...Сбогом.
Изплаках сълзите.
Изтръгнах от дълбините на съществото си цялата затлачена болка, избликнала като устремен бързей...
Изтръпвах стотици пъти пред прага на надеждата, чакайки чудото на твоето завръщане.

Няма да има такова.

Имаш друга жена до себе си. Разбрах го.

От тук насетне моето чувство преобърна посоката на изпращаната от него безспирна енергия.

Посърна.

Прибра се – като мимоза, навътре, към сърцевината на своята същност, да ридае само, непоискано. Но не и озлобено. Не.

Щом като няма шанс за взаимност,  няма ответна ласка, щом като протегнатата ръка не е желана, щом като моята обич е повод за досада, а не живителен балсам за душевните пространства на обичания, щом като няма отражение на моето чувство в огледалната същност на истинската любов, то остава вътре в мен.

Не се понася по мътните води на Реката на забравата - Лета. Напротив.

Остава.

Като затворена малка русалка в мистичните лабиринти на морска раковина.

Като нежна рапсодия, съхранена в пещерата на сърцето.

Като един протяжно-красив напев на тайнството, наречено любов.

Която, макар и едногласна, е достатъчно жива и пее Одата на Вечността.

Тя остава - заключена. В рафтовете на спомена – незагасяема.

Тя заема своето достойно място, там, където няма да бъде повече пусната навън.

Понякога, когато заридае в ядрото на споменната същност, някоя изтъркулила се сълза-издайница ще запее плахо водещата тема на нейната симфония. А тя бе с полифоничната красота на предкласична фуга, носеща сдържана мъдрост, сбрала антагонистични на пръв поглед мелодични съчетания, които в цялостното си звучене превъплъщават многогласните нюанси на съществуванието...

Сбогом, моя любов.

Благославям те – да си обичан, да туптиш в пълноценното измерение на живота, който ти си избрал.

Уважавам избора ти.

Уважавам решението ти.

Уважавам обичта ти към друга женска същност.

Уважавам пътя ти.

Знам, че ще го следваш с достойнство.

Изпращам те не с проклятие.

Правя го с любов.

Васил Найденов - една стара, стара, вечна песен. "Сбогом, моя любов".

няма много подходящи неща за казване. цунк

"да туптиш в пълноценното измерение"
"като мимоза, навътре"
"незагасяема"

Браво!
Добре си го казала.

...за да изпратиш по такъв начин любимия човек...
Ако трябва да бъда откровена, не знам дали аз бих могла. Затова не питах и не исках да знам дали е подарил вече любовта си на някоя друга. Нямах силите да понеса евентуален положителен отговор..

Поискала си помощ по толкова прекрасен начин. Надявам се да се намери някой, който да ти я даде по същия прекрасен начин.

...Да. Безмълвието е подходящо за случая. Твърде банален - като фактология.
И толкова резониращ, като основополагащ за цялото ми съществуване, в този момент - на самота, снежно-леден повей /отвън и отвътре/ и неповикани сълзи - вледеняващи се след горещия си изблик...
Благодаря ти за разбиращото мълчание.
Всяка жена, истински обичала, може би е изпитала това, което чувствам в момента.
Благодаря ти за разбиращото мълчание...И за милото "цунк":)) Стопля:)) Връщам ти го! Макар моето да е твърде хлипащо:)...

Всъщност не знам как съм го казала.
Важното е как съм го почувствала...
Написаното бе на един дъх, така извират думите, които са искрени. Не съм се замисляла нито за частица от мига, това бе Песента на моето вътрешно сбогом - изпята на арфичните сърдечни струни...
Има ли значение как е изказана една болка...Има ли...

...Иска се сила, да. Доста житейски път съм извървяла. През пръстите ми са изтекли много надежди. Преживяла съм 3 безумни раздели, една от тях - с моето семейство, светинята, която пазех като най-ценното в живота си...Не всеки път съм изпращала с такава сила любимия, изисква се голяма доза мъдрост и израстване в болката.
Сега го правя. Без повей от ревност. Дори ми олекна. Пъзелът се подреди. Имам достатъчно вътрешно благородство, неподправено, за да пожелая щастие - искрено, на мъжа, когото все още обичам...
Много млада си още...И аз преди нямах силите да търся подобни отговори. Сега не съм търсила, под достойнството ми е. Отговорът сам дойде. Това просто се случва...Когато му дойде времето...

Всъщност, не е зов за помощ...
Не очаквам нищо от никого, нито от този мъж - повече, нито от друг мъж /засега, а може би и доста време напред.../.
Наистина съм самотна. Но не моля за помощ. Просто изказах мъката си. Не знам дали начинът е прекрасен. Нито чакам помощ, дадена ми по прекрасен начин.
Може би изглеждам безпомощна. Но не съм.
Имам моята обич, моята вяра, моите устои, моята надежда за бъдното, макар и да не е свързана с този мъж, заради когото изплаках най-много сълзи през живота си. И изписах най-много слова...
Благодаря ти, анонимен нощен посетителю, всъщност поне си усетил топлата неподправеност на думите ми...

Ех, мила Теменуга! След време, когато срещнеш този, който ти е определен, който те търси някъде ще разбереш, че страданието е било безсмислено. Но всеки извървява своя път за да научи уроците си. И да степенува нещата. Пожелавам ти в най-скоро време да поместиш постинг от който да струи щастието ти!! Хубав ден!!

със същите емоции....Дали не сме близначки:):):)
Затова и си взех куче:).... е има си някои недостатъци- досега никой мъж не ми е изяждал обувките:):):)

Когато излезеш и затвориш вратата след себе си,усещаш студ, но много въздух.Дано новата врата ,която отвориш бъде онази,за която човек си казва-не съжалявам че живях....

и красива жена като теб заслужава да е щастлива.
и ще бъдеш, нали съм ти обещала:)

когато не я очакваш.

Страданието от раздялата след време се оказва златен духовен опит. Душа, която е страдала от любов, ще умее да цени щастието на споделената обич.

Лили Иванова Когато Си Отиде Любовта
http://vbox7.com/play:b47e75bc

Звучи като подигравка.
Наред с неприязънта ми към Васил Найденов и настървения му гейотизъм...

Като надсмиване над сапунките.
Мисля,че сме на едно мнение.

Я, как се обръщат чувствата.
Тоя най-бързо го прежали.
Успех в прежалването и по-натам.

Ако искаш вечна връзка, намери си някой да те води за носа.

А за неговото завръщане ще ти припомня, когато наистина много искаш едно нещо, ти го предизвикваш да стане. Но ... наистина...
В случая смятам, че всичко си следва търсения ход.
И така ще си най-доволна.

Сбогом на коментарите и от мен.

Я се стегнете ,що е дни пред вас са ! С пожелания на авторката и всички да не се задълбочават и страдат за някого ,а да обичат себе си ,като непресъхващи извори на любов и да се радват ,че може да дават обич ! Чудо голямо ,че някой не го разбрал ! За негова сметка си е ! В прирогата има равновесие и той също никога няма да намери любовта си.Има един стих
Обичах те безмълвно, безнадеждно..
Изгарях и от ревност и от страст.
Обичах те, тъй искренно и нежно !
Дано те друг обикне както аз !

О, tota! Ако знаеш как бих искала да поместя в скоро време мои думи, бликащи от щастие!...Не ми се е случвало от близо година и половина, а и тогава "щастието" се оказа пределно лъжовно и се сгромоляса твърде бързо...Оттогава не съм имала поводи за щастие, поне в личен план...Доста време, бих казала...
Може би си права, може този Някой просто върви по земния си път и ме търси...Точно такава, каквато съм, без да се опитва да ме моделира, да ме променя, да изтъква недостатъците и да ме манипулира чрез слабостите ми...Бих се променила заради някого, към добро, но не защото той ме заставя! Това е просто чудната метаморфоза на любовта, която е жива вода и която чакам като спасение...
Благодаря ти!

Е...Духовни близначки сигурно:))) Случват се такива неща:)))...
Шегата настрана, но аз дори и куче си нямам:) Имахме доскоро зайче, беличко, пухкавичко, много миличко, безкрайно добричкo и гушкаво, но беше ветеран, горкото, и се спомина на достопочтена възраст:)...Така че сега, освен дъщеря ми, която е дива тийнейджърка /почти, защото има още половин година до тийнейджърството:)/, няма кого другиго да си гушкам, но затова пък никой не ми яде обувките:)))
Поздрави!

...Е, дай, Боже...Въздухът все още не го усещам, след като вратата е затръшната...Студът е осезаем, обаче...Все още...А докога ли...
Важното е, че съумях да опитомя болката си и да изляза от цялата абсурдност на ситуацията с тягостната нега на загубата, но не и на липсата на доброта и съпричастност. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че дори в мъката си се радвам за този мъж, дори не ревнувам. Няма смисъл, обратното е самоизяждане...Отдавна порастнах...
И дано не са много стъпките до..."онази врата", след която си казваш: "Не съжалявам, че живях"...Всъщност, и за това, което преживях напоследък - НЕ СЪЖАЛЯВАМ. То ще остане в спомена ми като чувство-метеор, безумно, помитащо понятията, нямащо време да се случи истински. Но мое. Не се отказвам от нито частица от преживяното.

Ех, каква си разчувстваща! Че и рожденичка, отгоре на всичко! Как да не приеме такова обещание човек от една истинска муза, дано прихвана от теб:)))! Обещанието си е обещание, нали:) Пък мъжът нещо се бави, но вече му е крайно време да се появи, къде ли се крие, ще му дърпам ушите:)))! Сигурно чака да помине болката по този хубавец, заради когото изплаках най-много сълзи през живота си, със сигурност най-много...Е, ще има да почака:))) Но все пак, що е време, пред мен е...
Поздрави и да си прекараш страхотно Деня рожден!

Така е...Всъщност, и сега не я очаквах, изобщо. Беше като гръм от напълно чисто небе...Не знам как ми се случи...Сега реанимирам. За нова любов все още не мисля. А може би и не трябва. Да отдам почит на Тази, която положих - почтително и нежно, на дъното на мечтата си...

Така е, gor, така е...
Споделената обич - забравих какво е, години, години, много на брой, откакто упорито отказва да се приюти в живота ми...
Е, дано все пак ме навести до края на земния ми път:))
Съвсем загубих търпение, но все още диша надеждата, че ще я срещна. О, как няма да оценя щастието от споделената й ласка...Как няма...Но тя не идва. Поне засега...

Благодаря ти, мила Ати, за красивата музика, сбрала нежност, тъга, болка, пречистване и вътрешна сила - в едно!

Свръхвеликодушна съм. Болката в живота ми ме е научила.
Но след подобна искреност на думите ми, да приема, че звучат като подигравка...просто не мога да преглътна. Някак си се осквернява вложената чистота от мен.
Изпратих една обич - с добро. Какво означава "тоя най-бързо го прежали"?? Първо, не позволявам човек, когото обичам, да бъде наричан така, и второ - какво да правя, да си скубя косите с избраницата му, да досаждам и да ставам жалка. О, не. Никога. Съжалявам.
И бих помолила за уважение към акта на изпращането на една надежда. Заслужават го - и чувството ми, и този мъж.
Съжалявам, ако съм била груба.

Никого не карам насила да пише, или не, в моя блог. Изборът е индивидуален. И свободен.

Съвършено права си - трябва първо да разберем и обичаме самите себе си и да открием неизчерпаемия извор на любов вътре в нас.
Неразбраната и отхвърлена любов боли и дълбае душата. Но истински обичащият има силата да пожелае обичаният от него да бъде благословен със същата по сила и интензивност любов, макар и от друг човек, подобно на цитирания от теб стих.
Страдащата от неискана любов душа е ранима. Но и силна, достигайки до осъзнаването, че всъщност любовта е свобода, дори да пожелаеш светлина по пътя на любимия, път, в който теб те няма...

За мен бе трогателно това прощално слово, чисто, неподправено, извиращо от дъното на душата на един хубав човек...Колкото до излиянията на Вики 11..съмнявам се, че някога е обичала или че някой нея е обичал. Тя не познава подобни чувства и затова пише така, без сърце. Така че, спокойно, не се ядосвай. Ти си богат човек - с тази своя чувственост и финес.

След такова дълбоко страдание щастливият Случай непременно ще те настигне!

По темата. Питам се, колко са хората, които могат да се разделят и изпратят С ЛЮБОВ.
Поздрави.
:)

... все пак никой не е като нас двете, защото си имаме
МОРЕ- един неизчерпаем източник на енергия, с която се зареждаме и пречистваме ,до гроб..!
Поздрав!

http://vbox7.com/play:e8eded40

МНого лесно е.
Когато нещо си е отишло, можеш само да го изпратиш.
Особено, ако още не си е отишло от теб. Ще дойде и лошия нрав, стига да бъде предизвикан.

Да, така звучи. Като заучени фрази. Ако случайно е твоята вътрешно душевност, просто споделям впечатления.
Винаги съм се спирала на истинското уважениее, а не по задължение. Не мисля, че ти е толкова скъп след всичко. Още повече, че целта ти е да го забравиш.
И нека той да си е виновен. Но е така.
Нито заради мона бих си изкривила мнението, нито заради някой друг.

Има хора, които не вярват в чувства.
Само това исках да добавя.

След като той е избрал друга, значи няма смисъл да го мислиш. Не мисля, че новогодишната нощ ти даде точно такъв повод.

да, не желая да коментирам

Не смятам, че темата ме касае

моята мисия е извършена

няма сълзи, няма вина

останалото е това, което всеки си прави сам

Всъщност много беше казано, изплакано, преживяно - вътрешно или трансформирано в словесен израз тук пред последните 3 1/2 месеца...
Да, искрена съм, това си го усетил. Тези, които ме обвиняват в неискреност, може би самите те са такива и проектират собствената си неспособност да се себеизразяват чистосърдечно, приписвайки несъщестуващи грехове на другите...Не знам дали е точно така, просто интерпретация...
Както и да е.
Благодаря ти за добрите думи. Макар че точно "финес" ме натъжи доста. Мъжът, с когото мислено се сбогувах тук, тъй като на живо няма да имам тази възможност, ми каза преди време, че всъщност има много жени, красиви жени, с които е общувал, но аз съм различна, защото имам финес...Е, явно не е било достатъчно. Всеки има право на избор.

Знаеш ли, сега съм на последния етап от преживяването на една загуба - а именно, нейното приемане, интернализиране и редефинирането й като полза.
Полза е пресилено казано. Но всъщност е така. Какво имам предвид. Гърчещата ми душа премина през един невероятен катарзис. Изписах сигурно милиони думи, туптящи късове от моята обич...
Това са енергийни заряди, носещи невероятно сгъстената субстанция на едно истинско, дълбинно, променящо и помитащо остарели понятия чувство.
Не съжалявам.
Преминах през изпитание, което може би ми е било необходимо. Сигурно е трябвало да изплача толкова болка, за да пречистя вътрешното езеро на душата си - чрез изтичането на Реката на мъката, навън, към Морето на живота.
А там мъката се размива и чрез живителната солена вода, носеща кристалите на Познанието, придобива мантрична сила.
И се завръща - катализирала влялата се от различни душевни реки мъдрост, в сърдечните пространства - като благослов, а не като повод за нови болки...
Премина този кръговрат при мен. И се усещам пречистена...

За Вики - всъщност, етапът на едно общуване винаги преминава през конфликта, противостоенето, разногласията в идейните концепции. Всеки е свободен да коментира тук, стига да не преминава определени етични норми - спрямо мен и другите хора, които посещават блога ми...
По темата - да, така е. Изпратих този мъж с любов. И мисля, че се усеща, че е неподправена...
Не знам кой как го прави, кой какво може. Аз го правя така. А сега - сега беше най-изстрадано. Може би просто съм пораснала, за да имам силата да се разделям мислено така. За жалост, нямах възможност да се разделя на живо. Последната ни среща не обещаваше раздяла. Така било писано. Божа работа...

Да...Ние, морските чеда, знаем какво е да усетиш с всяка клетка зареждащата сила на Морето...Много мои познати, които не са от тук, са ми казвали, че бургазлии сме от друго тесто, интуитивни /именно защото черпим от вездесъщия информационен поток на морето.../, по-емоционални, по-чувствени, по-странни, но несравнимо по-богати като нюансност на усещанията...Може би е така...
Отново слушам песента на Лили Иванова, с която ме поздравяваш.
"Целият живот е от мечти роден...
Ти за мен мечта си остани за цял живот.
Може би единствено така докрай ще бъдеш с мен..."
Господи, точно от това имах нужда...Точно сега...
Явно морските хора се разбираме безмълвно дори...
Благодаря ти!

Всъщност отиде си надеждата. Не и обичта.
Като зрял човек, приемам загубата. Това не значи, че пускам на воля лошия нрав. Всеки носи демона и ангела в себе си. Важно е да осъзнава това и да култивира душата да пристъпва осъзнато към избора на Доброто.

Новогодишната нощ ми даде повод да се усмихна през сълзи...И да осъзная, че и още 3 месеца да плача, няма да променя събитията...
Да, избрал е друга, след като не сме се виждали от 3 1/2 месеца, нормално е. Явно не е искал да има връзка с мен, не е изпитвал чувства. Защо трябва да се съсипвам заради това, тежи, боли, гложди отвътре, ужасно е. Но има ли смисъл човек да се надява, да чака, да вярва, да е стоик дори в очевидната невъзможност?!...
Да продължаваш да страдаш и да таиш надежда, когато има взаимност, когато външна подлост, време, разстояние, обстоятелства стоят между двама, които се обичат, е напълно задължително - за човек, който уважава себе си и чувството.
Но когато другият прави осъзнат избор за нов човек до себе си, тогава да продължаваш да вярваш е равнозначно на духовно самоубийство. А аз нямам суицидни нагласи...От любов не се умира, и не би трябвало. Анна Каренина, Катрин от "Английският пациент" са отвъд понятията. Това е Любов. Там критериите са други...
А за това, дали думите ми са искрени или звучат като заучени фрази...Твое е правото да чувстваш нещата по своя си начин. Не ти оборвам мнението.
Но ако някой е надарен с чувство на емпатия, няма как да не усети дали думите ми са шаблон. Или са изпети от душата ми.

O.K. Щом темата не те касае, тогава имаш свободата да не коментираш.
Всеки сам си прави нещата, да, повечето. Но има и външни обстоятелства, които не можем да променим...
Така е. Не всичко сами си правим.
Или, ако сме ги направили по определен начин, а не по друг, който страшно много ни се иска, значи така е трябвало...

Всъщност етапът на едно общуване зависи от възпитанието и степента на индивидуално развитие на участниците в него. И от желанието им да водят конструктивен диалог, а не да принизяват чувствата на другия. Това, последното, не мога да го разбера просто.
Иначе - наистина се гордея с теб! Защото много храбро премина през болката и катарзиса след нея. А всеки катарзис пречиства и обновява сетивата. Напомня ми малко извечните митове за умиращата и възкръсваща природа - неотменим кръговрат, който ни показва, че с лошото не се затваря цикъла, че то винаги бива поправено, заличено, но не и обезсмислено. Как иначе бихме се "възродили" без него? И в този смисъл е ценно и нужно дори.
А ти си достатъчно интуитивна, за да извлечеш полза за себе си от всичко това. В духовен план.
Поздрави!

...Така е. Достатъчно интуитивна се оказах. Достатъчно ми коставаше и доказателството, че с цената на непоносимостта на самообвинението, че съм пропуснала любовта на живота си, всъщност съм направила вярната крачка. Също подтикната от интуитивното начало...Иначе нямах разумно обяснение защо постъпих така, като бегълка, от мястото, в което би трябвало да посявам и отглеждам любов...
Не. Оказа се, че почвата не е била достатъчно плодородна, за да роди Цветето на взаимността. Имаше нещо, което ме притесняваше. Затова направих резкия завой, след което нямаше как да не страдам неистово...
Сега всичко си дойде на мястото.
Блестяща е препратката ти към митологията за възкръсването в природен план. Човешката душа е отражение на живота на Вселената - с Големия взрив, разширяването, черните дупки, свръхновите, белите джуджета, квазерите, стесняването, светлинната скорост, изкривяването на времето...Безконечността. Поривът към пространствата, отвъд...Способността на душата да пътува във времето...И да се възражда.
Смирено отронвам, след потока от болка, преминала през всяка частица от мен напоследък: "Така трябваше да се случи."

Поздрави - доста среднощни /както обикновено:)/ и на теб!

което с такава любов изплиташ и тя ще те изведе при любовта...няма друг път...ти я заслужаваш...

Права си - с любов изплитам словото, с любов правя всичко, с любов се отдавам, с любов мечтая да се появи някой, който ще вникне във вплетеното от мен чувство - в думи, излъчване, действия, мълчание дори...
Този мъж не искаше да се вгледа в личността ми, интересуваше се само от жената в мен. И остана и без нея дори. След което бях готова да дам това, което иска, не заради криворазбрано чувство на реваншизъм, а защото аз обичах, а когато обичам, давам всичко...Той ме наказа, отричайки се от това всичко, защото не го искаше, дразнеше се от обичта ми. Не го виня. Дано той се е влюбил най-после, защото неистово бягаше от това и отричаше чувствата, като източник на най-заплетените проблеми...Дано е отворил сърцето си и е приютил една истинско случване между двама, най-после, защото доста години не бе го имал...Щом не съм аз жената, която пробуди нуждата от обич у него, нека друга да е. Но мисля, че аз бях "будилникът" за неговото измъкване от дълговечния сън на заблудата...Дано е било така. Дано с топлотата си, която не мога да прикрия и да имитирам, съм го накарала да си самозададе някои въпроси, изключителни по своята значимост за една човешка душа -
за смисъла на обичането, за взаимопривързаността, за отдадеността, за верността и взирането на два чифта очи в една посока...
Благодаря ти за думите, че и аз заслужавам такава обич. Сигурно. Щом мога да я благославям дори отстрани...

Много нежно и красиво! Поздрави!

така звучи твоето сбогом, и е истинска молитва:
към богат с любов спомен и за нова надежда...
Поздрави и горе главата!:)

Благодаря ти!
Може би изплаканата мъка, след периода на невъзможна болка, горест и самообвинителни /както и обвинителни нотки/, уталожва в сърцето само кротко смирение, което е нежност, да...Днес прочетох едно от онези късметчета, които дават с кафето, ето какво пишеше в него: "Да обичаш, когато си обичан, е човешко. Да мразиш, когато те обичат, е жестоко. Да обичаш, когато те мразят, е велико."
Може би е така. Не определям моето чувство като велико. Но е достигнало до това ниво, да противостои на негативизма към мен. Когато човек съумее да трансформира неприязънта в позитивна емоция и да се постарае да я върне, като едно положително душевно послание, това е смисълът на истинската любов...
Поздрави!

Благодаря ти за хубавите думи!
Може би си права, по принцип. Но въпросният мъж ме превъзхожда, доста...Така че не би могъл да включи комплекс за малоценност. Няма как. Знае какво представлява. И по-скоро, от позицията на властелин на женските сърца и тела, не успя да преглътне моралната ми сила и отстояването на ценности, на които държа, не повече, отколкото на любовта си към този мъж, но все пак достатъчно, за да жертвам дори чувствата си към него, за да остана вярна на себе си и онова, което е свише... Самообвинявах се достатъчно, бях готова дори да пристъпя някои свои вътрешни норми. Ако той наистина ме уважаваше като личност, щеше да ме разбере. не го направи. Т.е. пак до известна степен не е успял да преглътне егото си...
А за споделената любов...Къде ли се губи, вече толкова години...:)
И все не губя надежда, докога ли...:)

Може би е така...Може би инстиктивно съм отправила моята молитва към Бога, да се сбъдне чудото на взаимността най-после и за мен...
А отпращайки една истинска любов, макар и едностранна, с добро, човек само пише в папируса на съдбата си и подготвя възможността за едно изстрадано щастливо случване...
Да, с любов е пълен споменът ми.
А надеждата, колкото и да е посърнала сега, я има...
Поздрави и ти благодаря за куража! Горе главата, разбира се. Няма друг начин...

Май прекаляваш с влюбването? То си е вид дрога и трябва да се внимава. )

Мисля, че не е етично зададен въпросът...
Нито ме познаваш, нито знаеш за любовите ми, какви са били и колко са траели...
Това е третият мъж, когото обичам истиснки. За 38 години май не е толкова много, имайки предвид, че 15 години съм била с бившия си мъж и известно време след развода близо 5 години обичах друг. Имах и едногодишна връзка с мъж, към когото бях привързана, но не обичах, защото той не предполагаше това...Според теб равнозначно на дни ли са тези мои любови?? Странно...Сега обичам от близо 4 месеца, но няма смисъл да се надявам повече, затова се сбогувам вътрешно. А в душата му какво е ти не можеш да знаеш...А всъщност, можеш, ако си добър психолог и вникнеш в думите, но явно тук си се плъзнал по повърхността им:)
Дано не съм прозвучала грубо, но точно за трайност и отдаденост на чувствата съм абослютно наясно със себе си и мисля, че съм от рядко срещаните души, които умеят да се отдават безрезервно. И за мен това не е дрога, защото нямам индикирани зависимости към каквото и да било. Любовта е чудо, случва се. Нито може да се породи в епруветка - по изкуствен път, нито да се поддържа живо с изкуствени торове, нито да се унищожи - с киселинен дъжд примерно.
Мисля, че бях ясна. Но съм жена, която умее да си защитава любовта като тигрица, нищо, че съм иначе кротка...

След беса, който излях, всъщност проумявам, че това си е просто една шега:)))) Въпросът ти, де:))
Нещо съм била моментно ядосана:)) Както и да е, не страдам от липса на чувство за хумор, иначе:)))

И все по-често се питам - не идеализираме ли някои хора в желанието си да бъдем обичани и да обичаме?
А понякога... истинското щастие е просто до нас...
Нека имаме очи да го открием!
:)))

нещо на живота е,че продължава и че човек се научава да бъде силен и сам. Тогава може да приеме всяка любов/приятел по един не фатален начин (първите си партньори ги приемаме като вечни и разводите/разделите са ужасно гадни...) и ... просто чакаме да отворим следващата пиеса за добре темперирана любов ;)

Много си права...Всъщност вътрешният ни стремеж към съвършенство на отношенията често ни изиграва нелепи шеги...
Ако истинското щастие е...просто до мен, то няма как да нямам сетивата да го открия. Но засега определено се губи някъде по житейските друми:))) Но когато ме навести, бъди сигурна, ще го разпозная:)
Поздрави - макар и доста зимно-заскрежени, в Бургас е необичайно студено, но важен е вътрешният градус. А той като че ли обещава скорошно затопляне:)))) Дано не се лъжа...

О, как поетично и музикантски си го казал:) Подобно на "Добре темперирано пиано" на моя любим Йохан Себастиян Бах, и аз се надявам, от висотата на натрупаната мъдрост да съумея да темперирам /акордирам/ живота си, за да зазвучи най-после в хармоничен ритъм...
Да, когато се разведох, имах чувството, че никога повече няма да допусна мъж до себе си, няма да се влюбя, няма да изживея болка отново. Не, това усещане е измамно. Влюбих се, по-зряло, по-всеобхватно, след това - пак, фатално, но неземно красиво /за сега имам предвид:))/ Какви ли нови житейски алтерации ме чакат още...Вече съм любопитна да чуя новата Мелодия на Съдбата...

Всяка нова вълна заличава всяка стара вълна-това го знаеш отлично като морски човек!
Пожелавам ти на добър час!
Усмивки!

Така е...Вълните са съдбовните морски гребени, които решат живота ни, заглаждат стари болки, създават нови пориви, обещават нови брегове...
Благодаря ти!
Приемам усмивките ти и ти изпращам среднощни такива:)!

http://yanichka92.blog.bg/viewpost.php?id=212749

Вече съм любопитна да чуя новата Мелодия на Съдбата...

С оплюване на старото никой не е забогатял.
Но ... кой както го харесва.
Чувството за вина е особен вид справедливост.

Да, нямаше как да не ми хареса този текст.
Познаваш ме вече достатъчно добре...
Прекрасен текст, невероятно нарисувана с думи любов. Може би 20 години вече не съм се чувствала така...

Е, няма никакъв успех с реални очертания. Настроението е променливо, но просто нямам право повече да стоя в лоното на безутешната мъка...Никой не се сеща за мен, никой не ме търси, никой не си спомня дори...Какъв е смисълът да се самосъсипвам?
Нови Мелодии на годината няма още. Но щом като старата упорито мълчи, може би е съвсем логично да извиси глас нова такава. Някой ден. Не и сега...

Никой не отрича старото. То си е ценно, запомнено, уважено - с достатъчно думи, останали записани във време-пространствените анали...
И нямам вече чувство за вина. Никакво. Не съм била аз виновната, че съм избягала. На дълбоко интуитивно ниво съм усетила нещо, което така и не разбрах какво е точно, но днес получих внезапно един инсайт, в който мисля, че се съдържа отговорът, или поне голяма част от него...Прекалено е лично и няма да го споделям тук. Но мисля, че най-после съм наясно какво точно се случи...Там и тогава.

и много нежен и мъдър!!!
Поздрави!!:)))))

Благодаря ти!
Но всъщност аз стихове не мога да пиша, нямам тази дарба да изливам думите в мелодично съчетание, носещо послания...Това е проза, прозата на живота, съчетан с една отчаяна, отритната любов. А може би истинните чувства пораждат силни думи, чийто заряд се усеща дори отстрани...
Поздрави и споделени емоции и чувства ти желая!

са прекрасни. Понякога след месец или година придобиват същия дисбаланс, но той е вече познат и човек много по-лесно посяга на ноти, които в момента му звучат прекрасно, а не на такива, които са ... купени сякаш за винаги.

Има нещо вродено в нас, което сякаш ни кара да гледаме на всеки нов човек до нас като "за винаги", но дали това не е игра на природата. Защотото точно в нея няма връзки за винаги.

Струва ми се, че вече подхващаш хубавите нови акорди. Когато човек свири за удоволствие сам - ако някой го чуе и хареса - чудесно. Иначе ... слушателите (индивиди) така често са неблагодарни.

О, да...Прав си:)) Пределно даже:)
Но човешкият дух вечно е приласкан от подобни нови "мелодии, дочути зад ъгъла"...Там, където е новото, интригуващото, загадъчното...
Няма нищо завинаги. Само майчините /респективно/ бащини и роднински чувства...Уви, така е.
А новите акорди, долавям ги с музикантското си ухо...В далечни пространства, все още, като нежен и не напълно ясен напев от хипотетичен музикален инструмент:) Пък моите мелодии кой ли ще ги чуе:))) Пея си на върха на самотна планина. И надали някой ще долови ехото:)))
Не искам благодарност:) Нищо не искам.
Май ми се пее:) Ей така, просто сама. И пееща:)

Аз никога няма да си ида.
Tихичко ще си стоя във ъгъла
като притихнала на дъното мида,
като нещо истинско във океана,
забравено и скъпоценно...
Ще съм тиха усмивка разляна
като топла вълна преди изгрев,
ще съм морската пяна -
бяла и чиста, на чайка напев
ще съм...
Ще ме имаш
винаги в най-дълбоките мисли,
в най-скришното кътче ще ме пазиш,
ще ме болиш
и тихичко, наум,
с мен ще разговаряш...

...и когато ме потърсиш,
когато поискаш
отново да ме срещнеш...
ще съм потънала дълбоко
в миналото,
в красивото,
в доброто...
като старо имане - дълбоко
в земята...
За да достигнеш до него -
трябва да си отдадеш душата...

...Притихвам пред думите ти...
И се усещам като мида, без бисера на споделената обич, но достатъчно мъдра да стои на морското дъно и да изпраща своите импулси любов...
Няма да даде душата си този мъж, за жалост...В неговата душа няма място за мен.
Но му пожелавам да носи онази топлина, която му дадох, като невидим талисман, който ще го пази и ще му напомня за една истинска обич, готова да изтръгне гласа си, за да говори на тайнствения език на Вечността...
Благодаря ти за поетичното погалване...Топли. Макар и да изпращам моята обич с последните отломъци вяра, която вече загасна окончателно. Днес.

За твоето бягство вече сме наясно.

Благодаря ти, че ме осветли по въпроса за този текст така вдъхновено.
Не го очаквах, но смятам, че няма нужда да караме хората да са добри.


Колкото до усета. Така е. Усещаме нещата. И интуитивно изчезваме.
А нямаш вина, че си избягала. Всеки сам да се оправя. Важното е да не се товариш с чужди неща.
По-добре да се забавляваш, както в текста, който така ти харесва. Надявам се ,че често ще го препрочитаме, за да не забравяме този усет за нещата. Такива неща трябва да се помнят.

Никога не помагай, ако някой не те моли за помощ. Пък и да те моли, еб. му м....., ама това е друга тема.

Не съм толкова разочарована от хората и текстовете им. Разочарована съм от собствените си постъпки. От вкуса си. От това, че не слушам усета си.
Зная, колко ме харесват, когато давам. И ще давам пак. Който го може, трябва да го прави.
Всичко се забравя.
Лек ден.

А не ти ли се стори, че е малко некоректно да излагаш интимните си моменти в интернет?
И да пишеш текстове, носещи съдържание за ... изпразване.
Не е ли нецензурно?!

Иначе сигурно си права, трябва да е била невероятна любов. Прекрасно. Две отдадени на телата си влюбени гълъбчета, които ни пускат в спалнята при тях :)

И затова, разбира се, всичко им е простено, те не са подчинени на общите правила за добри обноски! Защото и двамата го желаят, защото търсят щастието! Могат да минават и през трупове!

И одобряваш излагането на интимните моменти в интернет в онзи текст?
Ти би ли го направила?

16.01 00:48 - ВОДА
Исках да ти разкажа. Беше ни хубаво. Каза ми, че имам финес. И съм различна. Повярвах ти. Щастлива бях. Сляпа слепица. За лъжата. Трябвало ти е моето тяло. Не аз самата. Да задоволиш някаква прищявка.
А аз те приласках. Аз те обгърнах. Аз те усещах. Аз те обливах с вълните си. Всяка капчица потичаше по теб. И се радваше. Светеше. Кристалчета. Бисерчета.Отразяваха слънцето. Носеха дъгата.
Къде отиваш? Защо ме оставяш? Омръзнах ти. Не знаеш каква съм магьосница! Няма да ти кажа сбогом. Винаги ще бъда с теб. Аз съм вода. А тя помни. Видях се в огледалната й повърхност. Навсякъде е. Около теб. В росата. В снега. В дъждовните капки. Не виждаш ли? Оглеждаме се в тях. Колко сме много! И всичките те предизвикват. И всичките ти напомняме. За себе си. Влизаш в морето. Няма спасение. Привличаме те. Дърпаме те. Надолу. Не можеш да избягаш.
Това е твоето наказание. Да бъдеш с мен. Без мен.
Автор: injir Категория: Лични дневници
Прочетен: 24 Коментари: 4
Последна промяна: 16.01 00:51
Коментари
1. temenuga - Невероятно проникновено вглеж...
16.01 14:38
Невероятно проникновено вглеждане в една на пръв поглед рутинна ситуация между сръхчувствителна душа, знаеща да обича, и мъж, който, мислейки се,че бяга от любовта, всъщност сам се дави в дълбинността на нейното тайнство...
Прекрасно!
Редактирай | Изтрий
2. injir - Роди се за теб.
16.01 20:26
И за прекрасната ти душа.
3. cefulesteven - "Това е твоето наказание. Да ...
16.01 20:54
"Това е твоето наказание. Да бъдеш с мен. Без мен."

Впечатляващо!!! Изключително силна, златна фраза!
4. esen - Страхотно разказано!
16.01 23:09
И поучително, влюбено, истинско! Прекрасно!:)

Всъщност, избягала съм, защото така и на него съм помогнала...Ако бях останала, не знам докъде биха стигнали нещата...Искам той да е добре, да си търси щастието, ако не го е намерил вече...Съдбата показа, че нашите пътища е трябвало да се разминат и макар и по-млада от него, се оказах може би по-мъдра...
Изпратих го с добро, така искам, така го усещам, така трябва. Само добри помисли и импулси изпращам към него - мислено...
А за помагането - винаги помагам, дори да няма смисъл, но само ако бъда помолена, иначе не забравям поговорката "Няма ненаказано добро", човек не трябва да натрапва помощта си...

Не, не бих го направила. Но уважавам естетично поднесените преживявания на едно истински интелигентно младо момиче, което определено има и знанията, и усета, и финеса, и чувствителността, и изказа, и всичко останало, за да сътвори подобна словесна прелест...

Красота, струяща от думите, които са се досегнали до моя вътрешен свят и са го отразили по един запомнящ се начин!
Благодаря на авторката - още веднъж!

По-мъдра? Че животът е тук и сега. Какво мъдро има в това ,да се страхуваш да живееш.
И аз съм и се страхувам. Но това не значи, че не разбирам, че само тези, които живеят са щастливи.
Да, аз съм мъдра, защото не ми стиска да живея. Винаги намираме извинение.

А за несъвършената словесна прелест, недоразбрала усещането на интимния контакт, която така свръх те докосва и не те притеснява, че се убива личното за сметка на общественото, ви пожелавам да си напаснете. И да се съчетавате само хора с такива не...земни усещания.

За да няма недоволни.

На INJIR! повествованието нито бих могла да го разбера, нито ще се опитвам. Някой разказва на странични хора, как с другиго бил близък. Щото не може това да е между двама, трябва да е групово преживяване.

А за разните вълни и обгръщания, жив и здрав този, който ги усеща, и комуто вършат работа. Аз все още предпочитам живия допир, който стига да мен самата, а не само до този, който го ...дава и сам изживява, без мен.

Иначе идеята е затрогваща за една любов, която няма край. Въпреки всички опити да бъде сломена. Даже е правдиво.
Като изключим вида странна любов чрез вълни.

На мен лично ми допадат и двата текста.
Казах си вече мнението...
А и в момента не ми е до тази проблематика, имам си чисто прагматични проблеми за решаване...
Рано или късно, тази идилична сага трябваше да престане...

Сигурно има такава любов...
Но тази нямаше честта да бъде от тях.
Вчера всичко приключи. Ей така, както дръзна да се роди. Тогава беше красиво, а сега - неочаквано и по некрасив начин.
Всичко свърши. Повече един ред по тази болезнена и вече отминала тема няма да напиша.

Страхотно, благородно, обичащо...Боже, този мъж може само да съжалява, че е изгубил такава велика жена! Аристократизъм е в това - да си наранена, да простиш, да страдаш в самота, но да отминеш с благородство и високо вдигната глава. Бъди сигурна, че ще има човек, когото ще направиш щастлив, а и той теб. Не може да не бъдеш оценена, наистина.

Благодаря ти, че си вникнала в посланието на моите последни думи към мъжа, когото обичах...Този мъж нищо не е загубил...Той просто не ме поиска...От пиедестала на своята професионална и светска извисеност/сценарист е.../, като че ли не успя мен да впише в подготвения от него универсализиран сценарий...
Оказах се духовно по-силна.
Може би си права, че именно аристократизъм на духа е нужен, за да преодолееш наранената си женска същност и да превъзмогнеш Его-то си...Така съм го чувствала, така съм го направила. Той мълча 3 месеца, след което се появи да ми каже /т.е. напише/, че не му е приятно и да не се занимавам с него. Изключително мило от негова страна...Можеше просто да ми каже: "Бъди щастлива".
А за мъжа, който ще иска да го направя щастлив...Просто точно в този момент съм загубила вяра...
Благодаря ти за разбирането от страна на една сродна женска същност...

Това е най-грубата грешка, която правим чувствителните душички:))) Понякога изпадаме в депресивни състояния от неочакваното нараняване, просто стъписани от студенокръвни същества и техните калпави реакции. Може да не достигнеш до сърцето на някого, може. Както и до теб често някой не достига, защото сте от два различни свята. Но винаги има начин да бъдеш благороден и с голямо уважение да отклониш тактично несподелените от теб чувства. Това, което пишеш за "човека", на когото си посветила този пост дълбоко ме разочарова. И в това е хубавото. Скоро, съвсем скоро ще изтрезнееш. А това, че е "велик" сценарист не го прави Ингмар Бергман, нали. Чела ли си "Латерна магика", неговия автобиографичен роман. Ако не си, препоръчвам ти го, ще видиш този велик писател, режисьор и сценарист, който милион пъти се е женил ( една от жените му е актрисата Лив Улман) и е бил обожаван от жените, все пак си е швед, с др. думи знае как да отказва без да го намразят и без да наранява женското сърце.

Много си противоречиш, но по-важното е, че не знаеш какво искаш.
Ако да ти е казал, че не иска да се занимава с теб, нямаше смисъл от всичко това.
Просто в момента, в който ти се представи, и веднага ще се сетиш, колко недостатъци има.
Не, ти не знаеш, какво искаш.
И тази гордост, за която говориш, е чиста проба излизане от положението на отхвърлен.
Аз съм за положението да не пренебрегваш човек, който идва при теб с добрите си чувства.
В твоя случай това изобщо ми се губи.
Несъответствие на думи и действия.
И ти не успя да ме убедиш. А време ти дадох много.
Разбира се, мен пък за какво да ме убеждаваш... Права си.
Но само наранена чест , инат някакъв и его.
Любов , извини ме, не усещам.
Нали точно аз нося любовта в душата си, няма как да не знам какво е. Не я искам, но ... дар. Къде да го денеш :)
Не пиши на тази тама, не мисля,че има още какво да ми кажеш.
Просто оставям последното си мнение, не знаеш, какво искаш, няма любов.
Ти този мъж не го харесваш, въпреки изникналите отнякъде чувства, защото нещо се дърпа.
Колкото до него, че си духовно по-богата от него - само ще добавя, поредното доказателство, че имаш неприятни усещания към него.
Дай Боже към другия да си била по-мила. Може би даже прекалено.
И няма нужда да насилваш нещата.
Както стана ясно, проблемът тъга, печал, мъка вече не те тормози, за да се чувствам задължена да се спра и да обърна внимание на този проблем.

Така е, това, което чета от теб, ме кара да те усещам странно близка - като светоусещане, нагласа към света /и мъжете, като част от него.../, като сфера на професионална реализация, както и по нещо, което не може да се характеризира с думи - а именно, аурата, невидимото, флуидите.
За този мъж - така е. Изключително талантлив, но студенокръвен като човек, бих казала жесток дори. Така се отнесе. След като години демонстрираше /уж/ интерес и повтаряше какво "съкровище" съм...Това е неговият морален кодекс, не мога да го виня, че е такъв. Изпратих го с добро и любов. Но точно в този момент, когато осъзнах, че любовта ми остава с протегнати безутешно в празното пространство ръце, дойде и знаменателният момент на отрезвяването.
И си права, вече се събудих от заблудата. И може би ми бе необходим този период, в който позволих на цялата болка да премина през мен и чрез думите ми да се неутрализира, както и да получи своя лек - чрез коментарите на всички ви тук...
За Бергман - обожавам го като творец, ще намеря непременно автобиографичния му роман, не ми е попадал все още.
Да, величието на един мъж не се състои във факта, колко жени е низвергнал и по колко по-грозен начин, а точно обратното...Колко жени е обичал истински и колко жени е уважил с поведението си, дори откланяйки чувствата им...
Благодаря ти за подкрепата!

Този мъж не дойде при мен с добри чувства, дойде с определено предложение, което не приех. След това се влюбих, страдах, съжалявах за отказа си, не ми прости, достатъчно сълзи изплаках, наскоро се появи да каже само, че не му е приятно. Точка.
Историята свърши. Повече нито дума няма да напиша за нея. Минало-свършено.

...Да, 2 години след безумния емоционален водовъртеж на тази история, се връщам към чудото на това мое чувство, дръзнало да се роди, тогава...Присядам при него, при незагасналата му светлина /макар и щателно прикривана от палатката на прагматичното редуване на дните.../. Питам го - живо ли е. Да, живо е. Независимо през какво преминах след него...Независимо от изплаканите и неизплакани сълзи...
Живо е, има го. И е несравнимо с посредствеността на това, което последва...
Поставям ръка върху нежната му същност. И му благодаря. То може би ме пази жива, въпреки грозотата на това, което ми се случва и опровергава ежедневно чувствителната ми и мечтателна натура...