...След алпинизма на моето чувство, изкачващо се по непосилно стръмните скалисти склонове на една невъзможност, аз притихвам.

Достигнах до върха, заветния, чакания, викания в съня и молитвите.

Познах онези измерения на любовта, които прекрачват земните двери и надничат отвъд триизмерието на нашия семпъл свят.

Усещанията бяха несравняеми, несъизмерими с плоските елементаризирани подобия на чувства, с бруталните проявления на мисловно, физическо и всякакво ниво на видоизменената до тотална неузнаваемост топлота на любовта, стъпкана и принизена до почти първосигнални неконтролируеми пориви...

С благодарност към всевишните тайнства отправям своя поток от емоции, за да засвидетелствам появата и живота на нещо, което няма дързостта и капацитета да се заражда често.

А напротив.

Подобно на еделвайсите, до него се достига само с дух, летящ високо, високо, над, отвъд, нагоре, и още...

Достигнах до измеренията на Вездесъщието, пресътворено в Божествено звучащите акорди на една пълнозвучна симфония на човешката обич.

Бях там. Горе.

Над облачната поривност, която застила като забвение напиращото и неопитомено чувство.

Над всеки помен от дребнотемие и компромисност, които заземяват избликналата му неземна красота.

 

ТАМ...

Бях...

И усетих. И бях разтърсена.

И като ток премина през мен еклектичният израз на цялата сбрана болка на човешките души, стенещи в сгъстената субстанция на Колективното несъзнавано...

Там се слях с тази болка, позволих да премине през всяка моя клетка, да заговори на нивото на всяка съставна моя частица...

И да се влее в мисълта, потока от емоции и да достигне до сърцевината на любовта, която нося в себе си и няма да изтръгна никога – от скута на Сътворението, до края на времето, и след него дори...

Не съжалявам за нищо.

Но прогледнах.

Там ме застигна, като изречено от строг Старозаветен глас, прозрението –

предела достигнах.

Няма отвъд него.

Няма повече лимит на надеждата.

Няма я тази Любов, като в един филм, чието послание е загнездено в мен, като емблематичен израз на онази безпрекословна отдаденост, за която не съществува граничност, сътворена от земната понятийна система...

„Английският пациент”.

 Всеки път, когато пристъпвам към тази кинотворба - за мен пълнозвучен стон на една митична представа за легендарната сила на обичта между душите човешки,  е момент на свещенодействие.

При излизането от киносалона, първия път, когато го гледах, преди почти 10 години, не успях да пророня дума, дълго време, а ме попитаха навън, дали филмът е хубав...Бях бездумна. Бях все още в другото измерение...Как мога да определя просто като „хубав” филм, асимилиран чрез всяка моя фибра...

Така усетих вътрешната настройка на сетивата си и при прочита на един не по-малко разтърсващ киносценарий на мъжа, който извика водовъртежа от чувствата ми напоследък. Закодирах  енергийния заряд на думите му на клетъчно ниво...

 

...А там,  на символичното бардо - между надеждата и търкалящия се като лавина неин крах, винаги се връщам към носталгичната и мъдра замечтаност на „Английският пациент”.

... А до жаравата на думите на обичания мъж никога повече не искам да се досегна, не е поносимо това усещане.

Оставям ги заровени. Някъде там...

В мидената черупка на миналото, непожелало да свети в бисерни нюанси.

"Английският пациент" е моята емоционална вибрация в този момент. И не само защото аналогът с мъжа, заради когото изстрадах половината Вселенска болка за два месеца и половина, е осезаем - именно поради препратката към това, на което той е посветил живота си...Не само...

А защото реквиемът на една любов е всъщност нейната лебедова песен, обричайки я на вечност...

 

 

Всяко нещо до което се докосваме ни дава частица от себе си.Всяко нещо до което се докосваме взема частица от нас.

Да, не съм съгласна с подхода ти, определено.
Но е интересно. От купища време се каня да гледам Ангийския пациент. С многото Оскари. Дъщеря ми все не може да го намери при дисковете, как така, не знам. Трябва лично да се размърдам.
Не знаех, че е любовна трагедия.

Но определено е неприятно да те вкарат във филм. Не обичам да гоня постиженията на киното в реалния живот. Знам, че за теб е различно. И знам как дори. И знам, че не искам МЕН лично да ме вкарват в кинодостижения.
Може би затова спрях да гледам филми. Научих достатъчно от тях. Няма нужда да ме управляват.

Е, човечецът явно е имал силен съперник, не е устоял на идеала. И не е странно, че е загубил.

Хубавото идва, когато си намериш реалния идеал, не този от филмите. Собствения. Той живее вътре в теб. Но близо до филмите няма да имаш поглед до него.

Два месеца и половина не са много страдание. Други страдат с десетилетия. Уважавам страданието ти, но не и вечният стремеш да го смачкаш и унищожиш. Омразата ти към собствените ти чувства. Не си я заявила, но ... усещания на ментално ниво.

Пожелавам ти да свалиш гарда и да бъдеш щастлива.

Синхронно е било страданието ни напоследък- и аз точно от два месеца и половина живея с тревога и надежда за любовта си, и водя моята борба на този вечен фронт.. Макар и да съм в съвсем различна ситуация от твоята.

А дали е нужен реквием, питам се, за една любов, за да бъде тя "обречена на вечност"? Ако просто е.. (обречена на вечност)...

Прегръщам те!

Красиви слова...Същността на сърцето е сбрано в силата и горичката на една сълза, да...Женското сърце, непребродно...

Взе от мене нещо, да, тази изпепеляваща любов. Но ми даде и много...Бях отчаяна, че я има изобщо. Дойде, опустоши ме, за да докаже, че я има. Може би като предизвикателство и уверение в нейното съществуване. Отричайки я, нея, любовта, не само губим. А биваме жестоко наказани...

Не...Моят идеал за мъж не е от филмите...Макар че много харесва Ралф Файнс, не само в "Английският пациент", а и в "Краят на аферата" /една не по-малко разтърсваща любовна трагедия.../. Нямам идеал всъщност. Вече коментирахме комплексните усещания. Това е отговорът. С този мъж ги имах, тези комплексни усещания. Това е чудото. Няма друго. Филмите са за това, да подействат като катарзис, когато душата стене и има нужда да се скачи с една универсализирана човешка болка, превъплътена в произведение на изкуството...То е мощен стимул и способ за пречистване. Никога не го загърбвам.

Човекът не е "човечец", много силна личност е, и в същото време, доста слаб отвътре, чувствителен, крие го и рита срещу тази си чувствителност, защото е бил опарен, може би твърде болезнено, заради нея...Нямаше съперник всъщност. Бях с абсолютно изчистена душа, когато го срещнах. Нямаше никакъв мъж - нито реално, нито в мисълта ми, нито в остатъчните ментални полета...
Той беше. И е. Няма друг.

Не мразя чувството си. Просто понякога му се ядосвам. Пъдя го, защото знам, че е несподелено и неискано. Но то не желае да си тръгва. Не е омраза. Невъзможност да се справя с него е.

Не, не мога да сваля гарда. Абсурд. Веднъж бил ли си там, горе, не може...Не става. Не върви. Не е етично спрямо теб самия...И спрямо мъжa, който би приютила, сваляйки същия този гард.

...Така е. Обричането на вечност всъщност може би се получава именно след сътворяването на нейния реквием...Като Моцартовия Божествен Реквием, който го понася към небесните селения на Вечността на таланта му...Като въплътената неземна красота на неговата "Лакримоза" - течащите сълзи, сбрали мъката на човешките сърца...

Надявам се и се моля да успееш да пребродиш страданието, което неминуемо се поражда в неизбродните полета на една човешка любов...Бори се, изчаквай, примирявай се понякога дори, ако е необходимо, имай умението да чакаш. Много, понякога повече, отколкото ти се струва, че имаш капацитета и търпението да чакаш...Попитай душата си. Тя знае отговора.
И аз те прегръщам!

Не ме разбра. Ако свалиш гарда, може би щеше да си в прегръдките му, а не тук. Определено. И не с друг мъж на кафе, сладки приказки и веещи се коси, тръпки и интриги. Примерно.

Но ти не сваляш гарда. Горда си. Нямам нищо против. ПРосто не го смятам за твой плюс.
Достоинството не се губи, ако свалиш гарда. Че много се навъдиха всякакви ВАЖНИ хора, не остана място за нормалните.

И ти май не ме разбра:) Или просто бях на работа и заета с неща със съвсем различна тематична насоченост, че не съм била достатъчно ясна...
Да, какво не бих дала да съм в прегръдките му сега...Но не съм. Друга/и/ са там, явно...И пак щях да съм тук, но не стенещо-изповедна, а бързаща да сподели щастието си...Определено е така:)
Но, не знам защо реши, че има друг мъж! Няма никой, дори и някой "таен преследвач", като онзи, който ми оставяше писма с правописни грешки и играчки-магаренца пред вратата:))))...Дори такъв нямам. Никакъв, това много отдавна не ми се е случвало...Може би защото съм имала нужда да остана насаме със себе си и да си наместя нещата в собствената глава и душа...А и може би не съм готова дори мисловно да приема някого. Дори и да изпъдя някого /което ми е било любимото занимание:))).../
Така че не виждам кого визираш, "обвинявайки" ме, че нижа "сладки приказки с веещи се коси", че и се забърквам в "тръпки и интриги". Няма такива. Наистина. Животът ми е капсулован. А и се познавам, обичам ли някого, съм сляпа за всички други...
Да, може да съм горда, но за мъже, които се опитват да ме "купят" или се държат недостойно и унижаващо. Иначе не съм горда. Напротив. И съм готова да си жертвам голяма част от достойнството, и съм го правила, заради любов. Дори и да е несподелена..../май други варианти не съм имала, на любов, имам предвид.../
Важните хора не ме интересуват, нагледала съм се на такива...И не се вмествам в собствените си представи в тяхната каста...

Ами от личен опит смятам, че който ти да се харесва на някого, винаги има един под ръка, когото обичаш повече и му се отдаваш, докато другият ви наблюдава. Някак класически пример на лоши хора, които се оправдават с напиращи чувства.
Не го приемай лично, то е част от личния ми живот. Опит, както се казва. Изучаваме хората.
Но понякога това изучаване не ни кара да ги обикваме. Прекалено грозна е картинката.

Още бях много малка, когато ме учудваше това, защо някой върши неща, които биха доказано наранили другия. Някак е нелогично. А пък ако държи - съзнателно или подсъзнателно - на него и го прави, тогава мога само да остана безмълвна и да ги обявя за болни хора.
За съжаление винаги е така. Затова смятам, че не причилачам на другите и не ги разбирам, както и те мен. Малко хора ме разбират и държа те да са до мен. Или никой.
Иначе за компания лесно се намират леки хора.

или не станало, радвам ти се все пак, че можеш да изпитваш такава любов. Напоследък аз за себе си установих, че не мога. Всичко поставям под съмнение и дори и в най-нежната ласка подозирам някакъв капан.. Това доста осакатява любовта, ако вобще допуснем, че може да се нарече любов, а дори не знам какво е точното име. И така... Ти си знаеш..:)

това най-много ме впечатли:

"ТАМ...
Бях...
И усетих. И бях разтърсена.
И като ток премина през мен еклектичният израз на цялата сбрана болка на човешките души, стенещи в сгъстената субстанция на Колективното несъзнавано...

Там се слях с тази болка, позволих да премине през всяка моя клетка, да заговори на нивото на всяка съставна моя частица...

Да се влее в мисълта, потока от емоции и да достигне до сърцевината на любовта, която нося в себе си и няма да изтръгна никога – от скута на Сътворението, до края на времето, и след него дори...
Не съжалявам за нищо.
Но прогледнах."

И на мен ми се е случвало.. Да бъда ТАМ. И да изпитвам същото...
Вярваш ли ми?

Обещал съм й някой път да го гледаме заедно и се надявам тогава да те разбера по-добре.

Това с магаренцата и правописните грешки е много сладко. :))))
А сериозно - като бял ден е ясно, че друг мъж в живота ти няма. Поне в момента. А това ме кара някак си да те уважавам още повече сега. То показва, че душата ти може да познае онази, метафизичната любов, че може да я осмисли, да й придаде свой собствен облик,да я обича, да се грижи за нея, да я изстрада и да й остане вярна. Повярвай ми, не всеки го може. И то е прекрасно. Но аз винаги ще ти напомням за емблематичния ъгъл, който би трябвало да изглежда възможен дори и сега, когато най-много те боли. Защото не е човешко просто душата ти да е способна да изпитва такъв вид любов, а да не получава нищо от никого. Дай си шанс вече.

!!!

ПРава е буболече. Днес не можеш на никого да имаш доверие. Лесният начин се предпочита, макар че помита след време всичко след себе си, но хората живеят ден за ден, пък ако оживеят. Няма поглед в бъдещето. Няма сигурност.

И аз не вярвам, макар че съм отворена за откровенните хора, но къде са?
Айде, дано пак не ми изчезне коментара от този нет или блог.

...Лошите хора май са твърде относително понятие...
Имам достатъчно примери около мен, които ми доказват, че макар и подли, меркантилни, безценностни и безнравствени, такива хора просперират. Сякаш, сключвайки символична сделка с нечистиви сили, те си осигуряват, поне по време на земното си съществуване, някакво реално измеримо щастие. Знам, че е хипотетично и ще се плати с неимоверно скъпа цена, затова не завиждам нито за момент. А и съм оперирана от чувство на завист по принцип...А за тези, които умишлено те караш да страдаш...Да, и аз не ги разбирам. Или са с изкривена психика, или просто са тотално загърбили човешкото в себе си...
И аз като теб - не съм разбрана от много хора. Но имам достатъчно, все пак, които ме разбират и приемат. А за компания - винаги може човек да "олекне", в хубавия смисъл, не съм нито с крайни разбирания на псевдоинтелектуалка, откъсната от реалните измерения на живота, нито пък осъждам докрай хедонистичните нагласи на някого /принципно/.

...Да, аз си знам:)...
И, честно казано, и аз си се радвам на себе си, че имам способността да изпитвам такава любов. 3 пъти в живота си съм обичала така. Май някъде бях чела, че лимитът е 4 пъти. Това означава, че вече съм го изчерпала...Не звучи доста оптимистично, имайки предвид, че май имам доста живот пред себе си /макар че точно това никой не може да знае със сигурност.../:) Жалко ще бъде, защото няма как да не се появи друг мъж в живота ми, а това би означавало, че няма да имам вече способността да го обичам... Горкият мъж:) Защото аз умея да обичам и да се раздавам. А, току виж, пък хипотетичният бъдещ мъж, взел, че ме оценил точно в ситуация, когато не обичам и не се раздавам. Май обратното отблъсква мъжете и ги кара поднесеното на тепсия да го връщат с учтивото: "Не, благодаря. Предпочитам да отида на лов и да си хвана едно диво зайче, а може и глиган, но див и неопитомен да е":))) Не е ли така:)))?...
А за това, което изпитваш - подложи го на щателна вивисекция, току-виж пък се оказало любов в твърде завоалирана форма:)...Никога не казвай никога, нали така:)))

Да...Вярвам ти, скъпа Кристина.
Знам какво е да си там. Не е израз на слабост. Напротив. На сила е. Да се изправиш пред цялата Вселенска болка и да й позволиш да се влее във вътрешния водовъртеж на твоята...
И да неутрализираш по този начин своя собствен вътрешен вик...

Да, това е "женски" филм. Нормално е да е любим на жена с изтънчена душевност и сетива за красивото изражение на чувствата във всичките им форми и измерения...
Непременно гледай този филм. С жена си го гледай. Аз бях сама в киносалона. Почти нямаше хора на прожекцията.
Усещането да го гледаш сам, е невроятно вглъбяващо. Но така ми се искаше тогава да имам до себе си мъж, който да ме обича по този начин. Тогава бях омъжена. И бившият ми мъж ме посрещна след края на филма отвън. Не беше пожелал да гледа "такъв тежък филм", не му бил по вкуса. Не успях да пророня нито дума тогава - след като излязох от салона. Буца бе заседнала на гърлото ми...След това накарах бившия си мъж да отиде да го гледа. Той също излезе безмълвен.
Но не бяхме двамата. И след това животът показа, че душите ни не са били обречени една на друга...
Винаги съм си мислила, че мъжът, с когото бих гледала този филм и пред когото няма да се срамувам да се разридая, така, както аз плача винаги на този филм, ще е Мъжът за мен.
Е, няма го още...

...Това с магаренцата и трогателните неграмотни писъмца наистина е факт:)) Дъщеря ми дори откриваше правописните грешки, а беше във втори клас тогава:))/защото тя намери писмото на дръжката на външната врата, придружено с магарецето:)) /
Е, сигурно онзи скромен мъж, който така и не разбрах кой е, е имал много по-нежни чувства от този, който владее словото до съвършенство и е с перфектна физика и хипнотични очи...
Вече се питам, дали мъжете, на които съм отдавала безусловно моята обич, са способни да обичат...Какво ми има, че на целия поток от любов, който излъчвам, срещам неизменно студенина и дори озлобление...
Да, за да се себеуважавам, и аз отстоявам докрай чувствата си. Заради уважението към същите тези чувства...
Не е човешко, да, да не получавам нищо. Но това не означава, че ще спра да бъда същата непоправимо романтична душа. Която дава, без да иска нищо в замяна. И пак, и пак, и пак бих го сторила. Само да имам капацитета отново да се влюбя.
Което точно в този момент ми се струва равнозначно на невъзможност...

Не...Напротив. Точно защото загубих всякаква надежда да се появи, затова написах този символичен реквием. Не на моето чувство. А на възможната му проекция в бъдното - като споделен израз. Няма да има такъв. Ясно е.

Да. Драстична липса на доверие има...
Липсват основополагащи ценности вече. Не ми се иска да мрънкам като стара монахиня, но е така...
Светът не отива на добре, и този мъж, за когото изписах цял роман вече за два месеца и половина тук, го каза същото. И на всичките си приказки за жени и прочие, твърдеше, че за него има морал и държи на него. Странно...Може и да не съм го разбрала докрай този мъж...Знае ли човек...

А за коментарите ти - защо твърдиш, че изчезват? Винаги съм ги пускала твоите коментари, а и всички всъщност...

"Не е човешко, да, да не получавам нищо. Но това не означава, че ще спра да бъда същата непоправимо романтична душа. Която дава, без да иска нищо в замяна. И пак, и пак, и пак бих го сторила. Само да имам капацитета отново да се влюбя.
Което точно в този момент ми се струва равнозначно на невъзможност..."
не се заричай и никога не казвай никога. Банално звучи, но е така, защото е истина! :)))
има една мисъл - ако една врата се затвори за теб, друга се отваря. Но понякога ние хората, така сме се вторачили в затворената, че не виждаме онази другата..."
огледай се!
Поздрави!

Да...Когато душата е все още в примката на една обесена от невъзможност любов, тя е сляпа, глуха, несензитивна за всякакви други послания на "отворени врати". Иска си - неизменно и глупаво-настойчиво, ключа към онази, затръшнатата врата...
Защото, ако пристъпи към другата, гостоприемно отворената /която дори не забелязва в изтръпването от своята болка.../, би останало завинаги усещането за пропуснатата евентуална сбъднатост, която би била наистина невъзможна, ако вече си избрал да надникнеш зад примамливата утешителност, която е налице...
Има го и този момент, нали:)
Трябва да съм напълно уверена, че исканата врата е залостена - завинаги и окончателно, за да видя другата, разбираш ли...А все още не съм. Или ми се иска да е така...
Поздрави!

знаеш ли аз имам една приказка...
огън се гаси с вода или с огън. Любовта е огън. можеш да го изгасиш или с вода/омраза, или с огън/любов. И ти гарантирам, че тази любов, пред чиято врата стоиш сега и в която си се вторачила ще отшуми само и единствено, когато прекрачиш през другата врата. Защото дори да хвърлиш вода, винаги остава частичка от жаравата. Но избухне ли новият пожар, всичко се поема от него. как мислиш, прав ли съм?
поздрави!

О, може би си прав...Но е твърде рано, твърде рано...
Ритуалистиката след една загуба включва достатъчно дълъг период на отдаване на скърбта...Има смисъл в нея. Има...
А иначе - така е, с омраза не би могла да се потуши една любов, всеки, който е обичал, знае как в яростна взаимозависимост се редуват силните чувства на привързаност с /почти/ омразата от безпрекословната отдаденост, която е плашеща в нейния екстремен вариант.../като във филма, който съм цитирала в постинга си.../.
Няма засега вероятност за лумване на нови пламъци. Аз и тези не очаквах. Изобщо. Бяха безобразно неочаквани. И може би точно затова толкова изпепелително силни...

Не е най-важното колко любов излъчваш, а как точно я показваш.

Много си права...Според мен, този мъж не повярва, че го обичам. Т.е. може би действията ми са се разминавали с това, което неистово чувствах...
Но той разбра, че го искам, видя колко го желая, поне това показах, нямаше как да го скрия...След което избягах. Е, това вече не го разбра...
Както и да е, и да правя безкрайни разбори, него го няма. Нито иска да го има за мен...

СЛедващия път гледай да виждаш подобни неща по-рано. Да не са неочаквани.

Ох...С този "следващ път". Няма да има скоро такъв. Не искам. А когато не искам никого, това е така. И никой не може да ми промени становището. Познавам се...Много съм проклета. Рядко се влюбвам, но апокалиптично, явно...Т.е. вредя на себе си, обричайки се на безсмислена самота, но съм си такава. Трябва да си изстрадам болката, преди да поема към мисълта за "следващ път"...

Изчетох постинга ти и ме развълвнува това невероятно обвързване между изкачването на върха и навлизането в дълбината на съзнанието. Магия има точно в тези редове:)

Не можах да проследя целия диалог отдолу, но ми се струва, че стана дума за едно от заболяванията на модерната душа, от което няма спасение: това е дрогирането с романтични и сантиментални дози примери от литературата и киното. И всеки иска да му се случат онези невероятни и силни страсти...които...ех...

Този филм и мен е поставил на колене, Ако ти си намерила този мъж, ако си го почувствала - опитай отново. Човек не бива да задрасква пътищата си с лека ръка, особено ако е свободен.

И филмът беше много хубав и наистина имаше нещо мистично в него. Мисля, че беше базиран на роман, обикновено хубавите и смислени филми имат за основа литературна творба.
Поздрави! :)))

Любовта е нещо, за което трябва да се бориш и да го доказваш постоянно и да не се колебаеш. Просто не знаеш къде ,кога и как да го срещнеш и да бъдеш човек ,завладян от това чувство.Трябва да го отстояваш до край ,иначе можеш да го изгубиш!

Да...Може би има магия, не може би, със сигурност има...В това взаимопроникване на душевното изкачване нагоре, и вглъбената мъдра вездесъщност на мисълта, насочена към измеренията на вътрешното ни "Аз"...
Да, ние, човешките същества, сме склонни да правим сами понякога реалността невъзможна, сравнявайки я с измерения на Любовта, които са неизразимо рядко срещани...Но пак искаме да вярваме, че подобни чувства ги има, не са химерен отблясък на функция на мозъка, която спомага да прави живота ни по-поносим...
Да, намерих този мъж, който ме накара да се чувствам по подобен начин...И го загубих, преди дори да е реализирано докрай чувството и желaнието...
Няма как да опитам отново...Няма.
Ако имаше, бих пожертвала и последния си остатък от гордост.
Понякога задрасканите пътища нямат способността да регенерират...
А си права, че човек не бива да ги отхвърля с лека ръка. Особено в случай, че е свободен, каквато бях, когато срещнах този мъж, каквато съм сега, но сега не съм свободна всъщност.
Обвързана съм с моята невъзможна обич към него...

Да, филмът е базиран на романа на Майкъл Онтаджи. Чела съм го, но след филма. Като че ли отпечатъкът, който остана в душевността ми и резонансът върху цялостната ми личност бяха по-дълбинни от кинопризведението. Защото първо до него се докоснах...Иначе има книги, които са ми харесвали повече от филма, например като "Принцът на приливите", макар че и екранното му превъплъщение беше изключително силно - с присъствието на Барбара Стрейзънд и Ник Нолти...Но при един друг мой любим филм - "Горчива луна" на Роман Полански, също кинотворбата ме грабна повече от книгата...
Както и да е. Сега съм на емоционалната вълна на "Английският пациент". За мен това е несравним шедьовър. Не толкова заради чисто прагматично погледнатите параметри в киноизкуството. А заради способността да действа като катарзис.
Поздрави и на теб! Хубаво е, когато се усетиш разбран...

Прав си...Това мое чувство наистина ме връхлетя изневиделица. И не успях да се осъзная какво се случва с мен, вътре в мен, всецяло...
Позволих си да го загубя. И ридая вече 2 месеца и половина...Но, мисля си, ако така е трябвало да стане всъщност. Ако това е бил моят вътрешно обоснован страх, който се е материализирал в едно на пръв поглед нелогично действие. Но което е било необходимо, за да се подредят нещата след това по начин, по който ще проверя и усещанията, и мотивацията на отсрещната страна...Несъзнателно се получи, не съм го целяла!
Толкова бяха объркана, че ни най-малко не съм възнамерявала да подлагам някого на умишлено изпитание, не!
Просто понякога съдбата разбърква картите - хвърля ги в привидния хаос. За да се самоподредят. По единствения възможен начин. Чакам последния пасианс. Все още...

Тогава се отдай на момента. Чак пък толкова да държиш на един мъж!

Повярвай ми, ако имаше възможност, не бих се замислила нито за частица време - колкото един човешки дъх дори...Но нямам такава...Нямам...
Държа на този мъж, да. И си мисля, че всъщност той също е имал своята "малка трагедия"...Разбирам го. И се благодаря на себе си и същността си, която ми помогна в лоното на цялата абсурдна болка да не загубя моята обич, човещината си и нежността си към него. Въпреки всичко.

И в това е смисълът на обичта. Да обичаш човека цялостно, с инатливите му проявления, с дефицитите в психичната структура, които всеки има. Да можеш да отстоиш чувството си, дори когато е изритано...Това е Смисълът. Мисля, че доказах, че го мога...Не просто да осъзнавам този Смисъл, а да го въплъщавам в мисъл и действие...

И се благодаря на себе си и същността си, която ми помогна в лоното на цялата абсурдна болка да не загубя моята обич, човещината си и нежността си към него. Въпреки всичко.


Тук съм съгласна. На себе си. Този път си отправила в правилна посока благодарностите. Това не зависи от него, а от теб. И си заслужава благодарностите. Има защо.

Да отстоиш чувството си, въпреки, че е отритнато.
Ами точно тогава е ясно, има ли го , няма ли го. лесно е да обичаш, защото те обичат.
Така ти разбираш, какво става вътре в теб. ИНаче можеше и да не разбереш, защото я няма ситуацията. Т.е. това касае най-вече теб. Другият не решава, а ти. Дано наистина го осъзнаваш. Важно е да отговаряш за себе си, да познаваш себе си, а другият да отговаря за себе си, не ти.
Ама той ме отритна, аз го мразя...звучи по детски. А е много добре да порастваме, запазвайки доброто в себе си, не детското. Нека доброто е присъщо на всички.
Ох, много се разфилософствах. Възвръща ми се мозъкът чат пат и започвам да задълбочавам. Стига толкова.
Но....звучиш трезво и отговорно сега. Харесва ми на мен.

Да, така е. И аз се съгласявам с теб този път:) Макар че непрекъснатата ни диалогичност тук през последните месеца, базирана може би да някаква синхроничност на вълнуващите ни теми и емоционалния резонанс от тях, бе по-скоро на една противостояща плоскост, която е свързана, обаче, се нещо твърде необяснимо - привидният спор е път към едно /може би/ твърде сходно светоусещане...
Имало е смисъл от това, сигурно...

Да, на себе си трябва да благодаря. Че на всички гадости, които продължават да ми се случват, не съм стъпкала способността си да обичам. И да уважавам мъжа, който е породил чувствата ми. Но той не ги поддържа. Аз ги храня и поливам...Той е далече от мен, ментално и физически. Не мога да кажа със сигурност дали мисли за мен, защото може да е плод на моята неистова нужда това да е така...Но щом обичта ми диша, значи има смисъл. Дори във видимото безсмислие има смисъл...

Всъщност, след чутовния рев напоследък, самообвиненията, нюансите на обвинения дори към него, заради вътрешната ми болка и невъзможността да осъществя любовта си, след написването на този постинг притихнах.
Не се примирих. Не.
Не убих обичта си. Не.
Не загърбих надеждата. Не.
Не стъпках достойнството си. Не.
Не го и предпочетох пред любовта си. И това не.
Просто осъзнах, че няма как да унищожа нещо, което е родено в мен, но е с Божествена същност и ангелогласна музика е продължителният акорд на моята обич.
Нямам вето над нея.
Не мога да отнема душата й.

иначе ... животът е хубав. От нас си зависи как и до колко да го направим ... поносим, когато нещо ни се мръщи. Стискам ти палци ;)

Ако на теб ти се случват гадости, тогава какво да кажа за мен? Остави и за нас възможност.

ИНаче как да споря, като коментар 42 е напълно естествено логичен. Просто е така.

открих го!
отивам да гледам Английския пациент.

Прочетох постинга отново.
В дълбочината и научността на думите ти се губи всъщност дълбокото усещане. Няма наука в тези неща, нито изследователска стойност. Тя ги унищожава.
Опитваш се да нагласиш сценарий, подобен на усещане от филма. А истинските неща не се водят от други примери. Те са единствени и признават само своя път. Без прилики и с много неизвестни. Вървиш през тръните, по неутъпкан път, воден единствено от чувството.
Дано психоложката ти го каже, защото мен не ме разбираш.

Друг е въпросът, когато искаш всички мъже да те обичат така. Не е ли лудост? Даже подигнавка.
Говоря по конкретен случай.

...Да, всъщност животът е хубав. Доста в сгъстен вид ми бяха предизвикателствата напоследък, но мисля, че и това беше за добро:) Т.е. не се побърках, значи това е позитивен знак, много мога да нося:)...
Прав си, ние си правим живота повече или по-малко поносим...
Благодаря за куража, колкото и чудно да е, никога не го губя, макар че временно помръква понякога:)))

Е, не мога да отрека, че ми се случиха доста гадости, но не и фатални. Никога не забравам, че има и много по-зле от мен, така че и на моя си живот и стаукво съм благодарна...
А за коментар 42 - да, така е, но ми трябваше доста време, сълзи и вътрешни разкъсвания, за да го осъзная...Така е.

Не знам как точно да изкоментирам филма ... тук.
За да има такива истории, първо трябва да има такива точни хора. Има ги. Но... не тук.

...Радвам се, че си открила филма. Вече знаеш. И разбираш защо....................................................не успях да си отворя устата да изрека каквото и да било след него. Наистина, никога не ми се е случвало друг път подобно нещо. Просто не можех да говоря. Още бях там, някъде, в онзи свят, където има безусловна любов.

Не знам как звучат думите ми. Дали прекалено научно или дълбинно. Професионална деформаиция е явно, но това наистина са моите искрени и нерадактирани думи, които съм написала за няколко минути. Това съм аз, непреднамерена. Никога не бях коментирала този филм, а съм писала доста рецензии за филми из вестника, когато бях журналист. За този - никога, нищо. Не можех. Само съм го споменавала, като нещо сакрално, в много чисти и силни за мен моменти.
Не знам как звучат думите ми, но плаках, когато ги писах. Ако човек не е искрен, когато плаче, кога тогава...Беше среднощ, бях сама. Моятa любов ми проговори и ми прошепна:
"Пусни ме.
Нека се рея свободно в пространството.
Аз не ти принадлежа.
Този мъж не ти принадлежи.
Ти обичаш.
И си богата.
Дори това ти стига."

А иначе - така е. Когато се е родило нещо толкова истинно, вървиш през тръните, по неутъпкани пътеки. Дори без компас, без надежда дори. Но вървиш. Аз достигнах предела. Вече не вярвам. Но обичта ми порасна. И вече съжителствам с нея почти безболезнено...

О, Боже! Не знам кой конкретен случай визираш, но аз примерно не искам да ме обичат всички така. Искам един мъж да ме обича по този начин, да ме гледа с тези очи, да ме докосва с тази обожествяваща тръпка, да гали душата ми, да пие от същността ми...
Никога не съм била обичана така. А аз всъщност май никога не съм била обичана...

Запази коментара за филма, не за тук, щом така го чувстваш...Казах ти, че може би почти 10 години не бях коментирала този филм. Не можех да го коментирам. Това тук не беше коментар, беше аналогизирана емоция, толкова интензивна и разтърсваща, че не можах да я сравня с нищо друго, освен с вибрационната наситеност на този филм.
Беше не анализ, а чувство.

ЗНаеш ли, аз още в Русия като малка съм се срещала с такива филми и такава любов. Това само българите не я могат. И ми допада, но чак да не мога да изрека и дума. За мен не е нещо ново. Теб те разбирам. Радвам се, защото си мисля, че някой вярва в такава любов. Иначе не би я показал във филм, не би могъл.

ПРиемам думите ти, че си била искрена и си плакала, когато си писала това.
Жалко, че наистина, явно, мислиш с научни термини за любовта. А не с усещанията.

...т.е. по-скоро я изследваш!

Визирам мъж, който желае да му вържа любовта си в кърпичка, по-възможност по-истинска от тази в този филм и да му я дам, да си я има, просто така. За спомен. Защото аз не съм подходяща за повече. И си вярва, и продължава да го иска. Тайно така, да не знаят другите. Кофти, а.

Филмът поражда приятно усещане от естествените чувства, които са показани. Много пъти съм споменавала, че само чрез ИСТИНАТА човек може да бъде щастлив. Това са чувства на хора, които са истински. Лицемерието убива живота ни. Дори не се сещат, какво губят. Толкова лецемери накуп съм виждала само в България аз лично. Задушавам се от тях. А даже не забелязват това си качество.

Навик ми е да не допускам до себе си, той няма да се промени. От опит. Но ако срещна такъв мъж, ще го позная. И няма да има проблем да се доверя. Ни повече, ни по-малко. Но...няма. Някакви сметки постоянно излизат.

Не завиждам на героите. Любовта най-често завършва със смърт. Но ако ми се случи, не бих избягала.

мОят хубаВЕЦ вече си е намерил заместител, толкова се бореше да не се излага с мен

и тук исках да вмъкна - ами много красива е героинята
И въпреки това, любовта им беше истинска, не заради хубостта им. Да, това е любов. Това май трябваше да кажа. Другото е слаба ракия. ИМа го. И ако ти се случи, нищо не можеш да направиш. То е по-силно. И е завинаги. Не си мениш мнението през 2 дни или 2 месеца.
Честито на влюбените!

Кажи някоя гадост от твоите? Интересно ми е, на кое хората казват "гадост".

Никога не си била обичана? А толкова истории разказа. Мисля, че преуваличаваш. Може би имаш предвид взаимност.

Да, има такава любов. И може би не само във филм...
А Антъни Мингела е невероятен душевед. Този филм му е апогеят като творец, "Талантливият мистър Рипли" например не ми хареса толкова...Не съм гледала още неговия "Студена планина", но може би не е назрял моментът...

Да, и аз вярвам в тази любов. 110 %. Защото съм я изпитвала, и изпитвам в момента. Има я.

Да, плаках. И не се срамувам. Може би, пишейки за любовта, все пак включвам някакви мои вътрешни задръжки, които възспират изразността ми. Но, повярвай ми, когато обичам, в живота, а не като изливам емоцията на листа или в интернет пространството, тогава няма и помен от научност. Натурална съм. И пределно топла. Може би затова тук поставям някакви граници. За да има мяра.
Просто не се е появил мъжът, който може да понесе толкова искреност. Така че - това не е трагедия. Който ме разбере, всецяло, ще остане до мен - завинаги. Вече съм на възраст, когато понятието "завинаги" не е развнозначно на химера...И го вярвам.

Не се обричай на "завинаги".
Грешно определяш, че това зависи от твое решение. Не. Това не зависи от теб. Никой не знае.
Макар че ти може да искаш "завинаги". Но... става, както стане.
Опитвам се да те предпазя от изненади.
Както никой не може да предрече земетресение, никой не може да знае, кое е завинаги.
Макар че преди нашите баби и дядовци са имали своето завинаги.

ГЛедах го днес пак. Първият път е по-шокиращ. Днес им се радвах на това, което са имали. И се ядосвах, че в тези случаи нямаме смелостта да направим крачката.
Та те трябваше да са заедно. Но не бяха. Нищо не беше в състояние да им провали чувствата. Дори съжителството. Защото се допълват.
И това зависеше само от тях. Те нямаха смелостта и желанието. А защо? Алогично.

Аз рядко плача. Както каза дъщеря ми, аз си мислих, че ти никога не плачеш.
Но не се срамувам. Дори на филма си поплаках, но само първия път.
А Бодигард го гледах 5 пъти. Този повече от 2 едва ли. Помни се усещането.

А представи си да изживееш това. Имаш ли толкова сила?

Мъж, който да понесе искреност. Трудно. Мъжете въобще не държат да практикуват любов. Станаха ни много повърхностни, само такива. А в такива количества!..трудно.

Знаеш ли...Когато си разбрал, че такава любов съществува, нищо не може да бъде неин заместител, нищо. Всичко друго би оставила горчив привкус на осакатеност и несбъднатост...

А за твоя случай, жалко, че човек, който те обича, би искал да съхрани силата на чувството ти просто затворено в стъклена сфера - да му се радва и да го съзерцава, като на онези новогодишни фигурки, с прехвръчащи имитации на снежинки в прозрачното кълбо, като емблематичен добавъчен образ в динамиката на едни капсулирани чувства, заобградени от невъзможността да излязат навън...

Жалко е, когато една любов остане неосъществена. Душата ми стене, когато наблюдавам това. Дори да става въпрос за чужди любови...

Пак се връщам на филма. Да, красиви са героите. И мъжът, който изтръгна от мен за първи път силата да се опитам с несъвършенството на думите да изкажа усещанията си относно този филм, е красив. Много даже. И одухотворен, което е по-важното...Може би защото и той е свързан професионално с киното...Може би. Досега чаках да се влюбя точно по този начин, точно в този мъж, точно с този аналог. Към точно този филм.
Чудото се случи. А какво следва в Съдбовния сценарий, никой не би могъл да каже.
И все пак, чудо има.
Какъвто и да е следващият кадър...

Знаеш ли, не искам да си спомням гадостите. Особено тези от това лято...
И тази, фундаменталната, която ми се случи, когато изпуснах усещането за тази моя любов. Която отново дръзна да се роди несподелена...
Няма гадости всъщност. Има любов. Отричам гадостите вече:) Трансформирам ги в незаменими житейски поуки...

Да. Не съм се чувствала истински обичана. И заставам зад думите си.
Друг е въпросът, че аз съм обичала истински. Четири пъти. Всъщност третият път, с мъжа, с когото имах до лятото едногодишна връзка, не беше Любов, а привързаност и човешки ангажимент. Т.е. отпада. Първият път беше със съпруга ми, с когото животът ни свърза почти 15 години, и продължава косвено да ни свързва заради детето ни. Вторият - коментирах го вече, той се оказа малодушен и ме предаде. Макар че все още ме наблюдава индиректно и може би от чисто любопитство му е занимателно какво става с живота ми, след като не умрях от любов по него, защото това не е било онази Любов, заради която се умира...

А сега. Сега синхронното усещане е най-пълно.
Казах ти /т.е. написах/, че "няма такъв мъж". Защото комплексното чувство за мен лично е такова. Неговата душа, интереси, енергетика, флуиди са съвместими с моите, напасват се като съвършено прилепващи се части от пъзел, образуващи цялостна картина...Но явно ни било писано всичко това да остане само на мисловно ниво, след като достигна до там, откъдето избягах.
Един ден ще разбера себе си защо го направих. Може би инстиктивно да запазя усещането за ...там, горе, сред звездите, сред Млечния път, слушайки вечната "My Way" на Синатра...
Може би.
Някой ден ще разбера какво всъщност е имало зад кадър, в онези отпаднали от окончателната версия на филма моменти, в които често се съдържа по-големият процент от истината...

Да, нашите баби и дядовци са имали своето "завинаги". Точно това коментирахме с мъжа, който ме разтърси. Че истинска любов и привързаност е имало в онези стари времена, когато патриархалните порядки са пазели семейството като светиня. Самият той каза: "Светът не върви на добре", докато уж афишираше своето освободено поведение...Странно, там ми се губят някои детайли. А може би всъщност цялата картина ми се губи, защото е била твърде замъглена от някакви странни завоалиращи реалността оптични лещи...Може би той умишлено го направи, за да ме тества? Може би не е бил искрен, или пък точно обратното... Не знам.

А за филма - дълго време, след като го бях гледала първия път, не можех да се върна към него. Носех Усещането за "Английският пациент", спомена за това, как е потънал във всяка моя клетка. Това е филм, който трансформира душата. Ако имаш рецепторите да приемеш посланията му, разбира се...

Трудно се "практикува" любов, да. Особено мъжете панически ги е страх от нея, щом я окачествяват като "блато"...
Защо ли си мисля, че точно този мъж, студен видимо и умишлено дистанциран, е обичал точно по този начин, както в цитирания от мен филм...Някога, не и сега. Точно затова избяга. За да почувства себе си по този начин отново.
Това е само една моя скромна интерпретация...Само...

Всяка любов има своето очарование. Не може да е толкова силна винаги. Това е божа работа, дали ще ти се случи такава.
Но ако ти се е случила веднъж, вече нищо друго не може да я замести. Това не значи, че не можеш да продължиш живота си с любов, макар и по-слаба, ако тази е безвъзвратно изгубена.
Това на теория.

На практика, аз изгубих човек, който ме уважаваше и обичаше и след него не можех да допусна връзка с някой, който не ме цени колкото него. Това е истината. Нямам нужда от някой до себе си за разнообразие. С него се чувствах добре. Това ми е условието и за в бъдеще. Щом някой ме кара да се чувствам зле...за какво ми е неговата обич? Днес се прави , че не те познава, утре те кара да разбереш, че колежката е за предпочитане, вдругиден ти върти анонимни номера. Не става така. Даже не се сеща, че ти също искаш да се чувстваш добре. Айде, него ще го накараш да се чувства добре, това е ясно. Но обратното? Няма го. И след този случай, знам да си искам обратното. Няма компромиси с това.

Всъщност излиза, че повече ме притеснява не неосъществената любов. Свикнала съм мъжете да я отхвърлят, те са над тези неща. Друго си е да имаш богати родители и къща на франското крайбрежие. Или поне фирма. С това съм свикнала. Или пък прическата ти не е по техен избор и на родителите, или пък положението в обществото и други показатели, да не уточнявам.
С това съм свикнала.
Но ме изненадва, как може да използваш един човек, въпреки че си го отхвърлил, да стои и отнякъде да те вдъхновява. Да ти служи като мотор, въпреки че му отказваш контакт. Просто го консумираш, и дори не се чувстваш неудобно от това. Не е ли странно. Разбира се, че си има хиляди опрадвания, че не е виновен и не е така. Но реалността е такава, фактите са такива. Иначе може да си говорим всичко.

Честито ти чудо!
А какво следва зависи от теб. Лесно е на екрана, но когато опре до нас, не е лесно.


ДА те тества? Когато нямаш връзка с един мъж, какво ще тестваш? Връзката не е в мисълта, тя или съществува, или не. Ако някой не иска да е с теб, защо да го интересува, какво харесваш ти.

Както вече казах, тези усещания от филма много отдавна приех като факт. И ми харесаха, но не ме изненадаха. Макар че е трудно да си поемеш дъх след края на филма.

Представи си филма от момента, когато той й каза, че като излезе трябва да го забрави. Можеше всичко да свърши дотам. И смятам, че така става най-често. Тя не би могла да го принуди. А още по-малко той може да я принуди да се откаже от брака си. Тя си има обвързаност, която спазва. И само нейно е решението, какво ще прави с тази обвързаност.
Както не можеш да очакваш един поп да се откаже от църквата.

И пак да се върна. Некоректно е да се домогваш до чувствата на някого, само за да си ги носиш в кутийка. Тайно да им се наслаждаваш, понякога може и явно да ги подчертаваш. Т.е. да консумираш човека за свои цели, докато се удовлетворяваш с по-подходящия за теб.

Актьорът привлича не толкова с красота, колкото с едно нещо вътре в нас, което е необяснимо, и аз му казвам, божествено. Не всеки го има. При него е особено силно. Също имам усещане за това нещо, че е свързано с чистота на нещо си.
Един вид, всеки иска да се докосне до извора, но не всеки е готов да плати цената. И не се сърди на себе си след това.

Не се чувстваш истински обичана. А как мислиш, тези четирима, които си обичала, дали всичките са се чувствали истински обичани? Как направи така, че да се чувстват такива?

Към третия коментар /71/:
Така е.
Ралф Файнс носи в себе си Божественото парче.
Не всеки го има. Или по-точно, има го, но не успява да го разпознае и да му даде път навън - за да стане осеземо за околните...
За цената - така е. Аз съм готова да платя всякаква цена /стига да не е свързана с добруването на детето ми!/ за една истинска любов. Правила съм го. И пак бих...

А мъжа, за когото страдам, има прилика с Ралф Файнс, не толкова като физика, той е по-красив от актьора, а като излъчване, като интелект, който прозира от всяка пора, като неудържимо силно привличане, което, мисля, за всяка жена би било непреодолимо. И за мен беше. Може би затова избягах. Защото след това не знам какво би се случило с мен, щях тотално да се побъркам, след загубата му, която би била въпрос на време...Но, ако можех да се върна сега тогава, на 27 септември, нямаше да избягам. Щях да си поема риска. Много се бях напатила, затова съм задействала несъзнателно този защитен механизъм. Уж за да предпазя себе си...И какво направих?...Нараних се повече. А може би и него нараних. Не може би. Със сигурност...

Със сигурност.

МНого невероятен го изкарваш този твоя любим. По-красив и от филмов герой :)
Бяга ли се от това?

Да, като си е напатил човек, не е съгласен това да се повтаря. По-добре да си го спести. Кой в днешно време ти гарантира коректност!

Виждам, настроението ти е по-добро. Дано това да ти донесе по-приятни емоции по празниците.
И да не губиш вяра в любовта.
:)

Към коментар 69:
Права си...Веднъж досегвайки се до онези измерения на любовта, които не са видими за всекиго, не можеш да се задоволиш с нищо по-посредствено...Не мога. Пробвах една полувръзка миналата година, измъчих се, унизих се, опустоших се. Не беше това, което исках, което вече бях изпитвала...Не. След което срещнах нещо, което е несравнимо с НИЩО друго в моя живот, с нищо...Вече достатъчно разказах за него...
А на този мъж - бих дала всичко, без да искам нищо. За него - бих.

...Не бива едно истинно чувство да се държи "в кутийка"...Неговият смисъл е да се себеизрази и да стопли две човешки души...Затова и на мен ми беше трудно да си поема дъх след края на "Английският пациент", когато /тогава/ си дадох ясна сметка, че никой не ме е обичал така, а аз съм обичала...И обичам. Да, този момент във филма /цитираният от теб/ бе не толкова силен, колкото други моменти, но бе като пресечна точка, като кръстопът. Оттам насетне бе Голямата любов. Която оставя без дъх...

Към коментар 72/:
Да...Добър въпрос. Единият /третият/ вече осъзнах, че не съм го обичала истински. Т.е. обичала съм го обикновено. Не се брои. Друго ниво на любов. По-скоро земно, принизено до известна степен, имаше много разминавания и компромиси със съществени неща...
Другите - бившия ми мъж съм го чакала 2 години в казарма, истински, бяхме емблематична двойка в Бургас, всички ни знаеха тук...Поне той ми е казвал, че се е чувствал обичан.
Както и другият, който ме предаде. И той го е казвал, че усеща топлина, обич и всеотдайност.
А този, който преобърна всичките ми представи, ми каза, че не му е приятно, че го обичам. Значи, е усетил, че го обичам, все пак...Но просто не му е приятно. Това е...

Къмкоментар 74:
Вече и аз съм сигурна. Не знам защо ... Но чак сега го осъзнах.

Да, по-красив е от филмов герой. Заставам зад думите си.
А иначе - той самият каза, че жена досега не е бягала от него, напротив. Е...Развитието на нещата посочват, че ще ме запомни само с това явно - като жената, която сигурно най-силно го е обичала. И точно затова не го е имала...
А за любовта - никога не губя надежда...Все още вярвам в нея, като 17-годишно непораснало момиче...

ДА, има пресечна точка. И тогава зависи, кой път ще избереш. Дали на ежедневното или на трудната изискваща любов. А дали ще те остави без дъх, това го разбираш после.

Много ми е странно....не му е приятно, че го обичаш. Има нещо неясно.
Трудно е да знаеш, кой те обича, най-често. Но има открити хора, които не крият чувствата си. И при тях е ясно. Няма неясноти и средни положения. Това се случва рядко.

Към 79. Не, не е добре, когато виждаме само своите усещания. Нищо не ни извинява, най-малкото, че имаме чувства към този обект, който пренебрегваме всъщност.

Колкото и да е трудно и да не е модерно, хубаво е да изживяваш любовта. Особено като тази в Английския пациент. Струва си. Честито.
А 17-годишните не могат като в този филм, извинявай. Но са симпатични.
Най-красива ще се окаже невъзможната любов. Скарлет, Осъдени души, Козият рог. Но веднага след нея е споделената и изживяна. Хубавото в Английския пациент е, че не са допуснали предразсъдъците да унищожат вкуса на живота им. Това е по-силно от тях. Щом не могат да се преборят, остава да се насладят. Умниците на кака.
Досадно е да присъстваш във филма на някоя чужда любов, предполагам, макар че може да е приятно, обаче в своя е особено невероятно. То или го има, или го няма. Няма нужда да го търсиш, или да го пазиш. То се пази само. Дори и да му пречиш.
Добре дошла в клуба!
И дано поне още 20 години се чувстваш така. Поне, казах.

Да, винаги съм избирала трудния път, безотказно. И оставам без дъх, дори само заради това да е, струвало си е. А сега се уплаших. Всъщност, днес си дадох сметка, че много уплашена съм се чувствала всъщност, някакъв архаичен, извечен страх се е задействал у мен...

Да, така каза: "Не ми е приятно, че ме обичаш". Цитат. След като го помолих поне да си останем с добри чувства един към друг и ако е възможно, да се видим, да се запомним с добро, няма значение по какъв начин, само с добро да е...

Да, нищо не ме извинява. Но белята, както казах 100 пъти вече, е сторена. Не ми беше даден шанс да се опитам да я поправя. Нямах този шанс...Иначе осъзнах какво съм причинила. Но явно не е било дълбоко. Минало му е, щом не ме потърси повече. Той е бил моментно наранен, но не ме е обичал. Това се разбра...

За клуба - хареса ми! Добре заварила:)))
И благодаря за пожеланието. Дано...И 20 години са малко:) След 20 ще съм на 58 /живот и здраве/, няма да съм престаряла бабичка все още, хората се влюбват като тийнейджъри на тази възраст:)) Знае ли човек. Макар че бих искала да имам такава любов, която и след 20 години, и след повече, да е също толкова енергитизирана и зареждаща, както ...е, не сега, защото нямам такава /уви/, но от времето на нейния изгрев и апогей /мечтая си само:)).../

Ох, не одобрявам тези половинчати работи. Или сте заедно, или сте отделно. С добро... Няма такова добро.

Заслужаваш шанс да си поправиш грешката. Не споменаваш да си направила нещо съществено. Аз лично не се притеснявам да давам още шансове. Което е фалшиво то си отпада независимо кога.

Значи, казваш, не дава шанс повече! Е, има такива мъже. Отказала си му, това добро чувство ли е? Не го вини. Доброто е, да сте заедно. Всичко друго е лошо. За какво са ви заблуди!
От тези раздели с добро се поддържат 80% от извънбрачните връзки.
Да, щом ти си го потърсила, а той теб не, значи не те обича, както ти него.

А след 20 и повече години все да сте си с това чувство. Какво са разстоянията за любовта! Важна е духовната връзка.

Мечтай си!

Да, и аз не уважавам половинчатите неща. И може би си права, няма такова добро. Когато е имало подобно възкачване към звездни пространства, не може раздялата и съществуването поотделно да е равнозначно на добро...

Да, искрено желаех да поправя грешката си. Той се озлоби като че ли още повече от това. Можеше да пробва поне. Ако не беше истинско, фалшиво, както казваш, щеше да си отпадне от само себе си...Дори не поиска да пробва...

Да, очевидно е, че не ме е обичал.
Бил е наранен, да, но той, не чувството му, защото е нямало такова...
Ако имаше, нещата сега нямаше да са това, което са. И нямаше отново да остана с несподелена Коледа, с поредния неполучен подарък и поредната липса на празнична целувка, от любим...
Т.е. любим има, но аз пак не съм любима...
Разстоянията са нищо за любовта, но когато е двупосочна...
Моята определено не е. Вече съм сигурна.
Същото важи и за духовната връзка...
Не, не си мечтая. За това - вече не. Приземих се.

Какво искаш да кажеш, че от тези раздели с добро се подъържат 80% от извънбрачните връзки?

О, няма да сме след 20 години с това чувство...То може да продължи толкова, и повече, само ако е реално споделяно...Иначе, не, може, но няколко години и увяхва. Особено когато му е закачен "медал", че е "неприятно"...

Трябва винаги да се дава шанс човек да поправи грешката си. Ако го желае истински.

Е, може би някакво негово чувство е било наранено. Аз лично не се влияя от хора, към които не чувствам нищо. Не ми въздействат, каквито и упражнения да правят. Най-малкото пък, ако изневеряват.

За Коледата... и моята е такава. Явно няма кой.


Не знам ти как приемаш мечтите, но аз смятам, че ако не мечтаеш, значи нещата реално могат да се сбъдват. Иначе живееш в измислен свят.

Аз понякога си мечтая за някои неща, просто защото няма как да ги имам.

Искам да кажа, че когато се разделяш с "приятели" и бивши любовници С ДОБРО, някога пак се връщаш към тях. И рано или късно УСЕЩАШ, че целувките му не са чак толкова неприятни и просто се оставяш да се случи. Без изобщо да те е грижа, какво ще загубиш след това. И да те е грижа, че може да загубиш нещо. Това са разделите "с добро".

Аз съм обичала 20 години. Значи не е невъзможно. И не е било споделено, и не е било реално. Ако обичаш, смятам, че е така.
Но исках да те изненадам. НИкой не мисли за след 20 години в любовта. И няма нужда. Просто си представи.
Е, ако има нещо реално, ще е още по-добре. Какво ли е 20 години да живееш в любов? Виж това е по-трудно, но не е непосилно. Въпрос на светоусещане и компромиси.

Да, шанс трябва да се даде. Явно мъжът не е искал да дава...
Сигурно е бил наранен, не отричам. Затова и се почувствах виновна и исках да ми бъде даден втори шанс...По принцип е така, не можеш да бъдеш наранен, поне не дълбоко, от човек, към когото си тотално безразличен...

За мечтите - отдавна не живея в измислен свят. Животът не е мечта, за жалост. Твърде прозаичен е. Затова са и моите малки трагедии, все не мога да свикна с това, което противоречи на проклетата ми романтична натура...

А иначе - така е, може да се мечтае за нещо, което не може да се има. И аз мечтая да отида на Хавай примерно, ама няма да отида:)))

За разделите с добро...Нямала съм такива. Когато се разделям, винаги е било завинаги...Само с бившия ми мъж сме се разделяли по 100 пъти и сме се събирали пак след това, но това беше преди 100 години...След развода никога повече не се събрахме и така трябва.

А ти - че си обичала 20 години, шапка ти свалям...Аз съм обичала май най-много 15:))) /пак същия бивш.../ Но не бях обичана толкова...
Както и да е. Сега е Коледа. Да си помислим нещо добро - например, как можем да бъдем обичани 20 години, от мъж, когото и ние обичаме...Ех, май това минава в графата на мечтите...Нищо:)) На Коледа - може:)))

Уви, колкото и прозаичен да ти се вижда света, нямаш шанс да станеш част от тази прозаичност, ако си романтик. Налага се да намериш мястото на своята романтична натура сред тази прозаичност. Другото търпи неуспех.

О, за Хаваи племенникът ми не каза нищо очароващо. Не е впечатлен. Палмите омръзвали, а и нищо интересно не вижда. Тази вечер точно Хаваите обсъждахме и тяхната принадлежност към САЩ и Япония.
Защо да не отидеш в Хаваи? Не се знае. Понякога се получават големи катаклизми в живота. Само да е за добро.
Но е малко вероятно, ако не го решиш.

Е, каза, че държиш с този да се разделиш с добро. Дали не бъркам, но това най-вероятно е опит да си оставиш вратичка за нови срещи. Винаги е така.

Ей, и 15 години да обичаш също не е малко. Защото по принцип се твърди,че това е невъзможно. И колкото по-отблизо го виждаш, толкова повече го искаш. Предполагам и при теб е било така. Защото бях решила, ето, ще го видя отблизо и ще ми омръзне. Ама няма такъв филм, ако това е човека.
Затова, когато се видях отблизо с последния, той просто видя, че всичко свърши. За него.

Е, какво като е в графата на мечтите. Сега е Коледа. И всичко е разрешено! Значи да си останем с убеждението,че можем да сме обичани 20 години от мъж, който обичаме. Поне за 20 години. И към обичта да има поне мъничко от уважението, което виждам във филма за Йосиф и Мария по БТВ вчера и днес. Вече е 26-ти!
На Коледа може )))
Някои не могат да живеят без фабрики, други без любим човек и любов.

...като тази в "Английският пациент". Поне :)

Да...Аз съм от тези, които не могат да живеят без любим човек и любов...
Но се научих. Какво да се прави, неволя...
Фабрики не искам, нито Хавай дори, май ми мина вече тръпката по Хавай, преди десетина години това ми беше мечатата, защото бяхме в процес на емограция за Канада семейно, мислех, че ако работя и спествявам в Канада, един ден не е невъзможно да отида на Хавай. Затова ми беше мечта, що-годе с шанс да бъде реализирана. Сега съм тук, няма как да помисля дори да отида до това райско местенце, освен мислено...:))

Не, не исках да отварям врати за нови срещи с този мъж. Ясно ми е, че е недостойно да се натискам, след като не съм желана. Просто исках да изчистим мисловния поток помежду си, беше напрегнат и си казахме неща, с които не искам да се запомняме, исках с друго да се запомним...Както и да е. Минало е...Явно. Ако някой желае да намери пътя към теб, ще го направи, поне по Коледа, в светите дни, когато цялата Вселена моли за Прошка. И я получава...

...Поне...Имам капацитета за такава Любов. Просто остава да срещна мъжа, който няма да се страхува да обича така...

Ей, ти не живееш без любим човек. Не си свикнала. Забрави ли,че обичаш?!

Хаваи аз също исках да отида. Особено, след като племенникът ми завина за там. Без да ми кажат, но това е друга тема...
Минавам аз край НБУ и звъня на момчето, да видя ,дали е там да ме закара у нас. А той не ми вдига и отговаря... КОй си ти и към какво се стремиш?!!!
Отговорих му, аз съм вашата леля!
И до там. След което разбирам, че той е на Хаваи и този разговор щеше да ми излезе незабравимо солен :))). Та толкова за уважението и информираността на лелите, които са на 3 спирки с трамвай реално. 5-10 минути с кола.
Усетих Хавай...и черз този разговор. ИСках да съм там. Но той не спира да повтаря, как там не е нищо особено. Не му харесва.
Най-добре си е у дома. Зависи къде са ти близките. Които сутрин ти поднасят закуска в леглото, правят ти палачинки, ядосват те. Топлят те и те измъкват от треска. Там е добре.

Е, няма вече да говоря за този мъж. Явно няма какво.
Ти чакаш да ти искат прошка, аз чакам да ми искат прошка. Явно така и ще си чакаме. Но...важното е това, което смятаме за правилно да си го искаме. А какво се получава...е друг въпрос.
Мен поне са ме включили в груповите поздрави, защото преди и от тях бях изключена.
Стремежите ни са различни.
И ако никой не отстъпва, лошо. А когато няма никаква яснота,какви са стремежите, защото няма диалог, съвсем е глупава ситуацията.
Извличаш поука и се стараеш следващите след тях да не пострадат заради техните грешки. А нашите грешки да станат по-малко.
УСпех.

Да, не съм забравила, че обичам...Просто в дни като настоящите много силно липсва мъжко рамо, в което да се сгуша, твърде силно...Но знам, че като отминат празниците, всичко ще е наред...
За Хавай...Ех, минала мечта...:) Нямам е вече.
А за НБУ - ох, не ме питай, докато бях в София, това си ми беше "любимата" дестинация:))) Работата ми беше точно до НБУ, а живеех в Княжево:)) Познавам там всяка керемидка вече:) Но вече всичко забравих май:) Но бих се върнала там да си видя познатите места и колегите, бих, все пак човек се привързва...А и същият този мъж, за когото страдам 3 месеца вече, е идвал там с колата да ме посреща от работа...Няма как да не се върнат всички спомени отново, няма как...
Наистина е най-добре там, където има мисъл, грижа, топлина към теб...
За прошката, не, не чакам да ми искат прошка. Нищо не чакам. Ако исках нещо, бе просто да се видим и да говорим, след целия хаос от емоции, който се случи помежду ни. Не искам никаква прошка. За какво?? Сълзите, чувствата и болката са си мои...
Когато няма диалог, тогава е тягостно...
Нашите грешки...Дано намалят. Никой не е длъжен да страда заради негативи от миналото...

Като те слушам...
т.е. като те чета ;)
казваш
като отминат празниците всичко ще е наред...

а всъщност точно това по празниците е наред. Това, от което имаш нужда. Това е нормално. Да се потопим в ежедневието и да не виждаме близките не смятам, че е нормално. Не е.

Нека си пожелаем да си създаваме по-хубавите спомени. Аз нямам хубави спомени от НБУ. Точно там ми се случи нещо неприятно. Чувство за досада, което помня. Една много силна досада. Учудващо силна.
Но твоите спомени са си твои. Затова сме различни.
Но това с племенника няма скоро да го забравя. Кой си ти, и какво се опитваш да постигнеш! Откъде мога да знам, че вместо в НБУ племенникът ми отскочил до Хаваи. Без да ми споделят... :(

Все пак, ако НБУ те свързва с любим човек, няма как да забравиш този момент. Може би разликата е, дали отправяш топлина или е отправена към теб.

И за какво ще си говорите?
ИНаче хаосът от емоции има правото на внимание. Колкото и трудно и неясно да е.
Болката е на всеки от нас.

Ах, как си права. Когато няма диалог е ужасно. Но...такива са хората. Изискват това, от което лично имат нужда, и повече не ги интересува.

Ох, за миналото не ми се мисли. Аз не забравям. Такава ми е породата. Имам предвид важните неща. Иначе по-маловажните мога да преглътна всякак. Но това, което ми се случи е феноменално.

...За какво бихме си говорили ли...Не знам. С него за всичко сме си говорили, имах чувството, че цял живот съм търсила точно него...Затова така болезнено понесох отрязването на комуникацията ни, по-болезнено я изживях, отколкото невъзможността да го докосна на физическо ниво. Както му казах, аз съм повече душа, отколкото тяло. Обичам го повече с душата си...

...Точно до същото НБУ, т.е. встрани от него, той дойде да ме вземе от работа последния път, като се видяхме...Обади се, че ще закъснее малко заради задръстване. Казах му да не се безпокои, влязох в любимото си кафене в една съседна нова кооперация /където, между другото, се бях сприятелила със собственичката и дъщеря й - много интелигентни и отзивчиви дами/, та, седнах си аз, размених си мили думи с тях, казах, че на другия ден си заминавам за Бургас, те съжалиха и ми казаха, че ще ме чакат отново да дойда някой ден в тяхното заведение...
Предлагаха кафето с късметче. И моето този ден беше "Щастие". Изпих си кафето, той ми се обади, че е пристигнал, излязох, естествено смутена и много развълнувана /това беше срещата ни след "Великото ми бягство" на 27 септември, датата беше 2 октомври.../ И..., държейки късметчето си и влизайки в колата, той ме попита: "Какво ти се падна?". Казах му, но с присъщия си скептицизъм добавих: "Е, къде ли се бави моето щастие по житейските друми...". Той само каза:
"Как къде! Аз съм твоето щастие".
"Не се знае", добавих, с още по-върло скептична нотка.
"Знае се", беше отговорът му.
В онзи момент ми се искаше да го измъкна от колата и да го нацелувам пред всички там - колеги, излизащи от Агенцията, в която работех, познатите ми от заведението, разните студенти от НБУ, чакащи на близките спирки, всички!...
След това /след вечерята всъщност, на която само аз вечерях, а той ме гледаше и повтаряше: "Защо" /т.е. защо съм избягала.../, той ме заведе...там...почти до звездите, на фона на My Way на Синатра. Тогава го видях за последен път. Съдбата не ни удостои с друг...
Е, viki11, как мислиш, защо го обичам този мъж...И защо сега сълзите ми издайнически отново избликнаха...

ЯВно не е се появил мъжът,когато ще обичаш с тялото си.

Аз така виждам нещата, имала си много недоволства от него, достатъчно е да прочетеш назад, за да ги видиш, не си го искала, не си била готова на компромиси, а след това се ядосваш, че е отрязах комуникацията. Т.е. искала си да стане на твоето. Без сериозно общуване, само това, което на теб ти харесва.

Не знам, защо го обачаш, може би просто страст. КОято отричаш.

А сълзите? Защото такива неща не могат да бъдат отминати. А ти си ги отминала. Защото сама си си виновна. Ако беше в него вината, може би нямаше да плачеш.

А защо ми описваш толкова подробно съдържателките на заведението , не знам. Явно са ти много близки и държиш да го споделиш с мен.

Той поне е спокоен, че ти е предложил да си неговото щастие. И той да е твоето.
А ти? От какво ще си спокойна?

Всъщност, аз обичам комплексно, никога само с душата или само с тялото. Сега е същото. Макар че тялото нямаше възможността да бъде докрай отдадено. Няма значение. Не отричам страстта. Но аз мога да пожелая само мъж, когото обичам, истински да копнея за него, имам предвид.
Не казвам, че вината не е в мен. Не го виня. Всъщност, няма какво повече да дискутирам ситуацията. Имам много по-сериозни проблеми сега...
За собственичките на заведението - просто са много симпатични и свързвам моите спомени с това заведение...Просто бях част от малкия разказ за случилото се тогава, съжалявам, ако е досадило...
Не, той не предложи да е моето щастие. Всъщност, сега разбирам, това са били просто думи, думи, думи...Нищо лично, нищо вложено като емоция...
И да, не съм спокойна. Но вече се предадох. Т.е. боли ме, но не вярвам, че ситуацията ще се промени...

Успешно оздравяване.
Ти имаш сложна ситуация. Моята е доказуемо сложна, надявам се няма нужда от уточнение.
Така че да се отдадем на сложностите.
За начина по който обичаш го разбирам, защото ми е близко. По-скоро не мога да усетя тези, които обичат по план и цел. С такива цици, такива коси, такава националност. Те по са ми неясни.
Лека нощ!

Всичко се изчерпва , ще се изчерпи и тази любов.

Ще ти е странно защо изобщо си си губила времето с него.


Успех с проблемите!
Само дето моите проблеми са такива, че по-добре да се гръмна, не да се боря.

...ами забравих какво щях да пиша.

Ех, къде ги такива мъже, като по филмите.
От истинските само капризи и нож в гърба. Особено капризи.

Не, никога не обичам по план и цел. Никога. Просто се случва.
И сега бе така...

Не знам...
Не знам кога ще почувствам това в сърцето си...
Все още чувствам любов. Не и надежда. Примирих се, казах го вече в някой от другите си безбройни коментари по темата...
А за проблемите, разбира се, че има много по-сериозни. В момента битът пак ми напомня, че не сме само духовни същества...Няма как. Отрезвях покрай новогодишните празници /и разочарования в чисто професионален план.../.

Да, така е. От истинските мъже - само капризи, неподобаващи на мъж. Но явно така са свикнали. Може би жените сме си виновни, защото ги поставяме на пиедестал, вместо да е обратното...
Е, добре, че филми поне има...Да гледаме и да си поплакваме тайно:)))...

Не мисля,че капризите идват от истинските мъже.
Истинските знаят какво искат.

На мен битът, както доказах с примери, никога не ми е позволявал да си мисля,че сме духовни същества предимно.

За съжаление, герой от филм съм харесвалаа , да, но на живо не съм имала честта да срещна мъж, на който да мога да разчитам. Със сигурност знам, че извън България се срещат такива мъже. Не знам защо, но тук не съм срещала. Но и един познат казва постоянно, с българи до тук... Той също така смята. И жена му , и бизнеспартньорите му не са българи. На българин не може да се разчита. Лоша работа, но факт. Уж, надяваш се, и оп, решил, че това било щастието и ти подложил динена кора. Интересно му е да си играе на тръбички и фунийки. Защото като го направиш по-качествено и боли.
Ми... и да се надяваме, не става само с нашите надежди. Не е като да не си дал шанс да се покажат, как мислят.

Да, истинските мъже не предявяват капризи, напротив, биха изтърпели капризите на...истинските жени. Но това е само филмов сюжет...Няма такива в реалността, уви...
А за динените кори...Много може да се коментира. Но, както обясних, съм в емоционална дупка, и засега не ми се коментира нищо... /препратка - последният ми постинг.../

Това с динените кори няма нужда от коментар. Коментира се преди него. А то говори само по себе си достатъчно красноречиво.

Всъщност, всичко е казано вече. Да, няма нужда от коментар. Пострадах от любов и от собствената си уязвимост от същата тази любов. Е, оцелях, но ми костваше много.