Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.09.2016 22:57 - За Вярата /послесловът на книгата ми "Полети и пристани. Ято спомени"/
Автор: temenuga Категория: Лични дневници   
Прочетен: 895 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 11.07 12:34

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 image

Послеслов
(за Вярата)

В епизода преди нападението, описано в края на историята с токчетата, всъщност бях на линия от телефона си с моя онлайн познайник от Дубай. (Не съм предполагала, че някой ден ще разказвам тази история именно в този град, тогава напълно далечен за мене – като географско и мисловно изражение...)
Негов приятел, индиец, изключително ерудиран харвардски възпитаник, работещ като висококвалифициран специалист в областта на PR и бизнес комуникациите в Близкия изток, имаше спешна отчаяна молба. Майка му бе на смъртен одър в Индия. Като православен християнин (тогава запълних този мой пропуск в знанията си за религиозн принадлежност на индийците – мислех, че са само хиндуисти и мюсюлмани), той молеше да намерим манастир, в който свят човек да чете молитва за изцеление и здраве за майка му. Знаех, че през лятото на същата година той е бил с приятеля си в България, посетил е наши манастири и е усетил живителната сила на българския дух, съхраняван ревностно през вековете по светите места – като реликва. Затова се бе обърнал – с последно отчаяно стръкче надежда, към лоното на нашето Православие. Историята с болната майка от далечния индийски щат Керала прие висше изражение на Божия благослов. Моя приятелка, преподавател по богословие, спешно се свърза с игумена на Поморийския манастир “Свети Георги Победоносец”. Молитвите очевидно са били отправени към Бога от свят човек. Майката оздравя. Не след скъпите висококвалифицирани медицински интервенции, а след молитвата в българския манастир. Три години, след като е била на прага на небитието и никой не е давал надежда да оцелее, тя е жива. Лекарите в Индия тогава са били изумени. Нарекли са изцелението истинско чудо. Неволен е емоционално-мисловният аналог с поклонническата ориентация (понякога очевидно сляпо следвана) на много сънародници. Те се посвещават, духовно или физически, на далечни свети места и идоли – не само като дестинация, а и като философски пълнеж. За да открият истината за себе си и пътя към вътрешното просветление. А автентичното, незагасяемо огниво на ценностите е пред очите ни. Съкровището на незаменимите духовни български канони е в задния двор на нашите загърбени – заради тщеславие или незрялост, реални представи за истинската ни стойност и мястото ни в света. Но не в измислен, често фалшив, свят, белязан с клеймото на чуждопоклонничество. А в нашия, близък свят – на традициите ни, където най-пълноводно отразяваме себе си. И сме вкоренили своята непредадена вяра – в древния завет на незаменимото ни духовно наследство.
Тази история ме разтърси тогава. Дълго мислих – за символиката на спасението, за пътя, по който то достигна да нуждаещата се далечна душа.
Никога няма да забравя как се усещах тогава – като скромна брънка от Божествения замисъл. Като дъга на човешката мисъл за взаимопомощ е препратката към посланието на великолепния български филм “Писмо до Америка”. Спомням си колко бяхме развълнувани трите с дъщеря ми (която беше само 6-годишна тогава) и майка ми, когато гледахме този филм. В полупразния киносалон бяхме като едно споено цяло от емоции, прозрения и незаменимото усещане – да се чувстваш разбран, синхронизирал вътрешните си вълнения с близки хора. Филмът, макар и камерен, нискобюджетен, ни докосна със заряда на нещо наистина съживяващо и спасяващо ни – в мъртвите полета на бездуховността и натиска на съмнителни “ценности”... Това бе разказ за свещените измерения на приятелството и възраждащата песен на отрудена възрастна жена, преживяла своята лична трагедия и избрала отшелническия живот сред чукарите на мистичната Пирин планина. Жената бе намерена в сърцето на планината, на труднодостъпни, пазени сякаш от Бог, места, където чистотата пее своята непомръкнала песен. Едно момче, решило да спаси човешки живот, я откри, катерейки се по стръмнините на собствената си надежда – да помогне на приятеля си в Америка, гаснещ в кома. Защото знаеше легендата, че има песен, която вдига дори мъртъвците от гроба. И вярваше в нея. Песента бе забравена, в свят на егоистични нагласи и тотално господство на материалистичните подбуди. Помнеше я само тази жена, съхранила изконната чистота на едно човешко сърце, което, дори да сълзи от своята мъка, е готово да отдаде от себе си, за да помогне на друга душа. И възрастната жена в траур, жалееща сина си, свали, за първи път от години черната забрадка. И запя Песента на живота. И точно в този миг – сгъстен, туптящ израз на чистата обич човешка, приятелят в Америка се събуди от комата. И се върна към лоното на земното съществуване. В момент, когато го чакаха да премине в небитието и не даваха надежда за изцелението му.
А в онзи ноемврийски момент отпреди три години, бях свидетел на ново чудо. Символичното “Писмо до България” премина през Дубай, а обратният му спасителен вариант – от Бургас и Поморийския манастир до Индия. Досегът до светите измерения на нашата духовна сила и традиции бяха животоспасяващи. Чудо бе синхронизирането на молбата, предаването й – чрез съпричастността на приятелството, поемането й – като обет за взаимопомощ от истински вярващи в Божественото начало хора, осъществяването й – чрез висшия израз на Този, който вдъхва живот.
И вяра.
В подобни моменти наистина съм безмълвна. И бих могла само да сведа смирено глава. И да благодаря – за свързаността на човешките души, които са способни да възкресят един живот – чрез силата на желанието да помогнат.
Дубай, 30.10.2014 г.

Теменуга Захариева, "Полети и пристани. Ято спомени",
Издателство "Либра Скорп", 2015 г.

;image
; Към видеоклипа /David Garrett - Io Ti Penso Amore (Feat. Nicole Scherzinger) :
Все още съм под емоционалното въздействие на среднощното самотно гледане на "Цигулар на дявола". Сънуваните кошмари след разтърсващата кинолента бяха преплетени със сънища наяве - извикани в спомена. И отново на повърхността на твърде прагматичния ми свят изплува незадушеният явно копнеж - за чистотата, която я нямаше и я няма в живота ми. Дейвид Гарет изтръгва невероятен звук от плачещата цигулка - като превъплътения от него Николо Паганини, гений на струните и на болката по загубената любов - неосъществена, и затова останала запечатана в кристалната споменна топка на чистотата!...



 



Тагове:   вяра,


Гласувай:
6
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: temenuga
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1633930
Постинги: 138
Коментари: 4958
Гласове: 44826
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930