвах, но и скептично се усмихнах, вътрешно иронизираща всякакви способи да ми се вдъхне малко надеждица...

Времето минаваше. Никой не се появяваше. Започнах нова работа, по проекти, обученията на учители, за които споменах в предговора. Пътувах непрестанно, бях в орбитата на един динамичен, смислен, изпълнен с интересни срещи живот. Точно на рождения си ден, когато ми гостуваха близки хора, бяхме в любимата ми Зимна градина на хотел “България”, където сега се помещава ресторант Happy. Пристигна куриер, с разкошен букет, съчетал различни, но любими мои цветя! И пратеникът с цветята търсеше мене, по име. Странно! След скромния букет в офиса на предишния ми рожден ден, за чийто подател, както писах в историята за разминавания, бях почти сигурна кой е, но не бих искала да е точно той, не вярвах някой да прати отново букет, и то толкова разточително красив... Поех цветята, разбира се, снимах се с тях, заедно с дъщеря ми, близките. Бях атракцията на вечерта. След това, със същия огромен букет, обикаляхме из бургаските улици, ходихме на крайморски бар. Поне една вечер, и то синхронизирана с моя личен празник, се почувствах “звезда”...

Букетът, който получих по куриер на рождения си ден в ресторант Happy

След дни заминах на обучение на Сливенските минерални бани. Там, след часовете, вечер имах време да остана сама със себе си. Мислех, премислях – нямаше кой друг да е изпратил букета за рождения ми ден, само моят дубайски познат знаеше кога и къде ще празнувам. Попитах го направо. Той беше изумен, че не съм се сетила по-рано! Всеки, който прави жест и влага в него послание и смисъл, би желал да е разпознаваем в най-добрите си намерения. Освен ако не желае да остане анонимен страничен наблюдател на нечий чужд живот.

Започнах да допускам моя познат по-близо емоционално до себе си, не само като душеприказчик, който пет години дотогава знаеше с подробности какво се случва с мене, кой ме е ядосал, кой наранил, кой излъгал, кой предал. Може би за първи път тогава осъзнах, че щом толкова време мислено е бил с мен, макар и дистантно, това означава, че може би наистина зад паравана на приятелското отношение има и нещо друго... Разбира се, както винаги, бях твърде предпазлива и дистанцирана. Това бе в началото на юли. Към края на месеца дори се скарахме, пак поради “Руския въпрос”. Нещо бях намерила в интернет и реших тотално да се отдръпна от цялата заплетена история. С достойнство и без излишни въпроси. Получих втори букет, също толкова разкошен, този път в офиса. Разбира се, вече знаех от кого е. А и той е знаел как да намери служебния адрес (на другата ми работа)... “Когато човек има желание, винаги има и начин”. Преекспонирана максима, но вярна. Нa девети август, в една от паузите на курса, подготвяйки лекцията си за следващия час (бях на обучение в сливенския комплекс “Горски кът”, в подножието на Стара планина), получих съобщение: “Пътувам към Сливен.” Явно няма значение къде се намираш по траекториите на земното кълбо за някого, който идва да те види от пет хиляди километра... Разбира се, мъжът дойде в Сливен, запознахме се на живо, след пет години безконечно общуване онлайн. Висше изражение на Вселенската синхроничност. Която събира хорските души, по неведоми пътища и криволичещи пътеки.

Тогава, в онова лято, имам няколко красиви спомена, които няма да разказвам. Само ще скицирам, с няколко щриха емоцията, запечатана в споменната лента на живота ми – пътуването из Котленския Балкан, когато минахме покрай огромни, надвиснали над пътя, скали, които съм запомнила от детството си. Видях ги за втори път в живота си, след толкова години. Винаги съм знаела, че ще отида отново там.

Малко след този момент – невероятно съвпадение. По пътя разпознах място, което съм сънувала, с абсолютна точност, точно по това време на годината – със същите летни природни багри. В съня си минавах с кола (каквато нямам!), точно там, на този завой, срещу красива скала, на хълм с къпинови храсти! В реалността, не насън, бяхме на същия завой, когато буквално извиках: “Това място съм го сънувала!” Магичен момент, изключително усещане за синхронизиране на вътрешния свят и пътеките на нашите предчувствия, намерили материалистичен израз. И себесътворили се. Излязохме от колата. За първи път някой ми набра къпини и ги подаде в ръката ми. След този момент не си спомням точно очертанията на случилото се. Когато отворих очи и се върнах в реалността, осъзнах, че устните ни се бяха слели в целувка. След известно време, мъжът – не без притеснение, ми сподели, че за първи път е целунал жена. Никога досега не е имал това ниво на интимност с никоя. Независимо колко жени е допускал, на друго ниво. Дали е така, или просто е желал да предаде ореола на магичност на онзи нереално красив миг, откраднат от Съвършенството, там, горе, на къпиновия хълм – дори моята вездесъща интуиция не знае. Може би някой ден ще получа и този отговор. А сега ми е нужно може би да повярвам във вълшебна приказка...

 Усещането ми бе познато. Отнякъде. Не от “живия живот”. Получих проблясък – от книгата “Мост през вечността” на Ричард Бах, която съм чела отдавна. Спомних си историята за пътуването във време-пространството на две зрели души една към друга. И за знаковия момент на срещата им, родена от пресечните точки на две същности, открили се – сред безкрайния Вселенски тъжен мрак. И се чувствах като в любимия ми руски филм “Москва не вярва на сълзи”, но перифразирано на “Бургас не вярва на сълзи”... Вярваме, или не, подобни съдбовни срещи, както и сълзите – и от мъка, и от радост, ги има. Мокрите емоционални поточета са малки издайници – на нашата често щателно скривана чувствителност. И на неоспоримата сила на вътрешната ни същност. Която, дори когато плаче, за да се пречисти, е несъизмеримо издигаща се – над студената плоскост на безчувствието. И се уповаваме на тези сълзи с кристална същност. Колкото и да отричаме сантименталната си природа...

По пистите на съдбовните моменти, под знака на предопределеността, това лято също имам спомен, белязан със символика. Изключително силно преживяване, сякаш наистина на границата между два свята. На връщане от Рилския манастир, от един завой на пътя изскочи... бял кон, неоседлан, сам, препускащ по шосето. Излезе сякаш от Слънцето, което клонеше към своя заник. И спря. За момент изтръпнах. Неочаквана би могла да бъде реакцията на едно подплашено от кола самотно животно. А белият красавец се доближи до нас, погледна през стъклото – с огромни влажни разбиращи очи. И подмина. Не знам, знак ли бе това, или “Писмо от Господ”, което получихме на излизане от светото лоно... Може би ще разбера, по време на някоя синхроничност, която ще ме осени.

Белият кон – на надеждата, късмета, Провидението – изскочил ненадейно на пътя, на връщане от Рилския манастир

В спомена ми изникват спонтанно и два момента, които са трудни за споделяне. Заради легендарните, и трудно обясними за прагматичното мислене, препратки. Но рискувам да ги разкажа – бидейки пределно искрена към тези, които ще четат редовете на моята житейска история. Мисля си – може би родовата ни памет понякога говори, дълбоко, дълбоко, в недрата на същността ни, покрита с вековната патина на забравата... На два пъти в живота си имах чувството, че се пренасям назад, назад – в смутните времена на турското робство. Може би поради факта, че съм от два възрожденски рода. Опитвам се да си го обясня по възможно най-приемливия начин, от научна гледна точка на квантовата физика. Вероятно пазя предаваните от поколение на поколение спомени на клетъчно ниво. А може би просто понякога, ние, несъвършените хора, черпим по неведоми пътища отговорите от Колективното несъзнавано – по Юнг, където е сбран целият информационен фонд на човечеството – от неговото зараждане, до днес...

 Това лято за първи път в живота си посетих с моя дубайски приятел Калиакра – величествен природен феномен. Той – като в каменна люлка, съхранява легендата за девойките, хвърлили се от високия скалист бряг, отказвайки се от живота си, но спасявайки честта и вярата си. Когато стъпих на бреговете на Калиакра, още в близост до монумента, в памет на гордите смели български девици, спонтанно, неконтролируемо, от очите ми започнаха да се стичат сълзи – като сгъстен израз на историческата болка, преминаваща като емоционална комета през вековете. Сякаш се пренесох в онова време. Чух – вътрешно, виковете, усетих неописуемия ужас на девичите сърца, изтръпнали от трагичната заплаха на неминуемото. Беше разтърсващо усещане. Дълго не можех да се успокоя.

Минути, след като се “телепортирах” отново в нашата епоха, кадрите от миналото затихнаха и се прибраха в символичната ножница на Времето. Усетих вътрешно успокоение – като пулсация на сърце, преминаващо от бясната кардиограма на свръхемоционалното натоварване, към синхронизирането на вътрешния ритъм. Тогава чух странния и особено мило звучащ говор на семейство бесарабски българи, които смесваха архаична лексика на езика ни с руски думи... Говореха с толкова обич за прародината си, бяха си купили сувенири и исторически карти и децата обясняваха как ще ги показват в училище и ще разказват за България. Какво по-вълнуващо доказателство, че българския дух, независимо в каква форма се преражда и претворява, е жив!

Друго подобно преживяване, на границата на реалност и легенда, е петнадесет години назад във времето. Бяхме на семейна почивка в Пампорово. На връщане се отбихме от пътя, за да посетим феномена “Чудните мостове” в историческата люлка на мистичната – обичана и любима! – Родопа планина. Пътят бе ужасен, на няколко пъти бяхме на ръба да се откажем. Дъщеря ми заспа в колата. Когато стигнахме до природния феномен, заслизах надолу по стръмнината. Още тогава, преди да достигна до огромните причудливи скали, оформени сякаш като предверие към друг свят, изтръпнах. Прилоша ми. Усетих послания от векове, предавани – сякаш чрез вълшебната древна Орфеева песен, носеща протяжната тъжна мелодия на родовата памет, преминала през друга епоха – на тегобите на робството и заплахите на насилствено налаганата вяра в Средновековието. Не знаех какво се е случвало на това място. Но поисках да се изкача възможно най-бързо нагоре, нагоре – към изхода от това свърталище на историческа паметна болка. Буквално бягах по камъните и ледена пот се стичаше по гърба ми. Набързо се снимах, само веднъж – с изглед към иначе красивите скални масиви. И си обещах вътрешно, че никога повече няма да се върна там. Когато проявихме снимките (тогава нямаше все още дигитални фотоапарати), на единствени кадър от мистичното място – забелязах, без учудване, че съм с необяснимо изкривено, сякаш страдащо, лице. Странна синхроничност, доказваща, че всъщност нашето съществувание в настоящето е свързано с посланията от миналото, носещи завета към бъдното...

Мислех си – докосването до недосегаемото, до незримото, до “онова, което се вижда само със сърцето” е едно от чудесата, които се случват. Това е най-голямото предизвикателства пред човешката душа, уникална със способността да метаморфозира. От гърчеща се – в ликуваща, от ридаеща – в преизпълнена с топла искряща радост, от посърнала в упойващо отчаяние – в избликващ себеизраз с жизнеутвърждаващо звучене. Често духът се опълчва срещу материята. Но е вечна тяхната взаимосвързаност – като ин и ян в проявлението човешко...

И пренасяйки се отново в лоното на нашата епоха – мисловна, фактическа, преживяна, завещана ни от недрата на миналото – тук и сега, в края на тази странна, динамична, свръхемоционална година, пиша летописа на собствения си скромен, но твърде наситен събитийно, живот. Историята продължава. Повече от година, както писах в първия текст, поместен в книгата, живея между Бургас и Дубай, синхронизирала работния си и вътрешен ритъм с тази “ръкавица на Съдбата” – да съм и тук, и там, в различни културни, обществени и чисто прагматични условия. Всъщност, в работните реалности също бях непрестанно по пътищата. Всяка седмица грабвах куфара, и – нов град, срещи с непознати хора,  очаквани или неочаквани емоции и стремеж към себедоказване. Тази динамика изискваше огромна гъвкавост. Но понякога наистина имах чувството, че не съм достатъчно добра, за да понеса разнопосочните стрели на това предизвикателство...

/следва продължение/

/Във видеото се съдържат снимки, от местата, които съм описала в книгата/