...Преди време отправих своя "Вопъл към невъзможността"...
Бях искрена. Изтръгнах думите от най-болезнено наранените си сърдечни селения...
Ридаех. Откъсвах парчета от себе си.
Съсичах целостта на чувството си.
Умирах вътрешно.
И след това пак се зараждах, за да отворя очи на другия ден.
Плачех скрито.
Ритах срещу разкривеното лице на болката си, провъзгласявайки я за свята.
Противостоях на вика на моята обич.
Раздирах плътната тъкан на страстта си.
Блъсках се във всички предразсъдъци, наложени ми отвън и съпреживени чрез моя твърде идеализиран светоглед.
Бях като разпъната между коловете на Достойнството и Помитащото всичко по пътя си желание.
Бях една крещяща вътрешно жена.
Бях една нереализирала се грешница.
Една съумяла да преглътне най-женското в себе си несретница, отритнала сама възможността да се досегне до нещо, което е чакала от началото на дните си, и преди това дори...
И за което ще ридае до края на земния си път. И след това /вероятно/...

Сега съм друга.
Сега съм сама с неосъщественото си желание.
Сама с дълбаещите ме чувства.
Сама с родените в мисълта, но невъплътени в реалност  усещания.

Господи!
Ако имах правомощия над физичните закони, закодирали посоката на Времето, бих го върнала назад - само с месец.
И бих прегърнала идеята да се слея с тръпката - пълнокръвно.
Не бих избягала.
Не бих се самонаказала.
Не бих създала една напълно излишна "малка трагедия с предизвестен край".
Не бих отскубнала желанието -
онова вездесъщо Женско начало, което люлее Вселенските тайни и носи Сътворението в себе си.
И да беше само Миг, щях да го съхраня в съкровищницата на спомена. Завинаги.
Но...
Времето следва необратимо своя бяг.
Няма повратности назад.
И втори дубъл няма.

 

аз преди известно време се бях самонаказала и така режейки от себе си се лиших от една любов. обаче ако не се бях самонаказала нямаше да е Любов, щеше да бъде само любов и после да мине, както всяка любов, само че тая изцапана, да кажем от прелюбодеяние. Не бях готова, а сега като гледам не само не съм била готова, ами и времето не е било дошло, а май и точния човек. Сега съм срещнала точния човек, който ако не друго ,то поне е заглушил ония мои принципи, скруполи, идеали и т.н. Не е Любов, но всеки ден ме изненадва с нещо, та няма да се учудя вече и ако накрая се окаже Любов. Абе а дано! Ама надали..
Или както имаше един виц- Айшето и Асан се оженили, дошло време за първата брачна нощ и Асан казал:- Ех, Айше, много си хубава, голям сватба вдигнахме, сега ако си и девствена цена няма да имаш..
А тя: -А дано! Ама надали...
:)))))))))
Целувки, Нуше!

спиралата на изкуплението. По-добре разкривеното лице на болката, отколкото това на лъжата.
Сега си пречистена...

истинска...благодаря ти! намираш ...и си топла ласка за мен ...

:) поставям те в тронната ми зала...и си Кралица!:)

Животът продължава... и всичко е поправимо, дори
може и да е по-хубаво...в бъдеще!
Усмивки!

Така е...
И затова няма смисъл да се мятам бясно между пропуснатия шанс и самоизмъчването, породено след това...
Ако има предпоставки за втори дубъл, той винаги намира начин да се материализира, да се случи, да се сътвори в целостта си...
Иначе - просто страдаш известно време.
И потегляш нататък...

Хей, разсмя ме:)
Ти си голям сладур, да знаеш:)))
С това Айше ме разби:)))
Че и аз така...
Иска ми се това да беше Любов, ама май не е, поне не е взаимна...
Ако беше, онзи проклет красавец щеше да е с по-мотивирано държание, след като му избягах /като типична "дива коза":)))/ и да се смили над мен...Но, красавците, отгоре на всичко и умници, са си такива тщестлавни създания. А аз, и да се тръшкам, и да не се тръшкам, това е положението:)
А за теб - не се знае знае ли се...Понякога една жена инвестира повече, отколкото един мъж има възможност да поеме, като емоция, страст, капацитет за обвързване...Мислиш си, че нещо е Голямо /например любовно такова:)/, а то вземе, че се окаже мижаво и бързо изчезва/, а друго -по-невзрачно на вид, може да носи в себе си заряд за дълговечност.../
Важното е тръпка да има!...
Пък сега ми се реве заради пропуснатата тръпка, макар че нямаше да има привкус на прелюбодеяние, и двамата бяхме свободни /за него не знам вече...остана си в София, а аз си се върнах в родния Бургас:)))/
Та, така. Засега. А после - ще разбереш:)

Пречистена съм, да...
Но това е един сложен и болезнен процес, знаеш...
Избирайки умишлено трудния път на болката, преминаваме през катарзиса и прескачаме блатото на лъжата...Но, питам се, каква лъжа би била тогава...Ние бяхме свободни души и тела...Необвързани. Може би не сродни...Може би негледащи в една посока, но все пак достатъчно синхронизирани в основните си параметри, чисто човешките...Това се чувства, усеща се...И затова сега ме боли.
Но може би така е трябвало да се случи.
И, както пише anan, втори дубъл има, ако дубълът е Този, т.е. ако има смисъл да се завърти времето и да предостави възможност за нов шанс...
Благодаря ти!

О!
Боже!
Каква тронна зала...
Аз съм обикновена жена...:)
Може би с някакъв далечен отглас от отминали времена, когато всяко момиче е мечтаело да бъде принцеса в мечтата си...Но само там. И само тогава...
А сега - сега съм една несретница, която не се срамува да признае, че е слаба в момент, когато осъзнава какво е загубила...И ридае. И не крие, че я боли.
Е, намирам сили да се усмихна:)
Изборът беше мой, както и очакването страдание след това...
И аз ти благодаря!

Абсолютно права си!
Няма нищо непоправимо в личните взаимоотношения...
Просто боли. И когато отмине време, болката отново връхлита. Дори по-зла. А може би точно защото би трябвало да я почувстваме с пълната й сила, да я приютим в себе си, да я опитомим. И да я трансформираме в мъдро пристъпване към бъдното...
Благодаря ти за усмивките! И аз ти пращам - макар че днес денят е намръщен, а и още сълзи има в мен, неизплакани...Усмихвам се:))) Въпреки:)...

Burgas si e super :).

Не знам кой си, откъде си и защо си тук:)
Но ти благодаря!
Бургас е супер, да!
Липсваше ми осезателно, болезнено, когато бях в София...
Е, и този мъж ми липсва, и той осезателно...
Но - така е било писано:)

Не е случайно,сигурно:) Спиралата няма край, както няма да бъде завършена мисълта след многоточието "....което е чакала от началото на дните си, И ПРЕДИ ТОВА!:)))) И за което ще ридае до края на земния си път. И СЛЕД ТОВА /вероятно/..."!:)))))) Тук е гереналният въпрос, ако желаеш нещо, поне при мен е така, ти трябва време да разбереш можеш ли да продължиш без него или не. Ако можеш - добре, но ако не можеш......по-добре е да го изживееш!:) Защото само като си помисли човек, че животът му може да продължи дълго....да речем 99 или повече години:)))) и непрестанно ще го измъчва мисълта за несбъднатото!;)))
Поздрави!:)))

...Спиралата...Да. Спиралата на нашите нереализирани чувства, които дълбаят и заплашват да се превърнат в една вътрешна, вечно сълзяща рана...Не споменавам понятието "желания", а "чувства", различно е...
Да! След като преминах през тунела на тези терзания, осъзнах, че е по-добре да изживея това, от което панически избягах. Тогава...
Но, ситуацията се преобърна.
Оставям нещата в ръцете Съдбовни...
Поздрави и на теб! И ти благодаря за "напомнянето"! Имаме нужда от напомняне по пътя си...:)

Ако приемеш ,че Вчера никога не е съществувало ,
а Утре още го няма и държиш в ръцете си само Сега. И искаш да бъдеш щастлива въпреки пространството което те ограничава. То ще усетиш невероятната радост от Сегато преди неистово да е отлетяло ,защото в него е щастието. Не го изпускай!

О, толкова верни слова ми казваш - енергетизирани...
Забравям тази истина май, нали съм Рак /проклет:)/, все назад ме влече, все ме дърпа миналото - като мъртво течение...
Вчера просто отмина. Утре е мъгляво все още.
Трябва да хвана юздите на Сега, права си!
Иначе ще остана с пропиляно настояще, невъзвратима мъка по миналото и неясни семена, посяти в бъдещето...
Не би трябвало да изпускам Сега! Ще се опитам да надделея рачешката си природа и да се материализирам - "тук и сега". А "там и отвъд" ще пазя за вътрешния си свят, светът на мечтанията...Там е позволено:)))

Вярвам в теб и в силата на "магията" в теб , и те подкрепям психически...:))))

Толкова е хубаво да разбереш, че някой вярва в теб! Дори и дистантно...
А дали има "магия" в мен...Е, дано има. И дано се намери най-после мъж да я приеме като блогослов в живота си. А не да бяга от нея, защото го е страх да не се влюби...Мъжете панически се страхуват да не се обвържат емоционално...А ние, жените, винаги инвестираме преди всичко чувства...Така че - дано намеря някакъв разумен синхрон. Най-после!
А психическата подкрепа е най-ценна!
Благодаря ти!

Много познато. Винаги представяме в мислите си друга действителност, различна от тази, която съвсем съзнателно създаваме.
И защо? След като си взела решение, застани зад него в мислите си. Така или иначе си плащаш за действието, не се отчитат мислите, най-вероятно. Тогава защо да си измисяме, че искаме нещо, след като явно не сме го искали. И не сме го направили.
Просто казваш, аз направих това, защото така исках. И толкова.
Ако е измислица, извинявай, не разбирам от измами в литературен вид. Там, в литературата могат да ти посочат път или нещо друго, но да те лъжат.......няма такава логика.
Така че пак стигаме до.......защо не говорим с истинските си желания.

БОвари, бовари, теменужке,
Ако желаеш нещо, първо трябва да се увериш, дали можеш без него. Ха ха.
Ако желаеш нещо, го правиш. Защото ние живеем не за да работим, а за да Живеем. Докато си правите експерименти с желаенето, то си отива и духаш супата. Защото отхвърленото желание си е отхвърлено, неуважено. А неуваженото, дори сбъднато си е неуважено.
Просто трябва да ни възпитават повече реалисти, да сме си просто нормални хора, не летящи из облаците. Това не значи, грубияни.

Монна, няма начин да не е по-добро. Все по-добре си е да си мечтаем, вместо да сме в реалността и да взимаме правилните решения.
Косара, в тронната зала, обезателно. Как иначе. Нямаш ли и корона с диаманти, по-убедителна ще си. И голяма скъпа статия в пресата, на първа страница.
Абе просто някой още не е дорасъл да изживее това, което Дон Хуан казва, че е дар. Какво толкова... чудесии. Понякога и на преклонна възръст някои хора не са ориентирани в живота. Любовта също се учи. Усещането за нея не го разпознаваме дори без обучението на живота.

Уви...Не е съвсем така...
Всъщност тогава, заради твърде напрегнатия ми момент, се е включил някакъв вид несъзнателен защитен механизъм - формиране на реакция, и съм направила точно противоположното на това, което съм искала...Понякога мисълта е различна от вътрешния ни подтик. И объркването на мислите се обуславя от нещо, което е латентно заложено и неконтролируемо...
Искрена съм била и в двата случая - и когато съм избягала, и сега - когато съжалявам, но не в литературен вид, а истински...Мненията се променят. Човек вижда нещата отстрани, като се избистрят във времето...Това не означава, че не знам какво искам. Вече знам, но е късно:)
Наистина си нося последиците от предишния си избор, макар и подсъзнателно направен...

...Тук съм съвсем съгласна.
Възпитана съм прекалено иделистично. Прекалено...
Хубаво е човек да си спазва принципите, но трябва и да живее с добра саморефлексия, т.е. да е адекватен на случващото се около него, иначе би стоял като смешна гротеска в един несъотвестващ нему свят...
А за желението - да, така излезе, че не съм го уважила. Но моето беше по-голямо /така си мисля поне.../. И затова се уплаших, че просто неговото не е достатъчно...И в крайна сметка, моето желание ще остане в по-неуважителна позиция след това, когато ще бъде реализирано, но забравено скоротечно...
Добрият индикатор е, че вече сама си се свалям от временния летеж из облачните пространства:)) Надявам се - навреме:)))
А за желанието...Не знам как ще се справя с него.
Уважено, или не, май единственият път е да се осъществи, иначе - лошо:)...Остава завинаги тръпчивият му привкус на неосъщественост, който вгорчава дните. И евентуални нови желания...Ако се повяват въобще /поне в същата сила на емоционалния спектър.../

...Понеже коментарът е оправен към други коментари тук, само ще кажа:
Да, любовта се учи, т.е. нейното осъществяване се учи. Но случването й все още не може да се контролира - с никакви учения, нито на Дон Хуан, нито на толтеките, нито на будистите, нито на юнгианските психоаналитици...
То е именно чудото.
А хората след това бързо разваляме чудесата. Толкова време чаках да ми се случи това чудо. Може би 6 години /откакто се влюбих наистина зряло и истински в мъж, когото този мъж просто ме накара да забравя - тотално.../
Е, поне това усетих. Освободих се от една болезнена зависимост в миналото. Не е малко. Твърде много е даже. Вече се бях отчаяла, че няма да ми се случи...
Затова, каквото и да е станало, или не, съм благодарна на този мъж. А за бягството, продиктувано от дивата ми природа, все още май неопитомена, си нося отговорността. И тук просто споделям. Не е забранено, нали:) А дори наопаки:)))

ami ot burgas sym si i zatova mi haresva, a tuka vlizam da cheta ot vreme na vreme :).

"Бургас е центърът не Вселената", казваше един мъж, когото обичах навремето...Е, явно центровете се изместват, поне за отделните хора, неговата траектория също се поизмести, както и моята - в емоционален план. А мислех, че никога няма да се случи. Случи се!
Но за нас, бургазлии, градът ни винаги ще си е център на Вселената, нали:)))...

Има втори дубъл стига да го поискаш.Неведоми са пътищата и не бихме могли да предвидим какво ни очаква на следващия ъгъл.Съдбата обича изненадите, приеми ги и ти!
Поздрави и хубав уикенд!

Права си! Достатъчно се самоупреквах се, сринах си имунитета, разболях се от тежък грип, и за какво??
Като помисля, аз съм жена, дама, ако някой толкова ме иска /истински/, би намерил начин да ми прости моментната несигурност, колебание и страх. И да намери път към мен. Никой не може да ме убеди, че ако някой иска някого, няма да намери начин да го открие, дори да е скрит умишлено, дори да е избягал, дори да е решил да се отдръпне, за да преоцени връзката...
Явно този мъж не желае това.
Явно вторият дубъл не зависи от мен.
А какво ме чака на следващия ъгъл, кой би могъл да каже:)))
Каквото - такова, колкото - толкова:)))
Във вълшебните приказки само има повече...:)
Поздрави и на теб и приятни съботно-неделни дни!:)

Ти си невероятна жена, по - силна, смела и обичаща от преди... На такива хора, винаги се полага втори шанс! Макар болката да е взела нещо от нас - оставила ни е възможността да бъдем себе си... Нищо, че е клише!
Ако знаеш само как добре те разбирам...
Всичко хубаво и успех! :)

Е...Успя да ме разплачеш в този късно-ранен час...
Факт е.
Не, не съм невероятна жена...
6 години съм вече сама. Абсолютно. Без никаква опора. Без истинна любов, без споделяне. Без съпреживяването на една човешка топла обич...
Няма, и това е.
Малкото мъже, появили си като кометни прехвърчания в живота ми, само са ме ограбили. Макар че са ми дали и доста дози мъдрост и пре-дози скептицизъм...
Сега най-после срещнах мъжа, в когото да се влюбя...Така, както съм обичала само веднъж в живота си преди това...
Е, Съдбата отново реши да размине пътищата ни.
Няма как.
Повече от мен нищо не зависи.
Не ми остава нищо друго, освен да преглътна сълзите си.
Радвам се, че си попаднала на моята емоционална вълна в този момент!
Благодаря ти за хубавите думи!
И на теб - пожелавам ти любов.
Знам цената й. Знам какво е да ти липсва...Толкова, че вече едва дишаш без нея.
Но пак дишаш. И дори се усмихваш:)))
Какво друго ми остава:))))

Последното, което исках е да те разплаквам! Това, че се усмихваш е магическата формула... Така си мисля, поради аналогия при мен! Дори капчица надежда не ми бе останала и въпреки, че не исках и не търсех вече нищо от никого - любовта пак ме намери!!! Как да не ти се възхищавам, след като преглъщаш сълзите си! :)
Пожелавам ти щастие! на теб и сладката ти дъщеричка :)))

Скъпа съблогърке!
Разбира се, че сълзите просто рукнаха спонтанно!
От вълнение. Не от самосъжаление. Отдавна съм забравила какво е да се самосъжаляваш...Нямам право. Спасявам се с необходимите дози самоирония:)
А магическата формула - спазвам я. Работи:)
И аз не търся и не искам нищо от никого...
И, дай Боже, любовта да ме намери:))
Благодаря ти! Май най-после заслужаваме и ние с дъщеря ми глътка щастие, а защо не и повече от него:)))
А на теб ти пожелавам да си съхраниш любовта! Дар е. Най-неоценимият.

Подсъзнателният избор е по-верният. Щом си отказала подсъзнателно, значи това е истинското ти желание, така мисля.

Към 24.
Тук си мисля, че целта да забравиш е била изпълнена, и това ти е било достатъчно. Обаче не си предвидила някои неща.
И след като не си осъществила нужното, остава ли сега да се впуснеш в следващата зависимост, вместо да я осъществиш на момента? Освен ако е имало причина да не я.

Да, права си, ако някой наистина те иска, ще те намери. Затова си мисля, че ти не си искала истински, щом си се отказала, когато си имала всичко наготово. Все пак, това май ти убягва. Аз поне знам, че ако искаш нещо трябва да го направиш. И опитваш, дори и грешно. Но да се отдръпнеш вече е друго.
Все пак, може несигурността ти някой ден да премине. Кой знае. А може и не.
Както каза, важното е, че си се отървала от старата си зависимост. Нямам нищо против, че, както казваш, съжаляваш за несигурността. Но това е твоето желание. И затова би трябвало да не си така настроена към другата страна, както си - той ако иска, ще ме намери. Колко пъти?

......Мъжете са крехки създания, отхвърленията мъж е чувствителен. :)

Каквото сам си направиш, и Господ не може да ти го направи! От нея най-много съм се страхувал. Много ме озадачи с този пост: избраникът ти е красив и интелигентен, обича те и ти го обичаш - какво тогава те е възпряло да осъществите любовта си? Е, казваш, че ти си го обичала повече - и какво от това, тук ,,кантар'' няма, знаеш го прекрасно! Важното е, че споделеността е била налице. Не е имало и опасения за ,,прелюбодеяние'', изневяра, тъй като си свободна. Остават опасенията за изоставяне впоследствие или пък страхът от евентуална твоя зависимост спрямо него, доколкото си ,,по-обичащата''.
Дори и при една негативна развръзка обаче, по-добре би било все пак да угодиш на страстта, отколкото да се въздържиш, защото това би било поредното ти разочарование и не би те впечатлило кой знае колко/ просто си свикнала вече/. Не би имало и самообвинение, защото ти си дала максимума от себе си. Сегашното ти състояние е много по-болезнено, защото е налице самообвинението и съжалението за пропуснат щастлив шанс - тази мисъл направо ни изяжда и ти час по-скоро следва да се пребориш с нея!!!
Първата стъпка към това е съзнанието, че все пак щастливата развръзка е в сферата на възможното, т.е. не си пропуснала щастлива реалност, а чисто и просто - възможност за...
Втората стъпка: не забравяй, че до всяка възможност има и друга, трета, четвърта и пр. Не е настъпил края на света! Е, има го факторът време, който все повече и повече стеснява възможностите ни, но ти все още си твърде далеч от предела.
Твърдо вярвам, че горчивят ти опит сега ще ти помогне занапред да направиш точните за теб оценка, избор и решение. Иначе всички грешим, но хубавото е, че имаме възможност да поправим грешките си. Успех!

Подсъзнанието знае всичко:) Имаше и книга с това заглавие /на Джон Кехоу/. Да, но невинаги подсъзнателно обусловените ни избори са адекватни на реалността, особено в случай, че става дума за незрял защитен механизъм на психиката...
За измъкването от предишна зависимост към чувствата ми към един мъж, които не успяха да заличат другите двама мъже след него - да, определено тук наистина съм щастлива от развързката. Поне него забравих. Поне видях, че има мъже, които са повече от него - и физически, и интелектуално, и духовно. Поне разбрах, че мога отново да се влюбя, макар и да не съм "консумирала" докрай любовта си. Няма значение. Важното е, че чувството го има. И не бих го превърнала в нова зависимост. Не. Напротив. Белята е сторена вече. Не мога да обърна хода на времето. Каквото има да става, ще стане.
А за осъществяването на момента - нямаше причина да не се осъществи тогава. Просто инстинктивно Его-то ми си е възпроизвело само "беля", за да си повдигне нивото на адреналин, който явно ми е бил необходим да ме държи тонизирна и мобилизирана в един труден за мен софийски период...Няма друго /научно/ обяснение.
Но не ме топли това обяснение.
Наистина бих дала година от живота си, за да имам възможност да изживея наново онзи пропилян уикенд. Но това се случва само във фантастичните приказки:)))
Е, карай, да върви...Ще ми е доста тежка обица на ухото...Макар че вече ми омръзна и да се самообвинявам. Тази вечер отивам с приятелка на пиано бар! Време е за различна емоция от реването денонощно за един мъж...

Така е. Който иска, наистина ще ме намери. Извиних се 130 пъти. Съжалих 260 пъти. Исках прошка 3 пъти по толкова. Измъчвах се. Тръшнах се за един месец 2 пъти от тежък грип. Отслабнах. Не мога да спя. Какво ли не /типичните признаци на "болни от любов нещастни души":)/. Ами, колко повече! Явно този мъж не искаше да ме накаже, за да ми дойде акълът в главата, а просто желаеше наказанието ми да бъде неговото окончателно и безвъзвратно изчезване. Защото той си има достатъчно варианти - наистина е умопомрачителен мъж - външност, аристократично излъчване, обноски, флуиди, интелект, невероятни сини очи, самочувствие...А как пише...Не ми се коментира...Няма начин такъв мъж да остане сам. Аз да му мисля...
И защо задаваш въпроса: "Колко пъти?". Това беше първата ми издънка, и последната /явно/, може човек да се опита да разбере, все пак. Ако иска. Ако има мотивация, за повече от един уикенд...

Знам, че са крехки създания. Тези мъже...
Ах, тези мъже...
По-раними са от жените, определено.
Опитах се да го разбера. Видях, че не му беше леко, че видимата страна на нещата бе, че той е отхвърлен. А всъщност аз го исках повече, отколкото можеше да си представи дори...Защото го исках не само с физиката си. Както и да е. Той май е забравил, че в този отвратителен свят все още има и чувства, има и жени, които могат да обичат заради нещо, което не се съизмерява само с външни белези на власт или елементаризирни плътски усещания, /завоалирани като авангардни преживявания със съвсем краткотраен привкус.../
Както и да е.
Все си мисля, че наистина го е заболяло този мъж.
А може би и той е вложил нещо повече от това, което аз съм предполагала, че би могъл да вложи мъж като него...
Може би неволно съм го обидила дълбоко...
Кой знае.
Никога няма да разбера...

Много си прав...Това, което сама си го правя, наистина ми е най-тягостното личностно "попадение", само че с негативен знак...
Знаеш ли - не вярвах вече, че ще срещна мъж, и то последната седмица, като бях в София, който ще ме накара да забравя всички останали любови в живота си.
Не са много, но бяха достатъчно болезнени.
Изтри като с гума цялото ми минало, т.е. емоцилналната скаченост с него. Изведнъж. Просто тотално отмести целия ми взор към него. Тотално.
Не мислех, че това е възможно.
Случи се.
И затова се уплаших, че ще загубя всичко, че ще се опорочи от едно може би кратковременно случване, че ще бъда отново отхвърлена, че ще страдам повече след това...
Хиляди страхове.
Те объркват яснотата на мисълта ни, която всъщност проектира събитийността...
Не знам дали мъжът ме е обичал, както пишеш. Надали. Жените се влюбват скоротечно и злокачествено:) Мъжете обичат с очите - първо. Но до душата им твърде трудно се достига...Нямаше време. Нямаше възможност. Нямаше шанс може би...
Може би това не исках да се случва - желаех да ме иска като личност повече, като душа, не толкова като тяло...
Сложно е. А може и никога да не беше поискал да ме разбере като човек.
Но си прав - усещането за пропуснат шанс е дълбаещо, ужасно.Трябва час по-скоро да преформулирам ситуацията и да поставя нещата на нова плоскост.
Все пак - има и позитиви:)
Случи се нещо, което ме освободи от зависимости от миналото.
Случи се с един наистина рядко срещан мъж.
Случи се може би не в точния момент. Но все пак се случи:))))
И най-важното - наистина този път мисля, че направих разбор на грешките, които и друг път съм допускала...
Дай, Боже, да имам шанс да постъпя наистина зряло...някой следващ път:)))
Благодаря ти за задълбочения и прекрасно поднесен - като изказ и емоция, коментар!

От тъжните...
Харесван...
Изглежда тъгата "вирее" в специални хора.
Защото някои си имат всичко а също са тъжни.
Сякаш справедливостта прави тъгата.
Понякога отправяйки добър поглед към не-"доброто", може би разсейва тъгата.
Сложности.
Понякога се оказва че имаме достта, а сме с внушението че доста ни липсва.
Ако ценим и малкото в себе си, не ставаме ли по-силни?
Здраве ти желая!

и трябва много сила да признаеш своята болка след своя избор, необикновена си!!!!!!!!!!!!!...мисли за себе си като за кралица защото...Си!!!!

пред теб...вълшебни мигове прегръдки...палитра от споделено щастие...потопи се в спомена, можеш го... и си птица в полет...отново!

хей, вярвай както аз вярвам в теб!
прегръщам те топло!

Много ми е объркано кой как се влюбва. Макар и по-рядко, мъжете се влюбват по-силно. Но пък повече жени се влюбват дълбоко, отколкото мъже.
Още не знам кой и защо е измислил любовта, но ... не ми се коментира. Защото нямам отговори.
Като знам мъжете колко рядко споделят чувствата си, не знам откъде знаеш, точно колко той те е обичал. Но пък и не вярвам той да знае, ти колко го обичаш. Защото не си представям да е чул това, което ние прочетохме в нета като изповед. Може да е вярно, може да не е. Точно както и в живота, дори е по-лесно да си лъжем тук в нета.
Виждам, замисляш се. Значи всичко това ти е от полза. А и е ужасно да се чувстваш зависим.
Все се боря да не мога да обичам, но не знам, защо не зависи от нас. Или не го искам истински.
Успех в твоите опити! Малко хора си падат по такива щуротии...защото не разбират ;)

Тъжният филм свърши, buket...
Прожекцията беше последна. Днес.
Иначе си прав. Ценейки и малкото, което имаме, придобиваме повече сила. Несломима. Много не искам. Явно и няма. И малко да е - пак е нещо...
Иначе сложностите приключиха. Изведнъж.
Вече не чакам по 2 години, за да се съсипвам за някой мъж. Доста по-бързо се научих да регенерирам...
Поздрави!

Да регенерираш?
Аз пък уважавам тези, дето чакат по две години, представяш ли си мъжът как се е чувствал от този факт! Щастливец. Жалко, че няма такива мъже и ние да се почувстваме добре.
Регенерирай, като всички .........то нищо свестно не остана.

Извинявам се на авторите на предишните коментари, че отговарям първо на последния! Просто в момента емоционално съм в буря, затова се скачам за това мнение, което е отговор на моето последно настроение /и решение/.

И така. Да, чакала съм по две години - в казарма, бившия си мъж. Изписах над 350 писма. Чаках истински. Дочаках.
Чакала съм повече от 2 години мъж, когото обичах да разбере истината за мен /защото послуша недостойни инсинуации по мой адрес и това предизвика раздялата ни/.
Чаках и една година мъж да изпълни поне 1/100 от всичките си напразни обещания. Дочаках безцеремонност и пълно бехаберие.
Сега, истински влюбвайки се отново, получих ритник, след като толкова пъти просто разголих чувствата си - може би напълно безразсъдно.
Какво да правя повече, след обявиха, че съм досадна, че не ставам, че не ме искат???
Какво, според теб, viki02??
А къде са тези "щастливци", дето съм ги чакала по две години?? Знаеш ли какво чух от първия - "никой не те е бил по главата да ме чакаш и да ми бъдеш вярна" - това, на края на 15-годишната ни връзка...А от другия даже нямах честта нищо да чуя. Едно извинение дори...Затова, че позволи да ме стъпчат в калта - абсолютно преднамерено, коварно, подло и с лоши последици за мен, без да се опита да ме защити дори...Да...Това получих след 2 години чакане. От третия мъж също чух: "Кой те е карал да ми вярваш". Ето, това са реалностите!!
Кой ми иска чакането?? Никой.
След като "не ставам", нарамвам си остатъците от достойнството. И продължавам нататък. Обичта си не мога да изритам. Но не мога и да си изритам достойнството.
Аз мога да чакам. Това исках да кажа, не като всички, които са го ударили на безразборен секс.
Мога. НО този, който иска да го чакам. За когото има смисъл.

Хубаво е да чуеш такива мили думи за себе си, е момент, когато си сринат емоционално...Защото са отритнали обичта ти...Която в крайна сметка си решил да дадеш в нейната цялост, а в нейната все още неосъзнатост отпреди месец и половина...
Не, не ми искат обичта. Друга са искали. Така излезе. И сега просто нищо не искат.
Това е голата истина...
Няма друга.
Не знам кога ще опъна крилата си за нов полет.
Няма да е скоро...
А знае ли човек...
Важното е, че все пак поне крилата не могат да ми откраднат, ако днес ми откраднаха и последната надежда...
А ти - защо вярваш в мен...
Аз се провалих - отново...
И не се срамувам да го призная...
Но вярвам, че ще се изправя. И ще бъда себе си.
А все някой ще го оцени. Някой ден...
Извини ме. Не съм в кондиция точно сега...
Благодаря ти, иначе - думите ти са магични!...

...Сега вече знам.
Той никога, нито за момент, не ме е обичал.
Дори напротив. Не ме и искал достатъчно. Нито се опита да ме разбере.
Много добре знаеше как се чувствам, до скоро се чувахме с него...Всичко знае. Дори повече, отколкото трябваше...
Всичко друго вече няма значение.
Това беше.
Не знам дали съм направила "щуротии" и кой какво не разбира...Но определено днес ми е ужасен ден.
Съжалявам, ако съм била груба с някого тук.
Никой не носи вина за моето разочарование.

Ох, много сложно ми се вижда. Изглежда хората много трудно се разбират.

Не мога да генерализирам, като не е ясно за какво става дума.
Иска ми се, да можеше да знам.

А защо казваш, че си се провалила? Дори да е имало обект на чувствата ти, дори нещо да не е наред, това не е твой провал. Не е борба.
Аз млъквамм, защото наистина нищо не разбирам.

Не е сложно.
Просто е. Имаше един мъж, който ме искаше /уж/, аз не се сметнах за готова /след 2 срещи/ и избягах на третата. След което съжалявах, защото се влюбих в мъжа. Просто не бях готова. Можеше да разбере една все пак сериозна жена...
Не ме разбра. Защото той не е бил влюбен.
А дори ме и отритна след това, когато вече се почувствах готова.
Чисто и просто.
Защо да не е ясно за какво става дума?
Поредното ми разочарование. Само че този път - горчиво гарнирано с едно напълно неоправдано влюбване. Което, обаче, не може да се контролира...
А на теб защо ти се иска да можеше да знаеш?
Не ти и трябва, не е приятно това, което ми се случва...Никак даже...

Да, не е провал. Защото всъщност човек се влюбва повечето пъти в неподходящи хора...Не може всеки път да се самообвинява, че е провален, след като просто нещата не са се получили...
Не е борба, от войни на личния фронт никой не е спечелил. Напротив.
Да, това с "неразбирането" е добра позиция:)
И онзи мъж така обичаше да казва: "Аз не разбирам":))))
Е, какво да се прави.
Животът продължава.
Малко поочукана, посмачкана и все повече обезверена, ставам, отърсвам се, отупвам си прашинките от безсмисленото чакане и неуважените надежди. И продължавам:)
Накъде - времето ще покаже.

Успешен ден, Нуша!

http://vbox7.com/play:55314ef7

Красива Жена като теб не трябва да се измъчва така, защото хубостта й ще помръкне.;) А него си го представяй след 50 години как ще изглежда и колко оглупял и немощен ще бъде;)))))) Така ще ти бъде трудно да заспиш, но пък може и да го забравиш!;))))
Последното го казвам от личен опит!
Успех,temenuga!

Оглупял и оглупяла едно и също ли е?
"Умния" млад мъж изисква много повече грижи, често и издръжка от страна на жена си и е като камък понякога в семейството. Всичко е индивидуално и променливо, така че кантар за семеен живот няма.
Едно малко дете определя "стойността" на възрастен човек с обикновен въпрос.
-"Ти колко кила си?"
А ти знаеш ли своята тежест в живота и съобразяваш ли се с нея?
Тогава всичко е наред.

О, благодаря ти за прекрасния музикален поздрав!
И аз бих искала да кажа тези думи, да ги изкрещя дори...
Но няма как да ги кажа...Няма да имам възможност. Никога...
А иначе - денят ми не беше никак успешен...Напротив.
Е, и утре е ден.
Все пак се усмихвам - през сълзи:)))

Е, мъка има на този свят, да...
Но моята болка не е за умиране.
Макар че всяка раздяла с едно пълнокръвно чувство /т.е. раздялата не с чувството, а с надеждата за неговата реализацияа в реалността/ е една малка смърт...Но все пак малка. Все пак не фатална.
Благодаря ти за добрите думи, но няма как да не се измъчвам. Няма как да наложа вето на сърцето си. Няма как да престана да се усещам в безтегловност...
И не искам да си представям този мъж какъв ще е след половин век...Няма смисъл. Аз го исках сега. Такъв, какъвто е сега. Такъв, какъвто можех да го имам, ако не бях избягала. Направих всичко, което зависеше от мен след това. Не пожела да ме разбере. А точно днес ми каза да мисля за него, все едно не съществува...Е, няма как да мисля за него по този начин. Той съществува в моя свят. Явно не и аз в неговия...
Успех и на теб! Дано никога не попадаш в моята систуация...Това е най-отвратителното, което може да се случи на една обичаща душа, която изпитва вина, но е искала да я изкупи по хиляди възможни начини...

Макар че коментарът е към думите на анонимен, си позволявам да кажа и аз нещо.
Наистина е важен въпросът с "тежестта" на човек, с неговата себеоценка и усещането му за адекватно стоене в социалния свят - и в интимен, и в по-широк план...
Не мога да си намеря място, давейки се с въпроса: докога ще се себераздавам и ще страдам за мъже, които съм обичала, а те ОЧЕВАДНО - не са...
Когато си отговоря на този въпрос, може би ще спра да страдам толкова...

Много тъжно и истинско, поздрави!

Да...Истинско е. Изцяло изстрадано.
Уви, невъзвратимо...
Явно не аз решавам за "втория дубъл".
Явно няма такъв.
А е тъжно, да...Защото рядко се заражда подобно желание, такива чувства. Но, като правило, всичко всеотдайно не се прегръща със същата сила от отсрещната страна...Винаги има разминаване.
Малцина са щастливците, досегнали се до Хармонията...
Поздрави и на теб!

Ами като е казвал "не разбирам" ти какво направи, за да разбере?

Това с "неразбирането" е добра стратегия всъщност. Прекрасно разбираше всичко. А и ако искаше да разбере, можеше просто да надникне в блога ми, но не е пожелал...