Любовта все още диша. . . :: За Вярата /послесловът на книгата ми "Полети и пристани. Ято спомени"/

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Нови блогове

iamimemyself
andreikashtanovbg
stenlynet
ochilata
vivasingh852
kakdanapravqtova
christie
ateliezapodaruci
abitoserali
venus3768

Най-четени

1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota

Годишна класация

Най-популярни

1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. bojil
9. ambroziia
10. milena6

Годишна класация

Най-активни

1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata

Годишна класация

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

25.09.2016 22:57 - За Вярата /послесловът на книгата ми "Полети и пристани. Ято спомени"/

Автор: temenuga Категория: Лични дневници

Прочетен: 2050 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 11.07.2017 12:34

Послеслов
(за Вярата)
В епизода преди нападението, описано в края на историята с токчетата, всъщност бях на линия от телефона си с моя онлайн познайник от Дубай. (Не съм предполагала, че някой ден ще разказвам тази история именно в този град, тогава напълно далечен за мене – като географско и мисловно изражение...)
Негов приятел, индиец, изключително ерудиран харвардски възпитаник, работещ като висококвалифициран специалист в областта на PR и бизнес комуникациите в Близкия изток, имаше спешна отчаяна молба. Майка му бе на смъртен одър в Индия. Като православен християнин (тогава запълних този мой пропуск в знанията си за религиозн принадлежност на индийците – мислех, че са само хиндуисти и мюсюлмани), той молеше да намерим манастир, в който свят човек да чете молитва за изцеление и здраве за майка му. Знаех, че през лятото на същата година той е бил с приятеля си в България, посетил е наши манастири и е усетил живителната сила на българския дух, съхраняван ревностно през вековете по светите места – като реликва. Затова се бе обърнал – с последно отчаяно стръкче надежда, към лоното на нашето Православие. Историята с болната майка от далечния индийски щат Керала прие висше изражение на Божия благослов. Моя приятелка, преподавател по богословие, спешно се свърза с игумена на Поморийския манастир “Свети Георги Победоносец”. Молитвите очевидно са били отправени към Бога от свят човек. Майката оздравя. Не след скъпите висококвалифицирани медицински интервенции, а след молитвата в българския манастир. Три години, след като е била на прага на небитието и никой не е давал надежда да оцелее, тя е жива. Лекарите в Индия тогава са били изумени. Нарекли са изцелението истинско чудо. Неволен е емоционално-мисловният аналог с поклонническата ориентация (понякога очевидно сляпо следвана) на много сънародници. Те се посвещават, духовно или физически, на далечни свети места и идоли – не само като дестинация, а и като философски пълнеж. За да открият истината за себе си и пътя към вътрешното просветление. А автентичното, незагасяемо огниво на ценностите е пред очите ни. Съкровището на незаменимите духовни български канони е в задния двор на нашите загърбени – заради тщеславие или незрялост, реални представи за истинската ни стойност и мястото ни в света. Но не в измислен, често фалшив, свят, белязан с клеймото на чуждопоклонничество. А в нашия, близък свят – на традициите ни, където най-пълноводно отразяваме себе си. И сме вкоренили своята непредадена вяра – в древния завет на незаменимото ни духовно наследство.
Тази история ме разтърси тогава. Дълго мислих – за символиката на спасението, за пътя, по който то достигна да нуждаещата се далечна душа.
Никога няма да забравя как се усещах тогава – като скромна брънка от Божествения замисъл. Като дъга на човешката мисъл за взаимопомощ е препратката към посланието на великолепния български филм “Писмо до Америка”. Спомням си колко бяхме развълнувани трите с дъщеря ми (която беше само 6-годишна тогава) и майка ми, когато гледахме този филм. В полупразния киносалон бяхме като едно споено цяло от емоции, прозрения и незаменимото усещане – да се чувстваш разбран, синхронизирал вътрешните си вълнения с близки хора. Филмът, макар и камерен, нискобюджетен, ни докосна със заряда на нещо наистина съживяващо и спасяващо ни – в мъртвите полета на бездуховността и натиска на съмнителни “ценности”... Това бе разказ за свещените измерения на приятелството и възраждащата песен на отрудена възрастна жена, преживяла своята лична трагедия и избрала отшелническия живот сред чукарите на мистичната Пирин планина. Жената бе намерена в сърцето на планината, на труднодостъпни, пазени сякаш от Бог, места, където чистотата пее своята непомръкнала песен. Едно момче, решило да спаси човешки живот, я откри, катерейки се по стръмнините на собствената си надежда – да помогне на приятеля си в Америка, гаснещ в кома. Защото знаеше легендата, че има песен, която вдига дори мъртъвците от гроба. И вярваше в нея. Песента бе забравена, в свят на егоистични нагласи и тотално господство на материалистичните подбуди. Помнеше я само тази жена, съхранила изконната чистота на едно човешко сърце, което, дори да сълзи от своята мъка, е готово да отдаде от себе си, за да помогне на друга душа. И възрастната жена в траур, жалееща сина си, свали, за първи път от години черната забрадка. И запя Песента на живота. И точно в този миг – сгъстен, туптящ израз на чистата обич човешка, приятелят в Америка се събуди от комата. И се върна към лоното на земното съществуване. В момент, когато го чакаха да премине в небитието и не даваха надежда за изцелението му.
А в онзи ноемврийски момент отпреди три години, бях свидетел на ново чудо. Символичното “Писмо до България” премина през Дубай, а обратният му спасителен вариант – от Бургас и Поморийския манастир до Индия. Досегът до светите измерения на нашата духовна сила и традиции бяха животоспасяващи. Чудо бе синхронизирането на молбата, предаването й – чрез съпричастността на приятелството, поемането й – като обет за взаимопомощ от истински вярващи в Божественото начало хора, осъществяването й – чрез висшия израз на Този, който вдъхва живот.
И вяра.
В подобни моменти наистина съм безмълвна. И бих могла само да сведа смирено глава. И да благодаря – за свързаността на човешките души, които са способни да възкресят един живот – чрез силата на желанието да помогнат.
Дубай, 30.10.2014 г.

Теменуга Захариева, "Полети и пристани. Ято спомени",
Издателство "Либра Скорп", 2015 г.

;

; Към видеоклипа /David Garrett - Io Ti Penso Amore (Feat. Nicole Scherzinger) :
Все още съм под емоционалното въздействие на среднощното самотно гледане на "Цигулар на дявола". Сънуваните кошмари след разтърсващата кинолента бяха преплетени със сънища наяве - извикани в спомена. И отново на повърхността на твърде прагматичния ми свят изплува незадушеният явно копнеж - за чистотата, която я нямаше и я няма в живота ми. Дейвид Гарет изтръгва невероятен звук от плачещата цигулка - като превъплътения от него Николо Паганини, гений на струните и на болката по загубената любов - неосъществена, и затова останала запечатана в кристалната споменна топка на чистотата!...