На тънката разделителна ивица между раздиращото съмнение и потока надежда е застанала една мисъл, която ме гложди като нетърпеливо хлапе и търси начини да излезе от лабиринта на затворените в съзнанието ми стаи без видим изход...

Мисълта за теб.

Не иска да си тръгва.

Инатлива е – като нейната родителка, т.е. мен...

Не иска да се застопорява в гънките на „нормалното мислене” и здравословното отмятане на опцията „нещастна любов”. 

Стои си там, не мърда нито на микрон.

И не само това. А и се наблюдава дори нарастване с геометрична прогресия - като  търкаляща се снежна топка, въвличаща по пътя към собствената си сърцевина нови и нови пластове...неизтребима обич.

Обречена съм. Явно е. Докога  - ще реши Дядо Боже, или неговото крехко отражение в селенията на моето човешко сърце...

А Светлината – зад ъгъла на болката, е жива.

Дори да няма надежда за взаимност – видно е, мъжът е може би вече на хиляди километри от мен, и не само фактически, има сноп позитивна мисъл. За смисъла на Любовта. Дори когато не е докрай материализирана. А може би именно заради това.

Така я обрекох на Вечност.

Макар че, имайки я по този безусловен начин, човешкото, изконно женското у мен не престава да ми нашепва, настойчиво преповтаря, крещи дори:

„Откажи се от Вечността, остави я за живота след реалното съществуване - тук и сега.

 Имай я отвъд понятийната система на земния ни път.

Сега имай Него, изцяло, всепоглъщащо, истински.

Дори да е миг. Ще пренесеш и посееш този Миг  в онази, другата Вечност, където тези семена Любов и Желание се сливат в единното цветово изражение на Живота...”.

Само това искам в този момент.

И дори да знам, че е невъзможно,  моля се.

Притихнала,  без никаква реална връзка с този мъж.

Но с онази, невидимата, мисловна проекция на двете ни същности, която – с всичките си вътрешни сетива, усещам, че е жива.

Ако следваш то3и път ще полудееш или ще се стопиш от болка!Отвори очи 3а света навън!Тръгни на път към гара!
Прегръщам те!

Неможеш да заличиш болката,нито да пресъхната лесно сълзите.Но трябва да намериш начин,да намериш успокоение,да мислиш за нещо друго.Усмихни се,затвори очи и си представи морето,пясъкът и чаиките,виж вълните които заливат пясъка,вгледаи се в корабите тръгнали по своя път,виж себе си,усмихната приседнала и слушаща шума на вълните.

Аз така смятам, че ти все още с вътрешния си глас вярваш в него. Така излиза.
ИНаче е много по-лесно да забравиш. И да се откажеш.
Остава въпросът, защо когато имаме едно нещо и вече губим интерес към него, а когато го няма, обратното. Това е грешен процес, който може да се поправи и съм го поправила за себе си. Как? Да не сгреша, но да кажем, като имам нещо, казвам си, ето, това е. Имам го. Това, което искам и харесвам. И не гоня нищо заради играта на котка и мишка, за да докажа, че аз съм по. Или най. Защото всеки е различен. И ако едно му е по, друго най, трето хич го няма. Просто сме. Тогава какво ще докажа? Че не съм порасла?
Искаш, получаваш. И няма липса на интерес. Защото няма игра.
Хубаво е, че като пишеш явно се разтоварваш. А и олеква евентуално.
А бъдещето никой не го знае.

gledai napred bez da zabravia6 minaloto...

в което попадаш доброволно и мъката, която изпитваш облагородява, но не я задържай прекалено много в себе си, защото тя опустошава също така!
Много малко е необходимо за да преодолееш изкушението и ти го знаеш- да му се отдадеш!

"с всичките си вътрешни сетива, усещам, че е жива."

Направи невъзможното дори - тръгни към ъгъла, към светлината...
Опитай, повече от това няма да те боли.
Ще внесеш яснота за себе си...

Да, сигурно си права...Аз не следвам този път, бунтувах се толкова време срещу него - вече 2 месеца...Той, пътят, ме следва...Няма отърване от него, засега...Няма да се стопя от болка, защото всъщност имам капацитета да понасям много от нея и да я трансформирам, това поне е проверено във времето...
А пътя към гара - как да го открия и да имам силата да тръгна по него, след като другият път ме дърпа...А светът навън...Ще го видя с целия му блясък, разбира се. Когато му дойде времето...
Прегръщам те и аз!

Да, не може да пресъхне изворът на болката толкова бързо. Пришпорвайки този процес, всъщност го поощрявам и го възраждам, отново, и отново...
Много хубаво си описала визуализацията на релаксация покрай зареждащата морска същност...
Представям си го...А когато страшно много ме заболи, отивам до морето...Поне вече съм близо до него. За известно време бях в София, върнах се в родния си Бургас. Морето ми липсваше органически...Сега е лесно. Винаги мога да се заредя от него, от вездесъщата му мъдра тайнственост...

Да, никой не знае бъдещето. И точно сега, повярвай ме, не искам да го зная, дори с цената на надникването в кристалната топка на магичен ритуал. Не, не желая вълшебна ритуалистика да дава ход на мисълта ми. Оставила съм я дълбоко в себе си, да премисля случилото си, да го чувства на друго ниво. Накъдето тръгне, натам. Засега се помирих с нея, с моята мисъл по невъзможното. Знам, че е такова. Но засега няма как да се откажа. И да забравя. Просто няма как.

За порасването - да, явно раста, все още, не съм пораснала окончателно. Процесът върви в болезнени параметри. Това ми бе голям урок.
Иначе - не, не разбра ли след стотиците коментари тук по този болезнен за мен повод, че не съм искала да играя на "котка и мишка", ни най-малко. Изобщо не съм имала за цел да се правя на "по-по-най".
Не ми е в стила, напротив. Когато не желая някого, не играя игри, казвам го директно, но сдържано, възпитано и максимално безболезнено.
Когато желая някого, ми е ужасно трудно, тогава се обърквам, но не от тщестлавие, а от комплексите, които очевидно не съм изтръгнала, а този мъж ми обеща, че ми ги изтръгне, всичките. Е...Като че ли се задълбочиха.
Няма игра. Не е имало. Поне от моя страна...Вече започвам да се съмнявам, обаче, дали не е имало от негова...Игра, имам предвид. Друго не бих могла да кажа. Макар че, както съм писала в текста си по-горе, странни са усещанията. От опит знам, че това не е самовнушение. Свръхсензитивна съм.

Гледам напред, да, макар че все още, чисто по рачешки, взорът ми е по-скоро отправен назад...
Няма как да забравя миналото. За щастие или за жалост, надарена съм с много добра памет...
Нищо не бива да бъде забравяно, дори моментите на най-неоспорима болка.

Да, пробвах различни варианти - от изплаканите сълзи, родени от изворната сила на болката от загубата, до примиренческата празнота или дори раздразнението срещу поредното предизвикателство на висшите съдбовни канони, поставяйки ни в ситуации, в които се тества не само търпението ни, но и нашата способност да обичаме и да отстояваме чувствата си...
Да, облагородена се усещам. Независимо от развоя на събитията. Защото не изневерих на моята обич. Не я намразих, нито я изритах, макар че болезнената пулсация от нейната нереализираност и безпътие точно към това подтикваше, твърде често. Нямам право на това.
А за изкушението. Знам тази зависимост, вярна е, доказана. Но няма как, просто няма как. Ако имаше, не бих се поколебала. Стига само той да не е обвързан вече, нищо не знам за него, от близо месец...Обвързаните и женените мъже са ми абсолютно табу. Както и тези, които не ме желаят. Т.е., много станаха предпоставките за евентуалното отдаване на изкушението...А може би то е просто "мисия невъзможна"...
Времето ще покаже.

...Права си. Повече от това няма как да ме боли. Няма как. Вътрешните ми сетива никога не са ме лъгали. Т.е., самата аз съм се лъгала, когато съм загърбвала импулсите, породени от тяхната сензитивност...
Бих тръгнала към ъгъла, да...
Само че все още изпитвам страх, че там светлината ще изтече между пръстите ми.
Но това усещане ми е познато. Няма какво да губя повече.
Боли. Дълбае. Ако с интуицията си усещах, че конфигурацията на душите е друга и надеждата - напълно безпочвена, би било несравнимо по-лесно...
Сега съм разкъсана. Чувствам едно, събитията ми диктуват друго, искам трето, а кой знае какво ми е приготвила Съдбата всъщност, чакайки да направя първата крачка към...ъгъла...

защото знам , че пътят трябва да се извърви.
Сама , по неутъпканото , през тръни и бодли , дано срещнеш и цветя!
А блогът е затова : пиши , споделяй , преболедувай и мечтай...
Поздрави!

...Така е. Пътят трябва да се извърви. Няма друг начин. Стараейки се да го загърбя яростно или просто да го забравя, само му прибавим доста километри към неговата и без това немалка дължина:)...
Права си. Вървя сама, непридружена, по трънливи пътеки. Цветята май са хипотетична опция...
Но все пак - има ги в съзнанието ми. Поне там:)
А за блога - добре, че беше той през последните два месеца...И преди това - също. Но особено сега, когато наистина твърде сгъстена субстанция на болката се стовари върху ми...Е, издържах. Не и без вашата помощ тук. А изтеклото от пръстите слово лекува вътрешни рани. Така е...И прочетеното от вас - също!
Така че благодаря на възможността за съпреживяване тук. Наистина е безценно!
Поздрави!

не съжалявай за нищо, просто бъди себе си :)

Е, направо се засрамих от този комплимент:)
Благодаря, но не мисля, че съм такава...
Просто една нещастно влюбена жена съм.
Отхвърлена. Това е истината. Както и да е.
Другото е просто функция на психиката, която осигурява хипотетични опции, замаскирани от една нереалистична надежда...За да е по-леко...За да се преживее болката по-човешки, по-меко, по-нетравматично...Макар че си боли, няма друг начин, явно:)
Не, не съжалявам за нищо! Няма за какво. Мисля си понякога - защо трябваше да ми се случва и това, точно в момент, когато имах нужда от истинска топлота и сигурност, най-после...Този проблясък свръхнаситено чувство за малко не ме изпепели...
Разбира се, че нищо друго не ми остава, освен да бъда себе си...
А аз съм си май непоправима...романтичка и точно затова - перманентно хлипаща:)))...

Не мисля, че ти е задълбочил комплексите. Помисли за това на по-късен етап, когато няма да си толкова чувствителна.

Има игра, да, мъжете винаги играят, малко или повече. В твоя случай ти си прецени.

Аз съм отхвърлила тези теми, не ми решават по никакъв начин проблемите, но пък ми създават много такива. Култура на общуването.

Надявам се нещата ти да се нормализират, ако вече не са.
Един мъж винаги ще си намери заместител, защо не и ти.
Колкото до мен, аз правя различни неща, но другите не могат като мен.

И аз съм отхвърлена, пред цяла купчина от приятели, и какво те притеснява това! Не си на 15 г. с комплекси за малоценност, нали!

Очаквам скоро да се похвалиш с новия си приятел.

...Не, аз го чувствам така сега. Това е моето индивидуално усещане. Комплексите ми наистина се задълбочиха, и то в драстични размери, но не е той виновният, просто не е, защото няма отношение и чувства към мен...Ако имаше, щеше да носи известна вина, защото неговото поведение би било вид манипулация.
А сега - просто не му пука. Отърва се от една досада. Боли ме ужасно, като осъзнавам и пиша това, но е така.
Не е виновен. Изобщо даже.
Просто не трябваше да си измислям в представите си някакви хипотетични опции.
Това е.
Наистина, като мине време, както ти казваш, на по-късен етап, когато чувствителността няма да е толкова изострена, ще преосмисля нещата...

Да, вече съм сигурна, че може би имаше игра от негова страна. По-скоро - поддържаше връзката и надеждата, за да се измъкне точно в момент, когато очаквах нещо да се случи, така боли стократно повече.
Изигра го брилянтно.
Congratulations!
Знам, че никога няма да се чуя и видя с него, но ако хипотетично имаше такава възможност, щях да го поздравя! Уникална манипулация - фрустрацията наистина беше убийствена...

А за нещата ми...Какво значи да се "нормализират"...Пълен вакуум около мен, вътре в мен, навсякъде...Поне работа има, друго ако не. Щастие, любов, взаимност, нежност, копнеж, страст и очакване - НЯМА. Толкова празна не съм се чувствала от много, много отдавна...
Не, не искам да търся заместител. Недостойно е. Не бих си позволила - и заради себе си, и заради евентуалния такъв /не е коректно спрямо когото и да било да го поставям в ролята на заместител и утешител на разтърсеното ми от драмите напоследък сърце.../ А за него съм сигурна, че има заместител, а може би не е заместител, а просто титулярка...Аз съм била сигурно в известен смисъл някакъв вид заместител за него на определен етап от живота му...
А ти какво правиш?
Сподели. /Ако искаш, разбира се.../
Е, аз поне не бях отхвърлена пред "цяла купчина приятели", тихо и кротко го направи, за един ден, след като имаше съвсем различни отношение и намерения /уж/ до предишния ден само...Стана нещо като зловещ обрат, не разбрах защо...Може би просто нова жена, или жени, или...Не знам. Няма как да разбера. Никога няма да имам възможността да го сторя...
А на 15 г. всъщност нямах толкова комплекси, колкото имам сега...Факт е.
И няма скоро да чуеш такава "новина" от мен...Няма да има нов приятел. В това поне съм сигурна. И да има, съвсем няма да е скоро. Първо трябва да го допусна със сърцето си, а не знам как би станало това, след като все още изпитвам обич към този мъж, който е на светлинни години от мен - и фактически, и мисловно...
Какъв парадокс - утре, т.е. след 10 минути, когато настъпва следващият ден, мъжът, с когото имах едногодишна връзка до лятото, има рожден ден. Миналата година си мислех, че съм влюбена в него, т. е. измислих си любов, за да оправдая връзката си, в която очевидно любов и уважение от негова страна липсваха...Сега, година по-късно, питайки сърцето си, срещам абсолютна празнота, дори раздразнение, спрямо него...Обичам друг. Това измества всичко. А преди година си мислех, че няма да мога да преживея раздяла с онзи мъж. Питам се само...Дали след още една година примерно, ще мога да обикна друг...
Ще поживеем, ще видим:)...

...кой не я търси? Великолепно! :)

Да...Търсим я. С вътрешните си сетива най-вече...
Иначе, в тъмата на зимната тъга, в самотата на кънтящата липса на чувства и топли усещания, ако я няма и нея, Светлината, какво остава всъщност...
Дори и да не носи надежда и щастливо сбъдване. Пак е един пътеводител. И бих казала - дори спасител...
Не отвръщам погледа си - външен и вътрешен, от нея. Нямам право.
Благодаря ти за хубавия среднощен коментар! Зачетох се в блога ти, имаш много красиво образно-философско мислене! И си спомних каква бях аз на 16...Моята дъщеря е на 12 1/2:) Така че скоро ще бъде на твоята емоционална вълна...Хубаво е да се докосваш до една жива, енергична, мислеща, наситена с красиви усещания младост!
Лека да е нощта!

Той голям манипулатор този! Какво го мислиш толкова, в такъв случай. Любовта с манипулацията не вървят ръка за ръка. В Който и момент да се измъкне, все едно е, щом се измъква, не трябва това да те притеснява.

И защо имаш комплекси, какво представляват те?

Да, самият той си каза, че имам честта с мен да се занимава "най-големият манипулатор"...
Признавам му го, талант и опитности се иска за това. Много умен мъж е, почти гений. И не само заради способността да манипулира, това не го признавам като достойнство, макар че е успешна житейска стратегия. Аз съм неуспешна, защото така и не се научих да манипулирам...И няма никога да се науча на житейски хитрости. Не всеки го може. Явно нямам талант за това...
Да, нямало е любов, макар че ми казаше: "Много те обичам", това не е равнозначно на: "Обичам те", дори е разнозначно...Както и да е. Измъква се, защото така е свикнал явно. Можеше по-достойно да постъпи с една душа, която видимо страдаше за него. Можеше поне малко по-меко да ме отблъсне. Не го направи. Значи не е имало и помен от любов от негова страна...Ако имаше, щеше да намери начин да се свърже с мен, след като ми забрани всякакъв достъп до него. А беше казал да го оставя той да реши кога да ми се обади, сякаш съм го търсела и съм му досаждала, въобще не съм му звъняла, нито съм го притеснявала със смс-и. Насади му усещането, че съм грандиозна досадница, това не е ли зверски комплекс! Жена, която е изпъдила толкова мъже, да бъде обявена за досадна. Е, трудно го преживявам, доста даже...А аз вече по никакъв начин не го търся, мога отлично да се контролирам, каквото и да ми коства...Няма смисъл. За какво? Да ми припомни колко съм нежелана. Не.
И още за комплексите... Най-големият ми е, че съм отхвърлена жена. Както и да се старая да си повдигам постъпканото самочувствие и да си преподреждам приоритетите, така излиза. И започваш да се чудиш, дали наистина...нещо...не бъркаш ти самият...Тежки са тези дълбаещи вътрешни въпроси...

Имам чувството, че бъркаш самоконтрол с манипулация. Макар че да манипулираш не е голяма философия за умен мъж. НО е въпрос на чест.
И бих добавила, че аз също не се уча да манипулирам. Получава се, ако го искаш наистина. Но не се уча. И не защото аз съм глупава, а защото хората ни са много ... как да го кажа, с ниска култура. И затова често смятат манипулирането за някакъв вид сила в обществото. Не в това е силата. Просто са ни малко силните личности. И лисицата е хитра, но не е с достатъчно мозък. НИто е най-силната.
На житейските хитрости бих противопоставила благородството. А това, че с хитрости може да спечелиш на пръв поглед, ок. Ако само това ти стига.

Ако е знаел, че страдаш за него и се е измъкнал, значи не е нормален човек. Никой не се отнася лошо с тези, които страдат за него, ако е нормален. Зависи какво разбираш под знаеше, че страдам. ЗАщото аз не познавам хора, които си признават, че страдат. Не ми се е случвал такъв парадокс.

Зависи в какво се изразява досадата. Не всяка досада е равнозначна.
На мен ми досаждат и с смс-и и в интернет и трябва да ти кажа, че това не е нито любов, нито нищо. НИто пък е поносимо. ЗАщото ако беше признак на внимание, нямаше да е АНОНИМНО. По-скоро е подигравка. И затова се чудя, в какъв аспект е употребена в твоя случай тази дума, досада.

И сега да ми падне това създание екатерина0909 от блога, нищо няма да й спестя. Това е огромна досада. Да не ти се случва.И да ти кажа, още ми досажда. Това, че се правя, че не разбирам е друг въпрос. То не бяха фалшиви никове, не беше глупости. Тази жена е луда.
Това бих казала за досадниците.
И аз съм харесвала, и аз съм обичала, и аз съм прекрачвала границите на разумното, но такова нахалство не е нищо друго, освен лудост.

Не разбирам. Казваш, че ти си била нерешителна, че не си искала.............а после се смяташ за отхвърлена, и той е виновен за това. Нещо не се връзва.

По въпросите за любовта гледай филма ТРоя. Там има любов в реални размери. Но по-скоро е съвременна интерпретация, няма много общо с минали любовни усещания на праисторическите ни прародители.
Все пак американците все още помнят, какво е любов за разлика от българите. Тук извращенията дразнят чак.
Както ми казаха в лични съобщения, НИЩО НЕ ЧУВСТВАТ. Много е трудно да създадеш такова човешко същество, което да не чувства изобщо. Но сме го постигнали. Родители! ЦИгарите им са по-важни от децата. Други пък направо скандират, да не се раждат деца, че пречели на планетата. Само българчетата пречат.
Мейд ин булгерия.

Обрат? Може би да се чака дълго , дълго и в един момент спираш чакането. То до никъде не води.
Играят си , играят си с теб, и решаваш, че са си поиграли достатъчно. Видял си достатъчно.

Мисли си за новия приятел. Така правят хората. Имат си двама, и в това е играта. И като си отиде единия, другият е винаги на разположение. Един ден просто се даваш и толкова. И явно са прави, щом правят така.

Какво правя аз? Аз хем се лекувам, хем нямам желание да го правя. Объркващо е. Неприятно е. Интересно, че никой не знае и не ще да чуе, какво е рак и защо масово са болни хората в България от тази и други болести. Особено от тази.
а тази не е като другите, нищо общо.
Между земята и небето си. Всеки ден. Между изборът, човекът има ли стойност, или животът му не струва нищо. Опознаваш обществото, близките, условията за живот.
Мога да си представя и по-лошо от моето. Хем съм болна, хем съм цяла. Не е нищо. Болките - много отдавна свикнах постоянно да боли. Не ми е ново. Само се чудя, защо хората се държат така, сякаш не ме боли. Наистина се чудя. Кое извращава хората у нас? Само капитализма, или и още нещо. ДОри в англия гледат на хората като на нещо малко поне стойностно. И на живота им. Но тук не. Е, умрели, голяма работа. Това е плашещо. Някак и преди векове го е имало. Би трябвало да сме по-развито общество, като останалите. Но не сме.
Аз сега съм като Дамян Дамянов. Той ме заведе преди години и ми показа, колко лекарства трябва да пие всеки ден. И колко са скъпи, и как му ги купуват. Не се направи на звезда, а показа болките си. И аз сега, броя си лекарствата. Макар да не държа на това, което бих получила, живяла, ако оздравея.
Не ми се пише за това тук, защото хората са гнусни. Искаше ми се да не е така, но...
А къде са стойностните хора, това всеки сам може да открие.

Ти правиш това- ".....въобще не съм му звъняла, нито съм го притеснявала със смс-и. Насади му усещането, че съм грандиозна досадница, това не е ли зверски комплекс.".
Аз обаче правя това".....звъня му, пиша му, досаждам му.....редовно, постоянно, в , и извън, работно време;))) Защо ли? С едничка цел - след време ако намисли да причини същото на друга "балалайка"(не зная точно откъде ми хрумна това, но ми се струва подходящо и звучно малко мандолинско;)))) да има впредвид какво мъчение може да го последва;) То си е мъчение да те преследват, не само данъчните;)
Поздрави!
Усмихната вечер!

...Не, не мисля, че беше самоконтрол от негова страна, по-скоро самият факт, че признава, че ме манипулира, нещо ме смущава, истинските манипулатори не го експонират толкова драстично...Все си мисля, че този мъж имаше някакви наченки на тръпка. Но си останаха недоразвити, а може би умишлено потушени...Тези неща се усещат на интуитивно ниво...
За силните хора - убедена съм, че не се налага да прибягват нито до хитрости, нито до откровен израз на манипулативни способности. Ако манипулацията е позволена в някакви етични рамки, то е в случай да спестиш някому непоносима болка или да му вдъхнеш доза надежда, като балсам за страдаща душа. Но не трябва да се прекрачва границата, когато манипулацията просто изскача от очертанията на добрите намерения...

Той си е съвсем нормален човек. И знаеше, че страдам, докато поддържахме контакт помежду си, четеше блога ми, а и се чувахме и пишехме всеки ден. Казваше, че се дразни от чувствата ми и че не го интересува дали страдам. И то, след като поддържаше същите тези чувства и твърдеше, че ще се видим...А, и това, което ме възспря абсолютно окончателно от всякакъв вътрешен подтик да му напиша и дума дори, бе: "Не ми е приятно, че ме обичаш". Е, трябва да си наистина психично нездрав, за да продължиш да настояваш за комуникация след подобни думи...Така че той се измъкна, знаейки, че страдам, но не мисля, че това го прави по-малко нормален...

За инсинуациите тук, в блога, не коментирам, аз не съм била жертва на подобни, или и да са се опоитвали, не съм се поддавала, поне не в драстична степен, стопирам всичко в зародиш, без раздразнение, добронамерено и с разбиране към проблемите на "фантома" отсреща...Дори един очебиен "Франкещайн" би могъл да бъда разбран, прегърнат и утешен:) Тогава става безопасен:) И ти си свободен, а той - получил целебния мехлем за душевните си рани...Не казвам, че това е универсално, но действа...

За моментната си несигурност - казах многократно вече, беше несигурност, продиктувана от динамиката на реалния ми живот тогава, можеше да ме разбере. Знаеше за чувствата ми, иначе, както и за неимоверното ми желание към него. Но явно е свикнал жените да го искат неистово и да се влюбват в него...Не го впечатлих с нещо различно, явно...Мъж със самочувствие. Защо, обаче, продължава да ме преследва въпросът: "След като е с толкова стабилна самооценка, защо бе толкова наранен от отказа ми, дали заради Его-то си, или заради нещо друго..." Няма да си дам вътрешна мира, докато не разбера това. Колкото и да ме заболи, като го разбера...

За американците...Да, била съм в Канада, имам и познати в Америка, включително и американци. Те са запазили доста повече от скалата на ценностите, държат на семейството си като светиня и имат способността за много по-дълготрайни чувства. Факт е. Тук нещата са преобърнати с лош знак, за жалост...
А този мъж живее част от годината в САЩ, мислех, че е възприел и част от манталитета им...Дори коментирахме с него, че там ценностите са запазени...Е, думи, думи, думи...Делата показаха друго.

А тук - наистина нещата стават страшни, децата ни тръгват по някакви абсурдни житейски писти. Липсва моделът на една пълноценна връзка, базирана на любов. Няма го и все повече се опорочават отношенията...

Стойностни хора има...Не съм загубила надежда. Съвсем наскоро, когато бях на ужасен кръстопът, направих рязко разграничение на тези, които носят стойност като човеци и приятели, и онези, които избраха бягство към предателството и бутнаха, образно казано, бъчвата под бесилото...Е, оказах се прекалено жилава, а и явно с няколко живота, като котките...Не се давам лесно:) И всъщност ме спаси не толкова вътрешният инат и противостоене на цялата гадост, която се изля върху мен /включително и от мъжа, който ми губи времето 1 година, лъга ме безочливо и се измъкна по грозен и недостоен начин, наистина безобразен.../, а светлият сноп от ръцете на истински хора, истински приятели...Така че не съм загубила вярата в Доброто. Има го.

За "новия приятел". Няма такъв. И не искам да има. Поне засега, Докога, не знам. Сега не ми е до никого, наистина. И никога не съм била с два варината, може би затова след края на любовите си стоя по 2 години сама...Е, предпочитам да е така, отколкото да не мога да се погледна в огледалото с респект някакъв, все пак. Много съм праволинейна в това отношения. С някого ли съм, или дори само мисловно да съм отдадена на него, е невъзможно да допусна друг, на каквото и да било ниво...

А за рака...Да, това е симптоматична болест. Отразява боледуването на цялостния дух на времето ни, както и на сборния израз на нашите души, структурирали една нездрава реалност...Защото любовта изчезва, а ние се разяждаме вътрешно от липсата й - вездесъща...
Някъде бях чела, че колкото и да е жестоко, ракът всъщност трябва да се приема като предизвикателство за духа. Има начини да се превъзмогне, дори и само чрез силата на същия този дух. Звуча дилетантски, да...Не съм минала през това, и дай, Боже, да не ми се налага...Но има може би доза истина...
А за причините, хората да започват да се извращават все повече...Комплексни са...Дъщеря ми се завърна от фестивал в Албания днес. Възхитена е от хората там, толкова топло са се отнесли с тях, била е настанена в семейство, което се е грижило за нея, подарили й подарък, тя ми разкава за отношенията в дома. Една Албания...А хората живеят простичко и хубаво. А ние...Не ми се коментира...
За Дамян Дамянов, той показа как пътят към звездите преминава през нечовешката болка...
Пред такива измерения на таланта и болката просто оставаш безмълвен.
Какво да ти кажа...
Няма какво. И аз оставам бездумна. Това не са неща, които могат да се коментират безпристрастно и обективно. Те просто се чувстват.

Е, усмихна ме, нямаше начин:)
Мандолинските закачки всъщност ми бяха доста нужни:)
Стига толкова задълбаване в проблематика, която е просто застопорена - ни напред, ни назад:)
Това не носи облекчение. Но една подобна закачка - да:)
А за "преследването", пак зависи от гледната точка. Зависи кой как е свикнал да бъде ухажван, някои обичат да се чувстват търсени, други /подобно на този мъж/ искат контролът да е в техни ръце, те да решават кога и как да се обадят, те да преценяват искат или не някакъв вид комуникация или форма на връзка /като в повечето случаи я ограничават само до "неангажираща" и те обявяват за чутовно нахална и безочлива, ако пророниш само дори, че всъщност търсиш топлота и взаимност и не си жена на повикване.../ Нейсе:) Мъже...
Все ще се изрови отнякъде някой с душа, която умее да оценява...Някои неща, които за мен са съществени...
Поздрави! И...усмихната сутрин, че то вече почти съмна:)

Аз вече приключих по темата с приятелите. И аз бих се измъкнала от някой, който има "приятели" вместо близък човек. Патила съм си от такива временно взаимоизгодни приятелства. ТИ сама си избрала приятелите. Идва кръстопът и избираш, обществото или близостта. МОже и двете, но не е за всеки.

За двата варианта - кой както се уреди. Аз се уредих с мъж с два варианта. Този, без който не може, но неиска, и този, към който се стреми с цялото си съзнание. Е, не съм човекът, който ще се реди на опашка. Поне докато съм обградена с толкова болка, нямам нужда от неговата гавра. За помощ не се и сеща, нито ще му припомням.
Ти нощите ги нямаш за нищо. Не спиш ли?

Ракът е замърсяване на организма, изменение на клетките, съответно изменение и в мисленето. Защото ако клетките са други, и ние сме други. Болните клетки ни правят по-слаби.
Знам за опитите да изкарат, че аз съм си създала болестта, щото не съм била послушничка. О, колко непослушни има. И не боледуват, защото не съжаляват за нищо, и не се обвиняват.

Албания не е страна за пример.Може и да има нещо добро, но не бих отишла там. Албанците са в известен смисъл като животни. НИкаква култура. Не съм за. Бих бягала далеч. Нека се развиват, но им трябват векове.

Не мога да те усмихна, защото нямам никакви такива идеи в главата си. Нито има аз на какво да се усмихвам.
Нали любовта към мен се оказа толкова куха. Какво на теб да ти кажа?
ЗНам, че някъде има хора, които могат да обичат и обичат. Но не са близо до мен. Консуматорството ме е заляло отвсякъде. Някои консумират секс, други добронамереността ти. Всеки нещо търси да изконсумира. А да даде.... дава нещо в представите си. И само в тях. Щом не стига да човека, какво даване е тогава? Духовно. Е, мерси. Нека започнем от осезаемото. За да няма само думи, които са изгодни.

Не, не мога да ти повиша тонуса. Но може ти да си гоповишиш, като разбереш, че има и по-зле от теб. Това май действа най-успокоително.

А и не виждам, какво да те успокоявам. Виждам, че нито го понасяш, нито го харесваш. Нито си доволна от него и подхода му. Може би го е знаел и преди това.
А ти вече си готова за новата връзка, повярвай ми. Тези неща се разбират. Човек постига това, към което се стреми. Ти не се стремиш към него. Ти се стрнемиш по-далече. По-малко той да решава, по-малко той да има думата, по-малко да го искаш.

Аз пък си спестявам много проблеми, като си изяснявам, кой към какво се стреми. Просто той това и постига.
Той не е твоята цел.

За нощите...Смятам да спя вече. Стига толкова бодърстване, стига мисли, анализи, болка, самостигматизиране...

За мъжете и приятелите - сложно е, индивидуално за всеки случай...

За рака - да, непослушните май сме в доста неизгодна позиция...Трупаме негативи на свой гръб...

Албания - е, не я хваля, но дъщеря ми беше на фестивал там и е доволна, имах предвид, че дори в една Албания има човещина...

Не ме усмихвай, не ме успокоявай. Достатъчно си писах с теб през последните 2 месеца и половина, през които преминах през въглените на болката си...Ти всъщност много ми помогна - да се огледам в собствените си нужди, страхове, пътеводители на чувството си...

А иначе - не, той не ми е цел. Обичам го. Друго е. Ако беше самоцел, щеше да е мания...Не е . Пуснах го да си живее, както той иска. Да си има жените, които той иска. Да ме игнорира, както той иска. Нека е така, щом той така иска...
Никъде не се стремя всъщност. Никъде. Засега съм се застопорила в чувството си. Нищо друго не виждам.
И нищо не е знаел преди това...Той май ме харесваше, нищо повече. Не ме е обичал, за да се страхува от загубата ми. Видя се. Аз се страхувах, затова сега съм в това положение...

Няма приятели, които да поддържат семейството. Само така изглежда. То е отделна единица, противоречаща на приятелството. То едно приятелство!
Истинското не противоречи, но в България не се въди такова, бъди сигурна.

У нас приятелките са тези, с които изневеряваш. Да не стигам да доказателства. Не си в състояние да ме разубедиш в тази истина за българския мъж. ТОй се грижи да ми го докаже винаги.

КОлкото до Албания, то и в България има човещина. Има. Макар и остатъци жалки.

Колкото и да упорстваш, ти не би го допуснала до себе си. МОже би точно, защото се чувстваш зависима и слаба с него. И си получила това, към което си се стремяла. С цялата си същност. ДА избягаш. ПРи най-близкия "спасител", ако може и да го насолиш. Ок. Твоя си е целта, твой си е резултатът. Ако си се страхувала да не го изгубиш нямаше да го изгубиш, защото щеше да се бориш за тази цел. Никой не върви против собствените си желания и да бяга, когато иска да остане.
И като резултат от вътрешния ти глас, сега е станало това, за което се бориш. А си имала шанс. Имаше ли го? Беше ли ти даден? Беше.

Ти имаш своите права да постъпваш както си искаш. После си носиш сама отговорността. Аз лично избягвам да нося отговорност за чужди действия, нека сами си решават, сами да си отговарят след това.
Не искаш друг? Твое право. Аз само предложих. СИгурна съм, че ще стане точно така. Освен ако се заинатиш. Не се инати. Инатът тук е излишен. Става въпрос за чувства.
И освен да си сърбаш попарата, щом не можеш да промениш нещата. Няма как Господ да ги промени.

Макар че аз съм на мнение, че в нашите ръце е бъдещето ни. И не с магии, а с действия, решения, постъпки. Смели, красиви постъпки. Кой както може. И колкото му стиска.
Пожелавам ти да не се губиш. И това е излишно.

Аз се страхувах, затова сега съм в това положение...


Каквото сам си направиш никой не може да ти направи. Помисли, имаше ли смисъл да се опъваш?

И не ми казвай ,че нищо не виждаш. Винаги ще виждаш очите на мъжа, който винаги е бил до теб и с когото всичко споделяш, примерно.

Има такова приятелство. Все пак. Дори и в България.
Има и от другото "приятелство", но то е част от цялостната назадничава и жалка картина тук...
А семейството си е нещо отделно, но няма как да не резонират външните приятелства в него. А аз вече забравих всъщност какво е да имаш семейство...6 години минаха...Доста са. А приятелите май са за цял живот, когато са истински. А моето семейство определено не беше застрашено, нито провалено заради приятели, други бяха факторите...

За приятелките...Не, пак ще кажа, че на мен това не ми се е случвало, други бяха жените, не приятелки. Но наистина съществува този нелицеприятен "феномен"...
Не съм искала да избягам. Но действително се чувствах слаба и зависима с него, прекалено смазващ беше интелектът му и цялостното му излъчване. Няма такъв мъж, повярвай ми. Много хора познавам от "елита", не съм срещала такъв. Просто се чувствах жалка, макар че той самият каза, че с мен може да се говори и имам акъл в главата...И комплименти ми правеше дори...НО нямаше с какво повече да го впечатля. Той като че ли се е оперирал от способността да обича, бяга панически от обичта, може би много е страдал заради жена, не иска да си причинява това повече...Разбирам го, но не това е пътят да не страда. По-добре е да си позволи да чувства, а пътят нататък може да не е непременно апокалиптичен...Но той не иска. Неистово отбягваше това. И каза, че и мен ще ме научи да разделям любовта от секса, защото любовта води само и единствено към блатото...Явно там го е била завела преди...
Аз се борих, след като го загубих. Бях готова да направя всичко, което искаше, а той поиска нещо абсурдно. На всичко бях готова. И когато му казах, че съм, той ме изрита.
Имах шанс, но не когато съм била подготвена за него, беше неочаквано, свръхизненада.
Много бързо стана всичко, като на ускорен каданс.
Не можах да реагирам адекватно.
Веднага след това съжалих и се извиних. Никой не пожела да разбере мен, в целия хаос, в който се намирах.
Както и да е.

Няма "спасител", никой няма. Защо не искаш да ми повярваш. Отдавна не е имало такъв вакуум около мен, дори обожател нямам, таен дори:)) Отдавна не ми се е случвало...Сигурно ми е било нужно да остана тотално сама...И никога не насолявам никого. Това не го практикувам. Тъпо ми звучи, недостойно, камо ли да си позволя да го направя. Кого ще нараня? Него /на когото не му пука за мен/, или себе си...Или пък евентуалния утешител, който ще се почувства използван и сравняван. Не. Това не е вариант.
Да, сърбам си попарата. За жалост. Много, много ми приседна тази попара.

Няма как да променя нещата. И дори хипотетично да се допусне възможността, че съдбата ще ни срещне отново с този мъж, аз не бих приела подаяние. Той не ме обича. Нищо друго няма значение...
И как да направя, кажи ми, "смели и красиви" постъпки! Никой няма да ги оцени като такива, ще се издразни само и ще си натрупам негативи спрямо себе си...
А ти ми пожелаваш да не се губя? Къде да се загубвам? В лабиринта на собственото си чувство, инатливо, но доста обидено? Или?...

Да, страхът е коварен съветник.
Но при мен беше примесен с кълбо от стари комплекси. Сложно е.
Не съм се опънала! Ние си бяхме достатъчно близки вече, дори и физически...Нищо неприемливо нямаше в пълната близост, не беше това, не бяха скрупули, ни най-малко. Беше точно страх, тъмен, неистов, подсъзнателен, умело потискан, но явно безуспешно...
Да, нищо не виждам. Няма никакъв мъж до мен, нито е имало от доста време...Дори мъжете, с които имах връзка след развода си, не са били до мен, и те не са били от Бургас, виждали сме се рядко. Забравила съм какво е да се оглеждаш в нечии очи и да усещаш нечие рамо. Не знам дали ще има шанс да си припомня. Не мрънкам. Просто констатация. Доста унила.

МОля, моля, свидетел съм на това "приятелство". Някой ден хората осъзнават колко ИЗГОДНО е било това приятелство. Ще спечеля спора, но не ми е цел. Трябва човек да се опари от него, ако дори му съсипе целия живот и на края на дните си осъзнае - не е било това, за което се е представяло. Дори Бийтърс са били експлоатирани за лоши цели, а какво остава за едно "приятелство". Общите цели, обикновено лоши, са добре прикрити зад идеята за приятелство. А си е обикновена взаимоизгодност. ВЗАИМОИЗГОДНОСТ.

Моята приятелка никога почти нищо не получи от мен, освен моето приятелсто. Даде ми много, без да получава. Получава, когато не дава. Няма никаква логика в нещата. Пълна свобода на действията. Има само едно - точност, приятелство, близост. МОже да е само една, но пък я ИМА действително. Без общите цели, които да ни ОБЕДИНЯВАТ. На които да се нагаждаме. Да вървим заедно - КЪМ ЦЕЛТА!!! Обикновено истинските цели ги разбираш накрая, когато е късно. Или никога.
ПРиятелство е, когато никои цели на никои хора не могат да застанат между вас. А вие нямате обща цел и път. Всеки върви своя. Тогава е приятелство.
А не.........о, как си, ще ти помогна да се оправиш, защото имам нужда от теб, нали знаеш нашата цел, ако не я знаеш, не ти и трябва, важното е да изпълняваш общоприетите норми, да спазваш правилата на приятелството. Аз ще ти бърша сополите, а ти ще изпълняваш, което сме решили - така ще си помагаме, ще направим общество, което да използва силата си, за да стане още по-голямо и да управлява още по-лесно.
Да бе, приятелство. Само привидно. А погледът ми е на орел, блажени са вярващите в това приятелство.

Избрала съм си в 7 клас приятелката - т.е. усетът ми е по рождение. Тогава още мозъкът ми беше доста назад, доста. Но и днес я оценявам като единствената ми приятелка. Защото е. И единствената жена, която 10 години не изневери на липсващия си съпруг. Защото е с добро възпитание. А аз харесвам такива. КОито не се поддават на чужди лунички, "така прекрасни на лунната светлина", о поезия, о любов.
Знам, че нямаш намерение да се съобразяваш с мен, това отдавна го усетих. И все пак, нямаш никакъв шанс по въпроса с приятелството.
Ами ако съм влюбена в някой, който е с три нива над мен, и аз ще съм добра приятелка, да ти кажа.
Ако сме в един отбор с някой, и аз щ е съм добра приятелка. ДОкато не фалира отбора. Ако ходя на курс за оказване на първа помощ и се отчита всяка помощ за точка - и из ще помагам. Айде, моля, моля. Тези са ми ясни като бял ден, рентген и блудкава супа.
По въпроса за приятелите - губиш.
Приятелят ти винаги ще подкрепи твоята връзка, твоята любов, дори твоята грешка. Но... ако сте приятели. Ако желае доброто ти. Ако не се меси в живота ти. НЕ СЕ МЕСИ. Само помага.
Не е трудно приятелстото, просто го няма тук. да речем в част от българия.

Но..........приятелите те ПОЕХА извън семейството. Много изгодно. ЧЕсто се повтаря. Само чакат - да клъвнеш.
Семейството е единствения стълб на сигурност. Дори и лошо да е. ЗАщото кръвта вода не става. Ако ти се случи да си близо до смъртта, само семейстото остава. Никой няма да ти слага подлогата - ако не цели да се омъжи за теб примерно, или да ти пере гащите, или да си продаде къщата и ресторанта, за да ти набави скъпите лекарства и лечения.
За какво са ти тогава приятелите? За забавления? Мерси. ИГрачи много. ЗА обща печелба - определено. За общо внимание - да!
Не са ли роднините, така ще си умреш без на някого да му пука.
Е, ако плащаш наема на приятелите, може и да ти звъннат да проверят, дали си умрял в болницата. Но!!!! ако им плащаш наема. Иначе не.
Имам опит с "приятелите" и обичам да го имам.

ВИждаш ли, и 100 пъти да го напиша, пак ще обвиняваш него. Не той е смазващ, а твоите чувства. Те те смазват. Слаба си. Когато чувствата са истински, ти се отдаваш изцяло и това те прави зависима изцяло от него. Ако не ти харесва - а на теб не ти - защо тогава плачеш за него? Ти си се отказала да имаш с него зависимост. Това е любовта - тя те обрича на него. Е, ти не се даваш. А сега него обвиняваш.
Ок, и аз съм имала моменти на слабост, и аз не съм ги разбирала, но не съм обвинила другия. Мина време и разбрах, че това са си мои страхове.
Е, не , той ти е виновен. С НЕГО се чувстваш слаба. Ами обвинявай го. Дано това ти помогне да се ориентираш в себе си.

А приятелките, който гледал, гладал. Може и сега да си гледа. Нали това е искал, да ги гледа, да ги води тук там, да ги усети, да ги направи щастливи. Е, щастие да е. Там с приятелките.
Както съм казвала, всичко си идва на мястото. И каквото сам си направиш, друг няма да ги го стори. Другия само може да стои и да гледа. Става накрая интересно.


Не се обзалагай той какво чувства. И чувствата не винаги могат да те водят за носа. Може ти да ги водиш. дА чувстваш не значи да си задължително зависим.

И не той е " няма такъв мъж", а ти го виждаш такъв. ИНаче цял свят щеше да страда за него. И когато срещнем този, който "няма тъкъв мъж", всъщност за нас ЛИЧНО няма такъв! Защото това е ТВОЯТ "няма такъв мъж". Индивидуално е. Не е обществено чувство. Твои са чувствата, не той ти ги ПРИЧИНЯВА. Защото вътрешното ти аз си знае работата и си иска своето, дори да си глупав. И да се бориш за съседското. С луничките. Дето е по-послушно, хитро и предано привидно. И лицемерно.


Абсурд е да те изрита, защото си била готова на всичко. Няма такъв случай в историята, да е нормален, и да направи такова нещо. Правят го само хора, които се гаврят с други хора, като ги употребяват и нагрубяват целенасочено, за лично задоволство. Не чух дотук той да е такъв.

Любовта и секса са различни. Но ти май много пресилваш нещата. Явно аз не съм най-стиснатата.


Ако си била готова на всичко, значи няма абсурдни неща. Освен ако е искал да оближеш пода, ако го обичаш. Щото моят видински кретен е искал и това. Културата му е до време, после започва истинското лице.

Щом животът ви е срещнал имала си шанс, и то доста дълъг.

Е, на мен не ми се е извинявал мъж, ти като жена явно си научена да се извиняваш. Кога и мъжете ще се извиняват за това, което причиняват? Не съм дочакала.
Ако ти не дадеш да се разбере твоя хаос, няма и другите да го разберат. Те не са екстресенси, а и дори екстрасенсите не знаят почти нищо.

Утешителят няма да има нищо против. Като те гледам, вършиш работа ;). А този, който ти се е радвал преди - ами и сега да ти се радва. Нали е решил нещата овреме, да ги направи вечни.

За сърбането на попарата не бих могла да те разбера. А и това си е въпрос ,който касае твоите предишни решения. Не е моя работа да го обсъждам, защото нямам нищо общо с тях. Всеки от нас си сърба попарата.

И да се върне, той те е обидил, и ти не го искаш вече.
Противоречиво, но факт.

А за оглеждането в нечии очи, моят приятел докато беше с мен се оглеждаше в нечии очи. Това му се стори прекрасен жест.
ами прави като мъжете.
И вярвам, още се оглежда. Или всеки един момент може да го употреби, ако му се прииска, защото съседката е най-удобна. Свързани завинаги. От нотариалния акт. НАй-добре е да не се месиш на такава любов.
А ти няма къде да се огледаш. Отдавна.
Хората гнусно се праскат под носа ти/ми - в случая "Под носа ми", а ти се кахъриш за нечии очи, че ги нямало. И да ги има - нали можеш да ги накълцаш на парчето с твоя чар и красивите съседки и колежки, съседи и колеги.
На фона на моя отблъскващ спомен за подигравката не знам как да те увещавам, че има златни мъже. Няма такива.
Но биха те употребили, стига да е тайно и изгодно.
Да обичаш не е достатъчно, трябва и да вярваш. ДОверието. А го няма.

Ок, и аз съм имала моменти на слабост, и аз не съм ги разбирала, но не съм обвинила другия. Мина време и разбрах, че това са си мои страхове.


Между другото тези страхове са си напълно основателни. И моят бивш съпруг е доказателство. Любовта не му попречи да ме унижава, унищожава психически и физически, да се гаври с мен. А аз бях уязвима, защото бях му дала достъп до местата, където може да те унищожи. И той го направи.
Не защото му харесва, а просто... ВЪЗПИТАНИЕ. Опитите да се справи не постигнаха резултат.
И днес на фона на чувствата си към мен придължава да ме наранява по възможно най-коварния начин. Нали е умен, но и гаден, та му се получава.
Не,че печели нещо. Отвращава ме още повече. Ама той не разбира от тези неща.

...Аз съм свикнала да губя. И умея да губя. Т.е. да осъзнавам фактите и своите грешки, когато съм загубила...Така че - нека да съм губещата по въпроса с приятелите, не споря:)
Но съм съгласна с теб, че взаимоизгодата се изключва тотално, когато е живо истинското приятелство...
Имам такива приятели. От повече от 30 години...Не се месят. Просто ме приемат цялостна. Такава, каквато съм във всеки един етап на живота си, грешна, падаща, надигаща се, усмихната и замъглена от напиращата сила на сълзите...
Имам такива приятели. И благодаря на Бог, че ми ги е пратил в живота. Все още не съм загубила вярата...В много неща. Колкото и парадоксално да звучи, дори и в любовта. Дори и в нея...

Тук съм абсолютно съгласна с теб.
Последните месеци преминах през едно изпитание, в което ясно се получи разборът - неминуем. Кой ме предаде, изрита, забрави, отърси от всякакви отговорности. Кой беше до мен и ми помогна. А близките, семейството, наистина бе моят неотменен стълб на сигурност. Но, пак повтарям, и приятелите, онези, проверили истинността на приятелството с годините и фактите в живота ми, и те останаха. И се разграничиха от тези, които не са били с душите си такива към мен...

Всъщност, все повече започвам да се съгласявам с теб...За доста неща. Не той ме накара да страдам. Страдам, защото го загубих, А той ме наказа, защото така е сметнал, че ще има за него някаква реабилитация за нараненото му Его...Защо не страдах толкова за мъжа, с когото имах 1 година връзка? Измъчвах се, докато беше самата връзка. Заради пренебрегването, лъжите, изневерите, обезценяването, недостойните инсинуации, ругатните дори...Но след като всичко приключи, след като той се измъкна и обяви, че има нова по-млада приятелка, и то само седмица, след като се бяхме видели, аз тотално го отрязах от съзнанието си. Като с нож. Научих се.
Сега не е имало обиди, изневери /защото то нямаше и връзка всъщност.../, нямаше нищо. Освен една неистово пламнала любов от моя страна. Ненадейно. Страданието си е мое. Никой не ми е виновен за него. Неговата гледна точка си е негова. Това, че ми причинява неистова болка, не е вина на личността му и действията му. Осъзнах го. След големия рев напоследък...

За "няма такъв мъж". Да за мен е такъв. Но съм сигурна, че и за по-големия процент от жените. Но има и друго. Не всички жени, с които е бил /предполагам, че са много, макар че той не се изхвали с определена "бройка", а и не питах.../ са били влюбени, като мен. Има огромна разлика, дали искаш съвършената физика на даден мъж, или надникваш доста по-навътре...

Изрита ме, да, когато разбра, че съм готова на всичко. Е, разбира се, не на всичко в лошия смисъл. Искаше да ме види точно в позиция, когато съм готова на всичко. И тогава да ми каже, че вече той не го иска това всичко. И не го цени. И най-нараняващото - няма нужда от него...

За разбирането на хаоса...Той твърдеше, че разбира всичко, но мен не успя...Толкова ли съм хаотично-неразбираема...?

Няма утешител, за Бога! Откъде да го взема, а и не искам такъв! А кого имаш предвид, че ме е утешавал преди и пак ще го прави? Повярвай ми, няма такава фигура в живота ми. Никой не ме е утешавал досега. Само първото ми платонично гадже, когато бях на 17 и ревах за бъдещия си /тогава/ и бивш /вече/ мъж...Той ме утешаваше. И беше истински мъж, макар и на 18 тогава. И ме пусна да си изживея любовта с бившия, който ме изпепели след това. Това ми беше единственият случай в живота, преди 20 години, когато мъж ме е утешавал...И съм се чувствала обичана. Но аз не обичах, т.е. обичах го като приятел...Е, шеги съдбовни. Сега нямам никого. Никого. Наистина никого. Освен близките и приятелите. И този блог тук...
И си сърбам попарата. И не роптая вече...

Не, не е така. Искам го. Но няма да се върне. Обидил ме е. Но съм преживявала и прощавала много по-големи обиди, неимоверно по-големи...Мога да прощавам. Но него просто го няма...

За доверието. Нямам как да го има. Затова всъщност стана целият гаф. Нямам доверие вече в мъжете. Затова избягах. Имах шанс, да. Но все повече се питам: "За какво"...За неколкократен, или може би еднократен безумно хубав секс с безумно хубав мъж?...Само това ако беше, пак щеше да е нещо. Но не и това, което търся...
А за мъжките предателства...Ох, знам ги. За щастие, не е било със съседка, приятелка. Това ми е било спестявано.

За страховете...Да, мои са си. Но проблемът се получи, когато се преплетоха с неговите...Има ги и той, това поне успях да усетя...Уплаши се май да не се влюби и пресече процеса. Овреме, както се казва. Може и да греша, но май беше така...Явно влюбването му е коствало много преди...Но това също не е мой страх. Аз поне се влюбвам безразсъдно и безрезервно. Не ме е страх от това.

За бившия ти...Явно проблемът е в това, че има все още чувства. А ти очевидно нямаш. При нас с моя бивш нещата са изяснени. Никой от нас няма чувства. Нещата там са спокойни, уталожени, отдавна приключени. Така е добре.

Как ще загубиш вярата в любовта, като ти сега се убеждаваш в силата й? Ти сега започваш истински да вярваш в нея. Не каза ли,че цялата си любов? Значи я има.

Не, не са били такива приятели в душите си. Понякога влагаш всичко в някого, съсипваш целия си свят, за да му угодиш, и някрая те предава подло. Знам какво е. Лошото е, че съм свикнала. Само няма да приема утре пак да живея с такива хора, в такова обкръжение на неприятели.

Ще трябва него да попиташ, защо се е отказал от теб, но не мисля, че го е направил, като в детската градина, за да те накаже. Отишъл си е, по някаква причина, която...
Понякога нараняваме, но нас не ни боли. А раната си остава.
Ето ти, как си търпяла приятелят ти да ти изневерява. ПРи мен няма такъв филм. Един път ще се изгаври зад гърба ми, до края на живота си ще ми е обеца на ухото. А за изневери да не говорим - лети устремно на момента! Това не са неща за прощаване. Верно, късичка е връзката с такъв човек. Изневяра и край. А те гащите му дълго не издържат загащени. Обаче ако знам, че мъжът е тип чукни тук и там, изобщо не си губя времето с него, даже за час, за минути разговор. Те за мен са отхвърлена карта. НИкакъв компромис. Компромисите също трябва да са с мярка и оправдани.

Да, ако има двама мъже ,и двамата те зарежат, но ти обичаш единия, ще страдаш за него. Не защото той те наранява, а защото ти страдаш, защото го обичаш. НЕзависимо, че действията им са еднакви.
Така че, наше си е страданието , наша си е любовта. Дай Боже да е споделена, но никой не може да те нарани, ако не ти пука за него. Раната е вътре в теб, в мен, у всеки.
Е, който умее да чувства.
Другите, разбрах, че имитират чувства.
Много са кофти българите, много.

Може да си неразбираема, а може и да си ... него питай.

Не ти е повярвал, че си готова на всичко. ИНаче нямаше да се откаже. Ти би ли направила същото - да го оставиш, когато е готов на всичко за теб? Глупаво звучи.


Не бъди сигурна, че не те е разбрал. Може би ти не се разбираш. Все пак, на някои хора е трудно да задоволиш изискванията. Те не свършват. Днес сме готови на всичко, а утре не харесваме нищо. И така до безкрай. КОй би издържал? Ще умре.

Да, точно преди 20 години почти, може би 19, един платоничен приятел ме утешаваше, а аз се запознах с бившия, той търпеливо прие новината, трудно. Как съжалявам, че не можех да го обичам поне малко. Животът ми нямаше да е ад. Никога не би ме нагрубил. Защо ли обичаме тези, които ни нараняват, не знам. Нещо не е чиста тази работа.
А момчето толкова възпитано, внимателно, грижовно, е, имотно и прочее, но това не беше фактор в моя избор. Глупаво , наистина.
А бяхме млади. И глупави.

Нямам никого, освен близките и приятелите - как звучи! Не е никого. Но нямаш мъжко рамо, да речем. И какво, ако имаш? Това ще те направи ли по-умна? Не. Ще отмъстиш ли? Няма значение. Ще имаш ли? Да. Хората си приличат.
Аз пък не приличам на човек.
Затова и си търся себеподобни, но няма. Ако има те са адски далече и все недостижими. Имам чувството, че съм объркала планетата.

Ти казваш, че не търсиш секс и си избягала. А ако не можеш да бъдеш с него завинаги, а ако той иска секс - неколкократно, еднократно? Ти изобщо не се съобразяваш с неговите желания. "Аз искам!" "Аз не искам!" И толкова. Ако питаш мен, това несъобразяване си е повод да се оттеглиш.

Кой те бил утешавал? Не знам. Съседа? Колегата? Приятелят "платоничният"? Както и да го вземем, този, който... И пак ще те утешават.

Е, почакай да видиш, какво е, когато го/я виждаш всеки ден и трябва да й/му се усмихваш. Тази/този, с когото изневеряват. И трябва ТЕ да се виждат почти всеки ден. И имат нужда да се виждат. И удоволствието в мислите им от факта, че са те прецакали. А, сега, да видиш ти, какво можем ние!
Лоши са хората.

Не те е страх от влюббването, защото още не си намерила майстора да те унищожи физически и психически - не в сълзи, а в болести. Все едно си на война. Вярвам знаеш, колко душевноболни се връщат хората от войната, където трябва да умиват и да биват убивани. Има хора, които обичат да нараняват. Така, за всеки случай, защото си им под ръка. Защото се вързваш. ЗАщото усещаш. Хубаво им е да се почувстват така по-значими.
Ако пострадаш, няма да си толкова смела. Ще си мъдра. Фатално помъдряване. С цената на това, че сърцето ти излиза от ритъм, депресията ти отнема удоволствието от живота и болежките се увеличават. Фактически, по-добре да те няма.
Има хора, на които не можеш да довериш чувстата си, защото злоупотребяват. Веднъж, два, и така нататък. ПРосто им харесва.
Ако не го правят, не го правят никога.

Не е страшното във влюбването, а в хората, които злоупотребяват с него.

Убедила съм се, че когато има любов, тя е завинаги. Независимо какви маймунджалъци правим. Аз се омъжих по любов. Въпреки гаврите му, не мога да го отрека. А това няма край. Край имат само отношенията ни. За мен. ЗАщото аз не прощавам някои неща. Никога. Нито изневерите, особено с приятелки и близки. Нито насилието. Нито опитите да убиеш дете с действията си. Дори да застрашиш живота му.
За мен всичко приключи още докато бяхме заедно.

Много съм кротка, но с подходящия човек. С всички останали не съм и не искам да ставам. Удобни са кротките за насилие. Няма да съдействам на никого. Хубаво ще е да се пази от мен даже, ако е умен.
Над 10 години мразих мъжете, и бях безразлична, заради бившия. Хубавото е, че ми мина отчасти.
Но доверие вече никому. Да си го заслужи.


Какво мислиш, че трябваше да стане, за да сте сега заедно с твоята любов и да сте щастливи? Да не се разминавате?

Започвам отново отзад-напред...
Няма какво да мисля и да правя, за да сме заедно. Той отдавна е забравил, че съществувам. Успешен е с жените, не вярвам да е сам. А ако не е, дори в случай да ме иска, не бих се намесила. Никога не се намесвам в чужди връзки, да не говорим за семейства. Това е железен принцип.
Няма как да съм с моя любим, защото за него аз не съм любима. Няма как да не се разминем, след като вече това стана и той не пожела да има втори дубъл на тъжния филм, който можеше да е с по-различно продължение...

И аз така, кротка съм с подходящия чoвек, безкрайно търпелива съм, прощаваща, грижовна. Но мъжете явно не искат това. Искат отворени жени, от които да получат безпроблемно секс и да бягат след това...при следващата. Имам комплекси на тема изневери. Мисля, че не съм чак толкова смотана - като физика и жена, но никой мъж досега не ми е бил верен. Не знам какво да мисля...Но комплекските си стоят...Може би това бе една от причините да избягам от този мъж, бях сигурна, че толкова красив и интелигентен човек не може да е само с мен, дори за лимитиран период от време...Щях отново да премина през ада, с който така и не успях да свикна. Не сън ревнива, не ограничавам мъжете и не ги дебна. Но когато разбера за други жени, умирам вътрешно просто...
Но и това съм прощавала...
За злоупотребата с чувствата, мисля, че това е дори по-страшно от една повърхностна изневяра. Например мъжът, за когото страдах две години след нелепата раздяла /заради една жена, която му наговори куп гадости за мен и го "спечели" за кратко, но сега и тя не е с него.../, най-демонстративно ме гледаше, подсмивайки се, когато минаваше с нея покрай мен. Това не е човешко, след като знаеше колко страдам за него.
Онзи ден го даваха по Канал 1, чух гласа му, дори не се обърнах към телевизора да го погледна. Вече не искам. Молех се да се появи мъж, който ще ме накара да го забравя. Е, поне такъв се появи. Безспорно не мислех, че мога да се влюбя отново, да се възхитя на някого отново. Е, случи се.

Да, аз всъщност не се съобразих с неговите желания. Но защо трябва една жена едностранно да се съобразява с желанията на мъжа? Не може ли да се погледне от обратната страна, че и той можеше да уважи моите желания и колебания в онзи момент. Иначе излиза следното: "Искам - не искаш. Сбогом, искам от следващата, която ще поиска". Така се почувствах. Така излезе накрая...

Не знам защо се оттегли...Стана за един ден. Беше мил, след което ми каза да се махам от главата му. Нещо е станало, не разбрах какво.
Искаше ми се да мога да разбера. За да мога да се успокоя вътрешно...Но няма да имам такава възможност, за жалост. Винаги държа докрай всичко да е изяснено. Така е етично, така е честният вариант. Иначе хората остават с излишни предразсъдъци или напразни надежди...

Иначе - за приятелите, доста са ме разочаровали. Но имам истински такива, продължавам да го твърдя. Това лято стана генералният им "разбор", отсяха се...

А за любовта, да, нося я в себе си. И все по-малко ми гложди. Напротив. Топли ме. Макар да не я искат...

Разминаваме се в опита и възприятията. Има хора, които са създадени един за друг и никой не е на изгода, ако те живеят с други половинки. ЗНам, колко нелогично звучи, но железен опит - смъртта ми доказа, че бракът не е най-важното нещо. И днес аз съм по-близка с роднините му от неговата съпруга. Нашата връзка е по-важна от неговия брак.
Но това е адски рядко.

Не знам дали е опит, но се плаша, защото веднъж годишно откривам такъв мъж. А смятах, че рядко се случва. Явно опитът да ВИЖДАМЕ.

Не искат добри и грижовни, обичливи тук, в България. Навън искат, и то много. Стига да не ги обсебваш, естествено. ВСеки има нужда от свободата си и личното си пространство, не е затворник.

Не, че имам шанс да мисля за бъдеще, но ако... най-вероятно ще гледам вече само към чужбина и чужденци. Този нашия манталитет е непоносим. Мъчиш се, бориш се. И някой все нещо не разбрал. Сякаш е много сложно. Който търси принц да го търси в приказките. За щастие моят принц се оказа реален и значи съм напълно разумна.
Най-странното е, че прилича на мен. Изглежда, харесваме и търсим у другия себе си. Или поне тази наша същност, към която се стремим. И я постигаме с човека отсреща.
Изпуснала си единия. Явно ще се появи друг. И ти ще продължиш да търсиш себе си чрез тях.

Не мисля, че искат отворени жени за секс само. Искат жени, които да си решават проблемите сами, и да решават и проблемите на мъжа.

Аз пък не прощавам изневери. Но мъжете са изневеряващи вредящи създания. ЗА щастние има и изключения.
Не съм изневерявала на бившия си съпруг, но той умираше от ревност. НЕ вярваше просто, защото той не е способен на това. Не за друго. Животът може да бъде интересен, няма нужда от изневери, за да е такъв. Изневярата опошлява, губи се приятното в общуването и остава само усещането за секс. КАкто и да е. Ако искат да вярват. Аз смятам да не се затруднявам, поне няма да имам проблем, че не ми вярват. Поне като изневериш, знаеш, че има защо да те тормозят. А и не си заслужава да влагаш в една връзка, след като очакваш тя да се разпадне. Нямам връзка, която да запазя след изневяра и няма да имам. Не, не бих изневерила, но и не бих допуснала да ми... ! Това е положението. Ако ще 1000 принца да се изредят с надежда.

Още по-лошо е, че мъжът ревнува, а самият той е доста свободен в държането си. Уж......все невинно. Ако беше лесно, нямаше да съм сама. Бих живяла в Антарктида, за да избягам от този курванлък тук. Пошло е. а другите нации се развиват.

КАкъв канал1? Айде сега и Канал1 намесихме.

Стават разни неща, които ни отварят очите. И вече проглеждаш. Може да са недоразумения. Тогава е най-неприятно. Затова липсата на откритост пречи.

Ако ти кажа, че са ти бели кахърите...
Представи си да знаеш, че родителите ти не правят нищо, за да те спасят. Знаеш, че животът ти е все повече към края си. Биха ридали, много. Но не биха лишили внука си от къща, от която няма нужда, за да спасят живота ти. Какво остава, ако искаше вила, а не спасяване на живота. Това не мога да го преглътна. Има ли смисъл да се раждаш, ако една къща на внука е по-важна от живота на дъщеря?
Хората се обичат ако... Къщата, колата, родителите. Няма истинска обич. Няма човешко чувство. ЗНам, че звучи далечно. Тук. Но не е. Надявам се да оцелеят тази топлина и искреност в човешките взаимоотношения. Не мога да свикна с въл...не, не , вълците са коректни. По-зле е.

КОгато преживях първото си земетресение от 6.5 бала разбрах, че стига да няма война и земетресения, другото може да се подреди, можем да бъдем по-добри. Явно не всеки е научил урока си.
И на теб го казвам. Нека да няма катаклизми, а любовта ще я подредиш някак. КОрупцията убива. Това е истински проблем.
А любимецът от Канал 1 е тук, жив и здрав.
И вече и аз не знам какво да ти кажа. Ти знаеш, дано си взела нещата в свои ръце. Щом ти е топло.

Е, нямам друг избор, освен да взема нещата в свои ръце...Но не ми е топло. Изобщо даже...
"Любимецът" ми е твърде бивш такъв, може да погледнеш един мой стар постинг - "За незапълнените душевни кратери или резонансът от едно неизпратено писмо". То е посветено на този мъж, както и "Три години без теб", "Краят на една петгодишна любов" и "Последното писмо до мъжа, когото обичам. Въпреки". . Беше. Свърши. Обичах го истински. Имахме връзка, провали се. А искаше дори дете от мен...Тогава. Преди 4 години...Разделихме се точно на Бъдни вечер. Няма да забравя самотния ми празник. Дори не исках да съм вкъщи при родителите си. Излязохме с дъщеря ми, бяхме в едно луксозно кафене, сами, с управлителката, която ни познаваше...Така си изкарах онази Бъдни вечер...Но имаше и хубав момент! Обади се бившето гадже на моя приятелка. Искаше й телефона в София /където вече си беше отишла, беше тук студентка преди това/, след това си възобновиха връзката за известно време... Стоплих се тогава, само заради факта, че мога да доставя някому радост:)...Не беше безсмислена Бъдни вечер. И се прегърнахме с дъщеря ми и пак си бяхме по своему щастливи. И слушахме хубава музика. И направих някого щастлив. Нищо, че това не бях аз...
Мъжа го дават понякога по телевизиите, социолог е. Но този мъж го превъзхожда. По-красив, по- чаровен, по-сензитивен и повече обърнат към изкуството, а то ми е стихията. Но и двамата мъже са квалитетни - цялостно. Онзи мъж го видях снощи, в Центъра на Бургас, той пътува тук по работа. Бях с дъщеря ми, не му се обадих. Не му се обадих и когато го срещнах в София. И няма да го поздравя дори повече, никога. Той ме нарани до смърт. Чаках да ми повярва и да разбере истината за мен. Не го направи. Предаде ме. С друга жена си е сега, не и с тази, която ни раздели - чрез недостойни методи. За радост, сегашната изглежда свястна...Да си е жив и здрав. Както казах, молех се да се появи мъж, който ще ме накара да го забравя! Появи се! Отново не е мой, но важното е, че го има. Че имах възможността да разбера, че го има!

Права си. Моите вътрешни катаклизми не са фатални. Има далеч по-съществени неща...
Сигурно знаеш дълбината на болката - в нейните чисто физически параметри и можеш да отсъдиш много по-вездесъщо кое си струва и кое - не...

За ревността - аз не съм ревнувала, т.е. не съм го показвала...Иначе съм се разкъсвала вътрешно. Точно за да не съм обсебваща и контролираща, не съм показвала ревността си.

За чужденците. Не познавам лично такива. Т.е. познавам, но не съм имала лични взаимоотношения. Пиша си от 10 години с един американец, богат и благороден мъж, живее близо до Лос Анджелис. Но ми е само приятел, никога не съм го виждала, а и той е женен. Но ми прави впечатление, че е истински джентълмен и има съвсем различни разбирания от нашенските мъже, които...в по-голямата си част не могат да избегнат балканския си манталитет, с всичко негативно, включващо се в него...

Но не бих си "търсила" чужденец за мъж. Не знам защо, мисля, че и тук има мъже, които са Мъже...

За бившите - аз лично не искам да коментирам моя бивш. Там въпросът отдавна е заровен. И аз съм в добри отношения с неговите приятели /не и роднини, те самите не бяха в добри отношения с роднините си, камо ли аз, изобщо не ги виждам даже.../. И с бившия си съм в добри отношения - заради общата ни дъщеря. Мисля, че така е по-добре...

А за това, дали ми е топло. Не. Студено ми е. Но сега слушам Adagio на Албинони в изпълнение на Лара Фабиан. Невероятна музика...И си мечтая за топлота...Поне мечтата ми все още диша...Не и любовта, която е твърде далеч от мен. Но поне мечтата за нея...

Първо реших да напиша няколко думи без да се влияя от коментара ти. След това ще отговоря, ако има какво. Но винаги се намира.
Явно си в период на утоляване на чувствата. Как ли следва да разбираш тоя израз! Ще решиш сама. Може пък да съвпадне с моето разбиране. Не ти остава нищо друго, освен да си живееш с тази любов, както разбирам. Едва ли някой отвън може да управлява този процес.
Не мисля,че искаш най-много да си с него, имаш си други приоритети, не си готова да платиш съответната цена, за да си с него. Така излиза. Винаги има цена, къде нормална, къде по-висока. А щом не си готова да платиш толкова, колкото усещаш, че имаш нужда да получиш, значи сама си пречиш на себе си. Той не би могъл да промени нищо в този ход на нещата. Въпросът си остава нерешен вътре в теб. Това е моето усещане.
Сигурно е невероятно прекрасно, ако той дойде и те моли за прошка и те моли да останеш с него до края на дните му, но това граничи с фантазия, защото явно няма причина той да го прави. Не защото няма чувства, а защото ти имаш специфичен подход. Не е редно той да те моли, когато ти не можеш за него. В природата който има нужда, той намира начина. Обратното ще създаде хаос, който рано или късно ще обърне лодката. Няма да има стабилност в отношенията, ако не са логични.
Виждам, че трудно разбираш себе си, макар да ти изглежда, че всичко знаеш за себе си, както и аз така съм виждала нещата. С повече усилия и в покой се проглежда по по смирен начин. Виждаш, кое ти е приоритет, и си го осъществяваш. Ако кариерата е най-важна, мачкаш всичко заради нея. Ако мъжът е най-важен, правиш всичко, за да е ясно, че е така. Или нещо друго.
С две думи, все още има какво да учиш по въпроса, според мен. Щом нещо не върви, значи имаш проблем. Щом имаш проблем, казваше шефът ми, жив и здрав!, значи ти си виновна.
Е, желая ти весел празник и този път да не си го разваляте.

Колкото повече те чета, толкова повече не разбирам кой, какво, защо... . Първия, втория, връзката, бившия... Не, не е ясно, и смятам, че ако ти искаше, щеше да е ясно.
Ок, има един, има друг. Не можеш без този, не искаш да виждаш вече онзи. И това е всичко, което е ясно. Но липсват лица на тези ТОЗИ и ОНЗИ, и ДРУГИЯ. Някак цялата логика липсва. И определено нещо не разбирам.
Така е, ако ти искаш, ще е ясно.
Гарантирано от опит знам, че където не е ясно нещо не е наред. И не бих взела отношение, докато е такова, камо ли да участвам в нещо неясно.
Затова се чудя като виждам, как някои жени живеят с мутри, без да им е ясно какво става с тях. Има едно финансово покритие и живееш с него ,без никаква информация и яснота. Това е тъпо. Но го правят. За пари.

И като се замисля, аз още уважавам този, който съм обичала. Каквото и да става, той за мен още е човекът , който цял живот съм обичала. Не разбирам, как ти изпитваш такива негативни чувства към някого, който си обичала уж. Може би става въпрос за по-обикновени чувства. Щото пък аз тях ги отхвърлям. Такива са много. И говоря само за нещо наистина много дълбоко. Там няма омраза, която да заменя любовта. Явно или тайно, онова чувство си е факт. Може да е някъде далече в подсъзнанието, но не е неприятно. Може да е минало, но не е омразно.
Не е добра и другата крайност, както уж го мразиш, да не можеш да живееш без него. Затова казвам, златна среда. Там винаги е истината. Миналата любов нито е на първи план, нито е в кошчето с боклук. Тя си кротува и си почива мирно. Като нещо отминало, но уважавано.

Докато тук имаш две любови, в които пък изобщо не намирам яснота.
Може би обичта ти към първия те кара да се опитваш да го намразиш, защото ти пречи да продължиш. Така поне изглежда от оскъдната информация.

Кой знае защо се чувствам по-добре. Току виж съм прописала отново. Както съм казвала, от болестта имах голям проблем с концентрацията, ужасно е. Работиш на половин оборот, че и по-малко. И никой не иска да се съобрази. Странни хора.

Нито наш е добре, нито чужденец. Лошото е, че тук сме си се родили. Мъжете тук не са за завиждане. А там са чужди като манталитет. Няма добро, след като у дома е лошо. А жени в България има, чак и за износ. Домакини, любящи, търпящи. За сметка на мъжете. Но и добър да си, тук няма да оцелееш. Няма да ти позволят. И се примиряваш и се опитваш да станеш като другите. Особено, ако ти е изгодно така. А за мъжете е изгодно. По-лесното за тях, по-неприятното за жената. С тази порнография напоследък по-добре чужденец с чужд манталитет. Едно е сигурно, ако той не отиде при съседката, тя ще му легне. И много хитро при това. Никой не може да се спаси от порнографията на съвременна българия. Ще го глези, ще го слушка, ще му угажда, ще го уговори. Лисици много. Е, не чак толкова, но има. А грозните са още по-находчиви. И брат ми си го измамиха така. Пуста перверзия.

Смених темата. ПРосто защото твоя хубавец се изчерпа. Вече е някъде към Лос Анжелис, знае ли човек какво прави!
Изчерпахме темата, но пък се отвличам от ежедневните ..., така че сме си полезни взаимно, надявам се.
Винаги съм си знаела , че съм силна, но това е много неприятно от тази гледна точка, че в България на силните не се помага. А те също умират. Много е хаоса. Последно реших, че евреите ни съсипват страната. И май ще го докажа. Това са лоши хора. Че даже и Иисус е бил изгонен от тях. Какво толкова се слагат.
Сега основната ми идея е, да се готвим за празниците. Така или иначе, по-добре е с тях. Е, ако не насищаме търговците за некачествените им стоки с излишно финансиране. Макар че все пак капитализма успя да ми внуши, че празниците са излишни и скоро няма да изпитвам никакво празнично настроение. Ужасен строй, в който животът не е от значение. Човекът е на второ място ,след парите. Жалко, че не оценихме социализма. На всеки празник ще си го припомням.
Русия като крепител на човещината също издава фронта и модерното се насажда и там.
Не, няма да завършвам с това, което се сетих.
Нека завършим с новината, че ми го няма филма, Английският пациент. Някъде съм го затрила, и когато излезе, тогава ще го гледам. Беше някакъв подтик да го взема. Умът ми казваше, не харчи пари, не трябва сега, а вътрешния ми глас посягаше към него. И тъй като вече вътрешния ми глас беше ми спечелил доверието, купих го. Макар и с неприязън. А всъщност е трябвало да го взема. Мен ме вълнуват такива неща. Ще ми е забавно да го гледам.
А после може да споделя чувства, ако се получи.

Знаеш ли, много хора ми дадоха книги, имената им и прочее, свързани с лечение чрез мисълта. Обаче само един човек го направи така, че аз я прочетох и приложих конкретно. А и тя е конкретна. Не е важно да отбиеш номера, че си помогнал. Важно е да наравиш така, че да се случи. Важна е мисълта и тя променя начина.
Това исках да кажа и на теб. Помисли, може да се сетиш защо.
:)

... защото аз през начина стигам до мисълта. И се ръководя от мисълта, която води. И там има много разочарования.

...Защо ли си мисля, че с пристъпването на Новата година нещо ще се промени. И може би няма да будувам по цели нощи, да се терзая, припомням до странен унес и възпроизвеждам минали травми и хипотетични случвания, които са си останали в сферата на несбъднатото...

Имам това усещане. А вътрешните ми усещания не са ме лъгали...Лошото е, че рядко им се доверявам:)...

Дано е така и това да не е внушение отвън, продиктувано от някой таласъм /по налъм:)))/
Това - съвсем на шега:)

За мисълта и нейната структурираща реалността сила. Да, чела съм доста литература, гледах и "Тhe Secret" и други от сорта...Хубаво е всичко като послание. Но има един съществен момент. Докато всичко е само думи, образи, някак си императивно звучащи сентенции, това минава покрай съществото ти. Не го усещаш, не го правиш част от мисловния си процес.
Когато се получи инсайтът - ненадейно, но в точния, узрелия момент, тогава сякаш проглеждаш - като в онези чудни картинки "Magic Eye", в които дълго се вглеждаш в някакви странни плетеници, докато не изкристализира един невероятен триизмерен образ - като стъклено съвършенство, което ти показва отблясъците на нещо скрито в нас, латентно заложено и изискващо "вълшебни очила", т.е. специален подход и самовглъбение, за да бъде видяно...

Да, днес, т.е. вчера получих този инсайт. Паралелно почти с успокоението на духа ми, което усетих след написването на последния ми постинг.
Говорейки с една моя много близка приятелка, психоложка, достигнахме до извода, че всъщност този мъж е останал наистина неразбран. И заслепена от собствената си проблематична ситуация тогава, съм го накарала да се почувства игнориран, нехаресван, излъган до известна степен. И доста други неща дискутирахме, не е мястото сега да ги разисквам. Важно е не толкова съдържанието, а процесът, т.е. циркулацията на чувствата и техният път...Да. Успокоих се, притихнах. И разбрах много неща.
Не обвинявам вече никого.
Разбрах и неговата болка.
И мисля, че каквото и да се случи отсега насетне, съм изминала своя Път към Камино.
Като един смирен пилигрим, който носи вярата в себе си, както тежестта на кръста си, и е осъзнал силата на любовта. В нейното универсално измерение. И огледана в душата на един любим.

Спирам до тук, защото се развълнувах. Незнайно защо...Другите теми от коментара ти ще ги засегна в следващ мой такъв. Тук не искам повече да нарушавам целостта на постигналото ме чувство...Това е мое лично усещане, като невероятен благослов, носещ облекчение на гърчещата се напоследък моя душа...

Не, viki11, не бих направила невъзможното за кариера примерно, ако исках да е така, щях да драпам по всякакви начини да остана в София, защото работата ми наистина беше престижна и се справях, а и се усещах на мястото си...Не е това.
За мъж бих направила всичко. И съм го правила. Не бих загърбила само детето си, както абсурдно искаше това от мен мъжът, с когото имах едногодишна измъчена връзка. Него няма смисъл да го коментирам повече, не си заслужава...

Няма две любови.
A следното - права си. Онзи мъж, този, когото обичах цели 5 години, че и повече май, не съм го намразила. Не бих могла да го мразя. Запазила съм отблясъците на тази моя много силна обич някъде дълбоко в споменния скрин. Там са. Но загърнати грижливо и завити с мекото и комфортно одеало на забвението. Няма никога да излязат повече на повърхността на съществото ми. Уважавам ги. Но вече не и мъжа. Той си знае защо...Мисля, че ако има съвест, няма как да не знае...

Молех се години наред да се появи мъж, който ще ме накара да го забравя. Намерих го. Дори да е това съприкосновението ми с него, благодарна съм.
Да, не е логично той да се обади и да помоли за прошка. Няма за какво да моли за прошка. Аз имах за какво. И го помолих многократно. Той не пожела да ми прости. Няма как и за какво да ми се обажда той. А на мен ми е забранено да го търся. Както виждаш, контролирам се прекрасно. И не го правя, макар че се саморазяждам отвътре. Какъв е смисълът да го търся? Може да ме е забравил, а може и да се издразни до смърт и да се ядоса тотално.
Знае ли човек...
Но няма как да се случи евентуален разговор, в който поне ще помоля да си останем с добри отношения един към друг, дори само на мисловно ниво. Защото иначе е тягостно. Травматичен ми е последният спомен от него.
Ужасно травматичен.

За мъжете в България...Отчаяна съм. Но все пак...Щом срещнах мъж като този...Не знам...

За празниците - и аз често имам носталгични отблясъци от миналото, когато празниците като че ли бяха наистина по-човечни, по-стоплящи...

За "Английският пациент" - дано изскочи ненадейно отнякъде, където се е самозапилял:))
Това е филм, в който има кодирани послания - на едно дълбинно ниво на възприятие. Подобно нежно заклинание е, което на моменти достига вулканичност - като израз и емоция...

от мен приятелска прегръдка приеми
аз знам, че Любовта ще чуе твоя вик...
не се отказвай ти от своите мечти,
нека станат те реалност...в този миг...
скоро нека бъде!

поздравявам те и ти пожелавам Любовта!

О, колко карсиви думи, изпълнени със заряд, топлота, смисъл и под формата на много силна молитва! Дори като добро "заклинание"...
Дано!...
Като нежен ефект на бумеранга нека бъде силата на думите ти - многократно да се върнат към теб!

Аз също се доверявам на усещанията си, които не ме лъжат никога. Стига да успявам да ги усещам, да вляза навътре и да слушам.
Но в моя случай усещането е подкрепено с консултация и изпълняване на определени правила. Така че усещам успешно развитие на не дотам добре свършена работа, но се старая и нея да си включа в объркания график. Вместо да вникваме в сложните ни заплитания и същност се осланяме на искам, не искам. Трябва и да можем.

За мисловните въздействия, да, трябва да задействаш мисловния процес и да се научиш да го управляваш. В по-лесните начини доктор те въвежда, докато свикнеш сам. Сам е трудно да започнеш. Но това е част от нещата, които можем да изучаваме, вместо да натрупваме и отброяваме бройките в тефтера си, например. Мисълта може да се развива и управлява. За мен е сложно, тъй като имам проблем и с концентрация и прочее. ИНаче би се получило, книгата е добра.

Да, не беше права да обвиняваш. Примирявам се, че за разлика от мен, на тази психоложка си се доверила. Да конкретизираме, че си се примирила пред силата на любовта и няма да доказваш, че си по-силна и по-важна от нея. Или пък да обвиняваш него за чувствата си. ПРекалено е сложно, за да е негова заслуга само.


Виж как ме подсети, откривала съм го и преди. За каквото се молиш, т.е. каквото мислиш, това става.
Ти сама каза, че си се молила да срещнеш човек, който да ти помогне да забравиш предишния. Не си се молила да срещнеш човек, с когото да сте щастливи заедно.
И? Това се е случило. Срещнала си човек, за да забравиш предишния. В мислите си не си имала за цел да сте заедно. И затова не сте. Внимавай какво си пожелаваш. Но много внимавай. Ето ти и обяснение, защо така се получава. Важно е към какво се стремиш.

За да имаш травматичен спомен с него, сигурно има и причина за неговата издразненост.

Какъвто и мъж да срещна, нали все с приятелите си ще ходи по същите кръчми, ще сваля същите колежки. Българска работа. Винаги ще се намерят приятели да ви разделят. Не че биха го обявили официално. Всеки е спец.

Английският пациент го бях взела да го гледам, не го гледах, защото имаше проблем, и някъде съм го преместила. Това е. Когато излезе, тогава. Малко е вероятно да се сетя. Имах проблясъци на мисълта, но бяха временни.

Докато не сме открили смисъла на любовта така ще се лутаме.

Аз не съм много оптимистично настроена за смяната на годините, защото тази със сигурност ми определиха като късметлийска - да се не нарадваш! Но все пак беше по-добра от другите. Имам чувството, че след нова година пак ще се върне стария ужас. Макар че също имам чувството, че нещата ще са спокойни. Но ми звучи нереално. И не искам да се разделям с годината, в която късметлийската паричка по чудо беше у мен.
Истината е, че това беше моята година. А доколко съм се възползвала е друг въпрос.
Вече трескаво се мисли за празници.

Да...Мисловният процес е нещо сложно, но си права, може би не съм конретизирала и прецизирала какво точно си пожелавам...
Исках да забравя онзи мъж, да. И се молих това да стане. Защото той не заслужаваше моята толкова силна любов към него, с привкус на себепожертвование дори /в символичен аспект/. Не я оцени, нито оцени мен.
И какво се случи?? Съдбата ми прати мъж, който не само го превъзхожда, но и който породи по-силна тръпка и желание у мен. И го загубих...

Иначе и за друго си права - да, сигурно има причина за неговата издразненост. Има. Вече я осъзнах. Сега, когато вече месец и половина не съм чувала гласа му, нито съм прочела нито ред от него...Липсва ми ужасно. Но трябва да преглътна това усещане и да се науча да живея с него...

Лутам се, да, но Смисълът на любовта мисля, че вече го открих. Все още се оглеждам вътре в себе си и търся доказателства, на чисто емоционално ниво...

За празниците, никакво настроение за празник нямам още...Защо ли...

Не знам, защо нямаш настроение за празник. Но и аз нямам. ПРи мен обаче е отдавна все така. Като нямаш семейство нямаш особено настроение за празник. А и вече не виждам смисъла на празниците, но искам да ги има. Един повод хората да са по-усмихнати и заедно.

И какво осъзна, като не си му чувала гласа? От какво е издразнен?

Вече имам настроение:)
Няма повод, никакъв даже, дори обратно:)
Но нещо ми е весело:)))
Ще видим защо:)
Времето ще покаже:)
Дори да е само по празниците, пак е нещо. Глътка свобода за перманентно страдащия дух:)

За мъжа, от какво е издразнен...
Че му бръкнах донякъде в душата, надникнах вътре и видях неща, които щателно крие...
Затова. Така мисля...

Може би имаш някакво шество чувство, затова си в настроение.

Какво като си видяла неща. Важното е да не го пренебрегваш. Каквото и да видиш, негово си е. Ако не злоупотребяваш... ПРимерно да човъркаш в душата на някого за разнообразие. Посягаш на нещо, което се дава само доброволно.

Един мъж от миналото /въпросният No 2:), социологът/ казваше, че имам "осемнадесето чувство":))
Така е. Имам го.
Но сега не мога да определя на какво се дължи настроението ми...Днес се поразвали доста - след работа бързах за поредния концерт на дъщеря ми и я сварих с остригана коса! Направо подивях...Тя имаше разкошна коса почти до кръста...Решила да си прави прическа и си унищожила косата, дето толкова много я къткахме...Е, неин избор, тя сега си се ядосва сама на себе си...:)

За нещата, които съм видяла. Не бяха лоши, хубави бяха...Прекалено даже...Той ги крие, защото се страхува да не бъде наранен, както е бил, със сигурност...Аз не съм виновна, че имам интуиция...И надничам в хорските души, но не влизам с грайфери там, винаги съм на тънки токчета, пристъпвам изискано /това, на шега, но наистина не съм била брутална, напротив, нито съм изнудвала някого за инфо.../ Всъщност той доброволно поиска да бъде разгадан. Така мисля. Но май не беше готов...

По-добре да си махне сама косата, отклокото да я загуби принудително, както е при химиотерапията. Винаги има и положителен поглед върху всяка дивотия.
Моята капеше и я махнах, но пък ми е все едно с каква коса съм. Виж дъщеря ми държа да е с дълга. За разлика от нея. Понякога не се замисляме, каква досада е тази коса. Постоянно ти се вре някъде.
Сега пък се ядосвам, че трябва всеки ден да си правя косата наново. Стърчи ужасно. А си мислих, че няма да я мисля. Полезно е за косата малко да си почине, да е късичка.
А Слави знам, че я е махнал по здравословни причини, но пък сега колко му отива.


Леле, как боли от тънките токчета. Този път нищои не каза...
Там е сложен въпроса. Всеки разбира нещата по своему. Аз съм открита. Мога да разкажа 75% ОТ ЖИВота си на някой в купето на влака, с когото пътувам случайно. Не ми пречи. Но си има неща, които са си моя работа. Там не се пипа. За съжаление не мога да ги формулирам. Не става въпрос за тайни, а за местенце, което си е лично и няма нужда някой да ти го гледа.
Да речем, спиш, и някой през това време иска да види, какво ще стане, ако ти бръкне в устата. Или , ако те съблече гола, за да види, дали ще ти е по-добре да спиш така. Разбираш ли? Или да му казваш, кога да диша, и кога не. Защото си преценила, че за него е изгодно така. Не да му споделяш, а да решаваш вместо него. Граничи с опит за обезличаване. За съжаление не мога да го обясня професионално.
Да разполагаш с някого, без неговото съгласие.
Може и ти да си права за себе си. Но общите работи не ги обичам. Те са безотговорни.

Да...По-добре е за косата сама да решава, а и не е толкова къса всъщност, аз вчера се втрещих, защото не бях подготвена...За Слави - да, отива му:) Така е по-симпатичен и одухотворен, отколкото с коса...

За тънките токчета - усетих гафа, още като го написах:) Винаги нося тънки токчета. Но в душите стъпвам на пръсти...
И аз не се срамувам и страхувам да се себеразкривам.
А за неприкосновеното местенце - права си. Трябва да има такова. Непременно. И да се пази ревностно.
За обезличаването - това е размиване на границите, когато възприемаш човека насреща не автономно, а като продължение на собствената си личност. Опасно е. Твърде дори. Така стават убийствата от любов. Като в "Последното танго в Париж" например...

И като в живота. СТават често убийства от любов. Ужасно е.
Но и малко повече коректност не пречи.

Моята пък коса е къса, но ще порасне.

:)

Стават такива убийства...И да не са физически, духовни са, а те не са по-малко страшни...
Коректността винаги ми е била пътеводител в отношенията, но към мен рядко я е имало, особено личните дела...Там май никога не са били коректни с мен...
За косата - спрях да се ядосвам за окълцатана коса на щерката:)) Ще порасне:) Както и твоята:)))

Често смятаме, че сме коректни, а всъщност пропускаме детайли. Всеки възприема нещата различно. Моята коректност не съвпада с твоето виждане за такава.

Подобирам, че и моят хубавец не смята, че е бил некоректен. Може би просто си има извинение. Не изглежда да чувства вина. А аз пък се чудя, как може човек да допусне толкова недопустими неща.
Не мога да кажа ,че съм била най-коректната. Но пък и да се опитвам, никога не се получава. Винаги отсрещната страна разбира нещата по-различно. Не може да се угоди.
Е, моята коса......зависи. Още не е ясно какво ще става с нея. Но някой ден може да порасне. :)

Така е. Коректността е твърде относително понятие...
Детайлите в повечето случаи убягват, а именно в тях се крият съществени неща /доста често.../.
И никога не можем да угодим изцяло. Затова стават и големите разминавания, за жалост...
За косата - как не е ясно:) Ще порасне:)))

За съжаление нашето здравеопазване само усложни болестта ми. И финансовата ми несъстоятелност. С моята болест трябваше да имам поне 10 хиляди лева. Сега вече са 25 хиляди.
А вече в новото ми състояние в момента съм в процес на опит за стабилизиране, след който ще се премине към ОПИТ за лечение. Евентуално. Не се престарават. Никак не ги интересува, дали ще успеят. А от лечението зависи, какво ще се случва и с косата ми. Нямам информация, но ако нещата се развиват поносимо добре, поне още 1 година съм в тежко положение. Без яснота кога и какво.
Добрият вариант е, че сестра ми след като болестта ми се усложни фатално, ми помага. Може би, защото е малък шанса да се оправя. Иначе и тази 1 година нямаше да е възможна в лечение и експерименти. Ако се намерят пари.
Тежки са фактите за болните в България. Много от тях скачат от висок етаж и така решават проблема. И никому не пука за техния живот. Вече 10-ина години е така. Всеки уж гледа себе си, а утре и той може да стигне до там. Много богаташи на запад са фалирали при лошо стечение на обстоятелствата и тежки болести.
С две думи, за косата ще мисля след година и половина най-малко.
Да, имаше възможност да се лекувам, но нямах възможност. И сега шансът е минимален. Какво като имам малка възможност. Трябваше още тогава да приключа всичко, защото тези мъки са ми излишни. Знаех, че никой не се нуждае от болен като мен. Което се подтвърди. Уж заради детето. Не можах да я предпазя да й вземат жилището при евентуална моя смърт, та се налага сега да го пазя с живота си. Законите у нас са против майките с деца.
Сега е невъзможно да мисля за коса. Тя и малко потъмня, както след раждането. Нямам представа защо. Може би изтощен организъм. Кой знае. Нямам правото в моето положение да имам претенции за коса. И за много други неща. Просто никой не ми дава това право. Малко като в концлагер се отнасят с нас.
Ако се бях подложила на химиотерапия вече нямаше да имам и един косъм. Казаха ми, че къса коса по-лесно се губи. По-малко депресиращо е. А предпочитам да си умра, но с коса. Колкото и да е глупаво.
На кой ли му пука за моите проблеми.

Тягостна тема...Нямам какво да кажа. Просто ми е вътрешно напрегнато, като чета всичко това.
Желая ти повече късмет в процеса на лечение!
Дано!

Да, и на мен ми е вътрешно напрегнато. Но по друг начин.
Точно това исках да кажа.
Мъжете са лесната тема.
Макар че сега не го съзнаваш.
Сами си създаваме проблеми.
А тежките теми ни морят денонощно.
И ако отговорите ми не са винаги точно по темата, това е , защото горното не е измислица, нито кадър от филм. А ежедневие.
Ежедневие, в което е ясен истинския стремеж на всеки. Както истинската любов, така и истинското безразличие. Често си мислим само, че знаем, какво чувстваме.

Казвала съм го, и пак ще кажа. Приятно е да имаш възможността да прецениш, кой какъв е, в такъв неподправим момент.
Искам и аз да знам истината за Него, за да знам, какво мисля всъщност.
Може би и ти истината за ... Него.

Замълчавам. Няма как да коментирам.
И си права - мъжете са лесната тема...
Има много по-болезнени сблъсъци с проблеми на всякакво ниво...

Разбира се, единственото, което искам сега, е да знам истината за него. Т.е. не точно за него, знам достатъчно, макар да не е много. А за отношението му към мен. Нещо там ми се губи. Не беше безразличие, поне в това съм сигурна.

Само той би могъл да ти изясни, какво чувства към теб. И то, ако пожелае.

Така е. Ако пожелае. Но той явно няма желания...
Така че няма смисъл повече да ровя в един бездънен кладенец. Сама вода от там няма как да извадя...

Ти май никога не вярваш, че трябва да направиш нещата сама.
Казват, че тогава са и по-сладки.
Не си вярваш или.. ?

Не, вярвам си. Но в този случай е невъзможно. Няма как да направя каквото и да било. Повярвай ми.

Тогава не прави. Щом няма начин.
Спираш да мислиш за това. Най-малкото пък да пишеш.

Спрях да мисля. Наистина.
Само чувствам, но вече дълбоко, дълбоко в себе си, капсулирах обичта си, нека си тик-така нейде из същността ми, надявам се, не като бомба с часовников механизъм...

СМятам, че ти помогнах да усетиш хладината в сърцето. Усещам, че вече е. Това, което поиска. Трябва да даваме на хората това, което те искат.
Но това не съвпада с моите цели. Моето желание е любовта да гори.
Така че дадох и си отивам. Нека всеки си стои на мястото, което е избрал.

Да. И моето желание бе любовта да гори. Исках го повече от всичко друго в живота си за момента /с изключение на здравето и добруването на детето и близките ми, разбира се/. НО...Не става така. За да не се самоубия духовно, просто пускам хладината - привидно. Няма друг начин...