Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2016 22:26 - Емоционалният отклик от "Хроника на една предизвестена смърт" - опреди много, много години
Автор: temenuga Категория: Лични дневници   
Прочетен: 823 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 26.10.2016 00:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                                                                              “Любовният лов е висш лов със соколи.”                                                                                                                - Жил Висенте
                                                                                 “Любовта може да бъде научена”


Търсейки в един стар диск, открих този текст - отпреди много години, мисля, че беше някаква домашна работа по "Журналистически жанрове". Публикувам текста без редакция. Интересно ми беше да надникна в емоционалния си свят и светоусещането си, когато съм била твърде различна, а всъщност - може би същата...
                   
               

Преди да започна да пиша за книгата, искам да разкажа накратко защо избрах  именно нея. Преди доста години, в една възраст, когато емоционалната доминанта е значително по-силна от способността за дълбинно разсъждение, адекватна и реалистична оценка на литературен текст или произведение на филмовото изкуство,  се запознах с екранизацията на романа на Габриел Гарсия Маркес, режисиран от Франческо Рози, със стилното, запомнящо се актьорско присъствие на Орнела Мути, Антони Делон, Руперт Евърт. Ако трябваше да изразя цялостното си впечатление максимално кратко, бих  казала: „Историята ме омагьоса”. Грабна ме е ме пренесе  в друго измерение, сякаш в някакъв друг живот, със съвършено различни правила, невероятно богатство на нюанси, емоционална наситеност, поляризация на чувствата, крайна изостреност на сетивността и едно всепоглъщащо усещане  на тягостност, граничещо дори с тих ужас.

Но над всичко това – Любов.

Необичайна, несрещана, неразбираема, необяснима, отчаяна.

Едно различно докосване до това пречистващо чувство.

Споменавам “пречистващо” ненапразно. След цялата разтърсваща драма,  сгъстеност на действието и повишаващо се напрежение, след трагичната кулминация с убийството на Сантяго Насар, следва  едно ново усещане, което поражда душевен комфорт, действа като катарзис, катализира най-чистите трептения в човешката душевност, носи  облекчение и някакво странно удовлетворение. За това, че в свят на предразсъдъци, бездушие, инертност, неадекватна склонност към насилие, съществува любов, все пак, и въпреки всичко. Любов-помъдряла, изстрадана, преболедувана, изтръгната от най-дълбинното на душата, като  зрял плод на човешкото израстване и сливането на духовните стремления с вечността. Емоционалният  отклик след докосването до тази история, която възприех цялостно  с всичките си сетива, остана задълго у мен, като  резонанс, който запази образите задълго живи в съзнанието ми и ме  връщаше  към тях всеки път с  различни въпроси, нови, задълбочаващи се, породени от моето порастване и промяна в светогледа ми.

След цели 13 години прочетох книгата. Не си обяснявам защо не съм  се запознала с литературния първоизточник по-рано /което  обикновено е практика за мен/, може би не съм била дорасла, може би не съм имала нужда да сравнявам нещо, което ме е разтърсило по този начин, с оригиналното произведение.

Сега, от дистанцията на годините, наистина мога да твърдя, че магията на словото не може да бъде заменена с трикове на филмовото изкуство, колкото е очарование,  финес, магнетичност и красота да внушават образите, с техните екранни превъплъщения. Защото, оставайки насаме с текста, човек върши едно свещенодействие, докосва се до менталния свят на Твореца, до неговите въжделения, стремления, идеали, болки и прозрения. Когато чета, имам странното усещане, че “разкодирам” някаква тайна, че преминавам през невидими лабиринти, достигам до необозримото и някак интуитивно черпя познание и се обогатявам неимоверно. Да четеш  с разбиране е едно от най-големите тайнства, да се докоснеш до посланията, да съумееш да прозреш в същината, да  водиш мисълта си паралелно на авторовия замисъл. Може би сега е трябвало да посегна към тази книга, не по-рано, за да оценя достойнствата й и да превъзмогна емоционалния отклик от филмовото произведение. 

Книгата впечатлява не само с вложените идеи, философията и смисъла си, а и с нейната форма. Бях пленена от начина, по който авторът разгръща повествованието и развива всеки следващ елемент от историята /сама по себе си завладяваща /. Този роман заема уникално място сред останалите творби на нобелиста  Габриел Гарсия Маркес, тъй като разказът е журналистически, и художествен по форма. Писателят използва журналистически техники в  книгата, борави умело с тях, което е свързано с неговата работа –дълги години работи като репортер за колумбийския вестник “El Espectador” и  е бил кореспондент  в Рим,Париж, Барселона, Каракас, Ню Йорк .

В “Хроника на една предизвестена смърт” разказът е и журналистически, и въображаем, в смисъл, че се преливат реалността с фактите, предполагаемото – с действително случилото се. Известно е, че “Хроника…” - та е написана по истинско събитие, тя е роман-репортаж, достоверен документ, макар Маркес да не е бил пряк очевидец. Самият автор признава, че ”журналистиката и литературата черпят от един и същи извор, различават се само по методите на изображение, но в същината си си приличат. Целта е една – да се предаде нещо, да се разкаже, да се постигне убеждение…”

Вълнуващата история, необяснима за нашето толкова различно от латиноамериканското светоусещане съзнание,  е действителна, дори героите са били познати на автора. Маркес казва, че  е станал добър журналист чрез четене на художествена литература, а журналистиката, от своя страна, му е помогнала да поддържа контакт с реалността, което той смята за “есенцията” на писането на добра проза. Писателят използва литературните похвати на “магическия реализъм”, който съчетава фантастика, мистика с реалистичната белетристика. По този начин Г. Г. Маркес постига  свежест в изображението, оригиналност, внушениятя са по-силни, цялостното въздействиео – изключително силно и богато на нюанси.

Атмосферата е всепоглъщаща, макар повествованието да следва събитията хронологично, именно  под тази привидна монотонност  прозират латентни  сили и подмолни течения на силни човешки страсти, непреодолими желания, разтърсващи и властно обсебващи чувства. При четенето на моменти имах усещането, че историята  граничи с някакъв странен сюрреализъм.

Простотата на формата и израза, от една страна, и изключителното разнообразие на символи, послания, закодирани в думи и образи.

Асоциации, откъслечни прозрения, проблясъци на мисълта, водена от “невидимото присъствие” на автора, във всеки един детайл, фраза, художествен похват, сила на възприятието. Имплицитните внушения също достигат до съзнанието, макар индивидуалната нагласа понякога може да доведе до известно разминаване във вложения от писателя  смисъл  и “разкодирането” на “енигмата”.

“Хроника на една предизвестена смърт” е роман-документ, за “едно отмъщение в името на честта”. Самият Маркес, 20 години след събитията, описани в книгата, се завръща по родните си места /в Колумбия/, среща се с очевидци, разговаря с хората, опитва се да разгадае онова, което е останало скрито от протоколите на следствието и съда, онова, което би развълнувало, затрогнало и подтикнало към размисъл. Онова “невидимо за очите и  видимо за сърцето…”, което ни  изважда от сухата константност на ежедневния  ход на живота и ни  води към един опит за досег с недосегаемото...

Това всепроникващо усещане за сливане с Тайната, с духовното начало, с извечното разбиране за поразяващата простота на живота, за гениалността на вселенския замисъл, за мястото на всяко човешко същество в тази  сложна система, съчетаваща материално  и нетленно, до болка истинско и необозримо,  неотменно реално и красиво замечтано.

Маркес умело съчетава лаконичността на разказ  с наситеност на действието и плътност на внушенията, емоциите – често необуздани, мощни, ярки – избликват под сдържаността на формата и умишленото пестене на разточителни изразни средства.

”Гениалността се състои в простите неща” – не бих могла да се сетя в момента за по-добър аргумент в полза на майсторството на Г. Г. Маркес, в неговото върхово постижение в трудното изкуство да се разказва история, да й се придаде живот, плътност, да се разтвори пред читателя един нов свят и този свят да рефлектира върху него.

Историята е проста, разказът, който я разкрива и разгръща пред нас, читателите –  също. Няма разточителство на главозамайваш писателски техники и трикове, няма помпозност, липсва всякакъв напън за оригиналничене или дидактичност. Тогава къде се крие магията? Или именно това е магия – да  бъдеш омагьосан, без дори да осъзнаваш как  си бил омаян?…

И така, една история, история от “живия живот”, разтърсваща, дори отблъскваща на моменти. Едно убийство, /почти/ непонятно за нас, европейците, предразсъдъци, вплетени  в неутолимото желание за мъст, отново непонятно и неподдаващо се на логиката от чисто човешки аспект. Една скършена горда /дори горделива/ младост, един грозно  прекъснат живот. Един мъж с наранена чест,  която друга, порастваща, изстрадана  и осъзната обич, кара да преосмисли живота си и да прости, макар и след 23 години…

Едно заобикалящо бездушие, което е по-страшно дори от самата смърт…

И макар че романът  завършва не с типичния “happy end” /сладникава развръзка, която да изтръгне две-три сълзи и да е сигурна гаранция, че ще забравим за четеното, толкова бързо, колкото е сълзите са изсъхнали /, ”Хроника…” – та оставя неимоверно много въпроси след прочита.

И пак бих посмяла да кажа, че след всички ужасни картини на насилие в  книгата, доминиращото, което остана у мен, е  чувство на някаква плаха надежда, която придобива увереност и расте – съществува любов.

Има любов сред цялата грозота на битието ни.

Има я, все пак…

Осъзнатата любов, съпроводена с личностно израстване, пречистване и отсяване на истински стойностните неща в живота  от заблудите, насажданите понятия и задушаващата прегръдка на предразсъдъците.

Историята – кратка, кратка като разказа за нея, и същевременно остава задълго в съзнанието с резониращия ефект  от събитията и съпътстващите ги  силни чувства. Остава, за да  продължи да задава въпроси, за поставя “на везни” ценностите, да ни накара да се замислим върху фундаментални понятия.

През 1951 година, в малко неизвестно пристанище в община Сукре, по поречието на река Магдалена /Колумбия/ се “завихря” този необичаен, разтърсващ “тайфун” от човешки страсти, емоции, неведоми желания, осъзнати или  неосъзнати. „Тайфун”, който помита не само един човешки живот, но и размества понятията, пластовете, като вади на повърхността “мътилката”,  която дълго време е била под повърхността.

Романът като че ли не е точно за всеки един от убийците или жертвата, или пряко засегнатите лица, а по-скоро за ужасяващото бездушие на хората от малкото карибско селце, за недопустимо силното влияние на предразсъдъците. Наистина трудно би могла да бъде разбрана латиноамериканската душевност, как криворазбраното чувство за чест  се поставя над изконното право на живот на всяко човешко същество. Насилието е непонятно за мен като средство за постигане на каквато и да е била цел, честта би могла да бъде защитена само с свръхпроява на чест, достойното и себедоказване. А още по-шокиращо е безотговорното безразличие към престъплението, извършено пред очите на всички и със знанието на всички, без намеса за предотвратяването му: “… убийците не чули виковете на цялото село, уплашено от собственото си престъпление…”

Тази фатална предопределеност се превръща в обвинение срещу всички, затънали в отчужденост, самодоволно отдаване на еснафщината, посредствеността и затъпяване на съзнанието .

 … И да се върна на самото повествование – красавицата на селцето, Анхела Викарио –  “дете на брак по разум,  в който нямаше е един-едничък миг щастие “, се омъжва за Баярдо Сан Роман, богат, мистериозен странник –“… мъжът, който върна съпругата си…”  Без любов, без изгарящи чувства, ”както е редът” в Латинска Америка, ред, основан на традиции. Анхела не обича съпруга си, докато той не я отблъсва. Отблъсква я заради “огромната и непоносима обида” /пак според латиноамериканските традиции/, която тя му нанася в нощта след сватбения им обред – нейната чест е поругана, а това, според испаноезичните народи, е непростим грях. /

Няма да се спирам подробно върху съдържанието на романа, нито да описвам в хронологичен ред събитията. Старая се, макар и непълно и недостатъчно задълбочено, да наблегна на основните характеристики на литературните герои, както и на похватите на автора, и не на последно място – на цялостния отзвук, който  предизвиква у мен творбата. /

И така, ”възелът “ е завързан, проблемът е поставен с крещяща неотменност – булката, символ на невинност и чистота, е опетнена. Този факт   “влачи”  след себе си верига от последици, които водят до смърт, объркване на съдби, н много болка, придружена от въпроси без отговор.

Сантяго Насар, ”виновният” за отнетата чест, богат, изключително привлекателен млад мъж, с  висока самооценка, казва на всички в деня на смъртта си: ”Денят е прекрасен.” Облечен с бяла риза и най-новите си и хубави дрехи, той излиза през “фаталната врата” на дома си, за да се сблъска със Смъртта само минути след това. Смъртта, която двамата братя на поруганата булка, му готвят.

Г. Г. Маркес обрисува подробно това ”пътуване към престъплението” на двамата. То е разтеглено във времето, което още повече засилва тягостното чувство на безизходица и предопределеност. “Предизвестената” смърт е неотменна, тя “дебне”,  доближава се, това, че ще се превърне във факт, е неоспоримо. Постоянните повторения на автора наподобяват монотонността и цикличността на народните приказки и песни – фразата постепенно става по-тежка, по-объркана, вплитат се безброй подробности. Двамата братя вървят към отмъщението, минавайки пред очите на цялото село, с два големи ножа /които недвусмислено подсказват за намерението на разгневените мъже/.

Никой не ги спира/нито епископът, нито свещеникът, нито полицаят или полковникът /, макар, като че ли бъдещите убийци сами искат да бъдат възпрени от някого, някой, който да изиграе ролята на “будна съвест и здрав разум”, който да внесе ред и покой в умопомрачените им от жажда за мъст  глави. Уви, този подмолен импулс на разума и човешкото, угасва. Двамата братя преминават като “на парад” през селския площад и недопустимото, немислимото, но очакваното, предизвестеното, е факт…

Умишлено няма да се спирам върху момента на самото престъпление /или възмездие, според изкривеното съзнание и светоглед на братята Виторио/. Маркес толкова автентично пресъздава  момента на вендетата, че всеки един детайл все още отеква у мен, носейки свръхнеприятно чувство /което, от своя страна, е доказателство за майсторския език и похвати на автора/. Насилствената смърт е най-недопустимата нелепост. Няма основателна причина, няма оправдателен мотив. Това е най-абсурдното човешко деяние.

Сантяго Насар е убит. Прободен е като пеперудата, забита с карфица, на картината в неговата стая, безизходицата е пълна, Сантяго Насар е предусещал края си инстинктивно. Самата Анхела също е “забита” с “копието”  на суровостта на традициите и неотменния срам, който ще я съпътства до края на живота й. Тя, от своя страна, ”забива” Сантяго  с признанието,  че той е мъжът, отнел девствеността й и го обрича на сигурна смърт. Образът на нощната пеперуда е в съзвучие с идеята за предизвикателствата на живота и смъртта, на живите и мъртвите, които плуват в съзнанието по фантастичен начин  и напомнят за минали факти и събития, останали неизтриваеми от “пръстите на времето”. Тези факти никога няма да бъдат заличени, толкова е просто да се осъзнае, тежко е да се живее с това…

Всъщност, читателите така е не разбират дали в действителност Сантяго Насар е човекът, отнел честта на Анхела, самата тя, със загадъчна усмивка, пази тази тайна, пази я ревностно. Тази тайна, която коства един човешки живот …

В романа се преплитат други образи – бивша приятелка на Сантяго – Давина Флор, която, разочарована от егоистичната му същност, дори признава, че “…в дъното на душата си е искала да го убият…”, Мария – “великодушна” към мъжете жена, чийто дом е описан като фантастичен кът, като “рай”, Маркес отново използва техниките на магичното обрисуване на действителността, с пределно суровото и безцеремонно пресъздаване на фактите, и  други образи, които имат своето място и роля във всеобщото повествование.

И тъй като бих искала да завърша  не с чувството на фатална обреченост и тягостност, пропито в целия роман, а ще поставя доминантата върху това, което  остана у мен и като отклик след гледането на филмовото произведение – темата за Любовта и Прошката.

Любовта, която надживява трагедията, която пораства в трагедията и мъчителните години след това, които се преживяват още по-трудно.

Любовта като пряко послание от Божественото към хората, с единствената цел да ни направи повече хора, повече човеци. Писмата, които Анхела пише, година след година, са нейното осъзнаване, нейното “проглеждане”, нейното прочистване, нейният “път към себе си”. Да, любовта може да бъде научена, човек израства в чувствата си, започва да   се вслушва в своя вътрешен “компас” и да търси неведомите пътища към най-дълбинните нива на душата си, там, където има потенциал, има огромен, неподозиран резерв на добро, откъдето извират най-неподправените  и чисти пориви. Открила, ”отгледала” и дала пространство за живот на най-святото чувство – човешката обич, Анхела е извървяла трънливия път към Прошката. И я получава. След 23 години.

                                                                            






Гласувай:
3
0



1. inel379 - Вложила си истинска страст в написаното, която завладява!
08.01 00:43
През вековете - минали, далечни и близки, любов е имало и ще има. Така ще е докато свят светува. Това е най-значимата магия, на която е подвластно всяко човешко същество. Традиции, забрани, ограничения са правили опити да я оковат във вериги, да я подчинят, да я унищожат...Какво ли не са опитвали да правят с нея, но тя и днес е жива и очовечава с неподозираната си сила този свят, като му пречи да се саморазруши в своите безумни щения. Литература, кино, балет, театър, музика, изобразително изкуство...Най-вълнуващите техни творби са посветени на любовта , нали! Съгласна съм напълно с теб, че писаното слово си остава най-силно въздействащо на сетивата ни, може би защото дава повече възможност за полет за въображението ни. Щастливи сме, че можем да се докоснем до някои от неговите върхове и да съпреживеем красотата в нейното многообразие и съвършенство.
Благодаря ти за този прекрасен постинг!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: temenuga
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1550332
Постинги: 137
Коментари: 4958
Гласове: 44794
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31