Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.10.2015 00:51 - Римейк от емоции
Автор: temenuga Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5763 Коментари: 4 Гласове:
7

Последна промяна: 07.10.2015 01:41

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 image

От близо година не съм писала тук.
Последният ми текст беше част от книгата ми "Полети и пристани. Ято спомени", която излезе точно на рождения ден на майка ми - 17 февруари 2015 г.
Моята втора книжна рожба написах за две седмици - няколко нови текста, като паноптикум от спомени, и няколко стари - събрани и редактирани от блога ми.
Мина премиерата, минаха емоциите - споделени, съпреживени гледани отстрани с различни чувства /от съпричастност, колегиалност, добронамереност до откровена войаорска подигравателност/.
Спадна градусът на заряда ми - може би очаквано.
Последваха сгъстени уроци за доказуеми истини и още по-горчиви - за малко по-недоказуеми такива...
Нормален и очакван беше спадът на тонуса. Пръстите ми не посягаха към клавиатурата - уморени и непреднамерено чакащи нов полъх на творчески подтик. Не се случваше. Знаех, че е напълно естествен процес, осъзнавах го и го анализирах. Но ми беше трудно да го преглътна и асимилирам - като необходим етап от синосуидата на вдъхновението.

Тук публикувам част от предговора, писан преди около година, в една далечна дестинация - различна, не само като отстояние в километри, а и като бит, атмосфера, култура и усещане...

 

    Между два бряга

 

Ето, след дългите лутания, започвам първата страница от новата глава на книгата, която засега е само неясна проекция в съзнанието ми. Но се оказва, че нощта, в която принципно съм по-бодра, очевидно попадайки в графата “Сови”, е обагрена от неочаквана емоция, саботирала първоначалната ми настройка (тук се сещам за култовата реплика от “Туин Пийкс”, филмът-събитие на Дейвид Линч – “Совите не са това, което са...”).

Вече дори не задавам въпроса: “Защо?” Достигайки до идеята за “нулевата точка” – като обърнато огледало на нашите предначертани планове, метаморфозирали в спонтанно самослучване, съвсем логично достигам до отговора...

А каква бе емоцията, разтърсила ме среднощно? Разбира се, сядайки пред компютъра, пуснах своеволно програма на телевизията. От дете не мога да уча, пиша или да правя каквото и да било, с изключение да свиря на пиано, разбира се, без да има някакъв страничен източник на информация – телевизия, радио, присъствие на други хора. Така съм свикнала – в хаоса намирам своята мисловна писта, по която се впускам много по-успешно, отколкото ако съм в лоното на пълна тишина и самоизолация.

Попаднах на връчването на Германските музикални награди. И, о, Боже! На сцената се появи едно невероятно творение на Природата – по-съвършено от всички нас, простосмъртните, уж нормални, уж завършени, уж хомогенно събрали качествата си, които мислим, че предлагаме по някакъв приемлив начин на околните! Феликс Клийзер – валдхорнист, роден без ръце, извайващ с единия си крак и устата си невероятно кадифен звук, въплътил цялата Вселенска красота, отразена в същността му – която свети, излъчва благородство, вътрешен баланс! Въпреки недъга, който се превръща в някаква незначителност, когато този невероятен музикант и личност се досегва до Божествените измерения чрез своето самобитно изкуство! Не сдържах сълзите си, както и присъстващите в залата, станали на крака, символично прекланяйки се пред този човешки подвиг.

И съвсем логично в емоционалното кресчендо изплуваха въпроси. За собствената ни мнителност и недооценяване на всичко, което сме получили свише, като нещо, което смятаме за полагаща ни се даденост. За това, как забравяме основополагащото за едно смирено и смислено съществуване – да сме благодарни, да ценим това, което притежаваме и от което други са лишени. За тленността на всеки наш земен порив. За несъстоятелността на повечето от страховете ни...

Обещах си, поне за известно време, докато суетата, присъща на нас, хората, отново не замъгли резонанса от подобни проблясъци – да не се оплаквам за несъществуващи или незначителни проблеми, да не прибързвам в емоционалните си оценки и реакции, да се опитам да придам успокоителната вибрация и на общуващите с мене, поне доколкото ми позволява твърде хаотичната ми природа...

В момента съм в нещо като Обетована земя, далече от природните катаклизми, връхлетели града ми, моя Бургас. Уж съм защитена, уж съм достатъчно свободна, за да “творя” (макар че тази дума не подхожда на това, което съм решила да възпроизведа от мозаичните спомени, които търсят път да се самоподредят в някакъв цялостен израз). А се чувствам като между два свята.

Това е едно неопределено усещане, неподлежащо на описание, или може би описанието би било твърде субективно. Може би хора, които често пътуват и им се налага да битуват в две, или повече, реалности – не само като географско изражение, а и като култура, климат, организация на живота, биха ме разбрали. Но всеки от тях носи своята нагласа, която определя емоционалния резонанс на това, което възприемат за себе си и динамиката на собствения си живот.

Летейки насам, преминах през доста дълга като времеизмерение въздушна яма. Четейки книга за синхронизиране на вътрешния ни ритъм с този, който ни се предлага като реалност отвън, достигнах до странно състояние на духа – вътрешна турбулентност, разместваща пластове, изравяща позабравения конспект на собствения ми житейски кодекс от шкафовете на подсъзнанието.

Вече съм сигурна, че това необичайно явление би могло да се случи само на 10 хиляди метра височина, когато сме по-близо до духовните измерения на същността си и сме издигнати над дребнотемието на рамкирания ни живот.

И не забравям да благодаря за всяка неслучайна случайност, попаднала на синхроничната вибрация – по моя любим психоаналитик Карл Густав Юнг, на нашите реещи се намерения, пресекли точката си на намерение с оптималната проекция, която извайва едно случване. Бидейки благодарни – за подобен дар, бихме могли не просто егоистично да го съхраним, а и да го претворим в нещо смислено. Дори да е само с измерения на споделено слово, мисъл, емоция, болка, надежда.

Като щъркелите живея напоследък – тези мистични същества, които свещенодействат всяка година, изминавайки хиляди километри, за да достигнат до родното място, където с любов да се себесътворят и да полетят, отново. Затова това лято бях наистина в емоционален транс, когато за първи път в некраткия си живот бях свидетел на едно истинско тайнство. В Дюлинския проход, след един завой, следващ лъкатушещата проекция на полуразбития път, съзрях цяла поляна с накацали щъркели! Невероятно бе усещането – тишина, пърхащи крила, готвещи се за дългия полет, самовглъбеност – като в момента на притихване, в който дервишите пристъпват към въртеливия си полет към Божествените измерения...

Изумителен спомен, запечатан в лентата на моментите, белязани с неподражаемост! И си пожелах, в този отрязък от време, в който съдбовните писти ме запратиха във водовъртежа на подобен живот “тук и там, там и тук”, между два бряга, да съхраня същественото. А именно – автентичната истина за себе си и емоционалните взаимовръзки на отношенията с обичани и значими за мен човешки същества...

Дано успея.

 

Дубай, 27.10.2014 г.

image


Представянето на книгата ми в сайта на издателство "Либра Скорп":


meridian27.com/book/poleti-i-pristani-yato-spomeni


Ето и интервюто с мен на колежката от в. "Компас"  Роза Максимова:

http://meridian27.com/article/za-temenuga-zaharieva-i-ogledalnite-otryazci-na-vtreshnata-ni-sshchnost

И ревюто за книгата ми на писателката от Добрич Елена Попова:

http://meridian27.com/article/za-temenuga-zaharieva-i-neynata-kniga-poleti-i-pristani

Първата песен е моят  емоционален зов точно в този момент...

От колко време безуспешно съм я търсила, не знаех името й дори! Точно тази вечер я намерих!
И си спомних една далечна година, бях може би колк
ото дъщеря ми, с дълга коса, дългопръста - все още докосваща пианото, чрез което изпявах себе си в най-минорните тоналности на душата, с живи сетива и още по-жива представа за това, което мислех, че ми предстои...
Тогава плачех /тихо и незабележимо/ на тази песен, в Летния театър, сред хилядната публика... Сега не плача, не мога вече. Просто си спомням.
И времето сякаш е преобърнало понятията за "тук и сега" и "там и отвъд". Отвъд неумолимостта на годините, които ограбват, малко по малко, от дългокосието на мечтите...


А втората песен е... песента на сърцето ми в момента...










Тагове:   римейк,


Гласувай:
7



1. injir - Поздравления за книгата! Все така ...
07.10.2015 20:04
Поздравления за книгата! Все така емоционална и търсеща обич си. Самовглъбеността понякога дава отговори на удивително много въпроси. Поздрави! :)
цитирай
2. zero - Браво за книгата!
14.04.2016 23:46
Поздрави.
цитирай
3. temenuga - Благодаря!
09.09.2016 09:56
injir написа:
Поздравления за книгата! Все така емоционална и търсеща обич си. Самовглъбеността понякога дава отговори на удивително много въпроси. Поздрави! :)

цитирай
4. temenuga - Благодаря Ви!
09.09.2016 09:56
zero написа:
Поздрави.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: temenuga
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2417803
Постинги: 152
Коментари: 4956
Гласове: 45014
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031