...На същото място - твоето любимо заведение, до столичното кино  "Изток", три години след като бях тук с теб.
Когато ме попита как ще сe почувствам, ако някой /този "някой" беше ти.../ ме поиска завинаги до себе си. В онзи миг чувствах сърцето си във всяка своя клетка.

Тогава не знаех, че само месец след това една недобронамерена външна намеса ще ме лиши от тази неземно красива несбъдната мечта.
Тогава още бях всецяло отразена в очите, които вярвах, че ме гледат с любов.

Тогава... А сега?

Същите чувства. Същата тръпка. Надежда няма.

Но има любов. Към теб. Макар само преди час друг мъж ми каза, че ме обича...

Тя е жива – моята обич. Напук.

Напук на времето.
Напук на болката.
Напук на другите двама мъже след теб, проникнали в съзнанието ми.
Но не и в душата.

Ти я открадна.
Или поне подчини на себе си основополагащия акорд от нея.

Обичам те, проклетнико.

И пръстите на измамника Време не успяха да отмъкнат огнивото на моята обич към теб.

Тя е отвъд времето.
Там, където ангели гледат с благи очи и пеят Песента на Вечността.
Там, където няма съмнения, страх и болезнени пропадания.

А белотата на извечната Вселенска обич  се е скътала – като светиня, в топлата пулсация на едно човешко сърце.

За този изблик на неповикани емоции е виновен  концертът  – Григ, галещите звуци на пианото, слели се в единосъщие  на Музика, Любов, Прозрение, Съвършенство.
Свръх ми бе емоцията. Както и невъзможно парещият аналог с концерта в зала "България", в който моето рамо усещаше твоето – тогава. И флуидите, излъчващи се от нас самите, се сливаха в красив досег от танца на две сродни души...

Това беше от онези Мигове.
Спиращи дъха, свещени.

А сега – минути след последните акорди, впечатали моето вътрешно изригване от напълно неочакваната среща, макар и дистантна, когато съдбовните лабиринти ни изпратиха ненадейно отново в една зала, но разделени от бездна – не само пространствена, мъжът, който само преди дни ме държеше в ръцете си, ми се обади, за да ми подари музика на живо от Родопите – там, където бе в момента.

Животът продължава.
Както виждаш – справям се.
Желая ти любов – с любов.
Бъди щастлив с жената, с която си.
А ти ми пожелай да открия мъжа, който ще ме накара да те забравя.

 

 

Винаги има един, който открадва обичта ни завинаги...

И въпреки всичко, аз ти пожелавам, Този, който ще обичаш още повече!

Поздрав!

а и Ви се полага... Гордостта от борбата прозира, нищо че спомените и желанията надделяват. Себеизяждането е спестено, но само като същински процес. Преди време го оприличих на тумор, който със стабилни терапия и инат, въпреки себе си, превръщаме в доброкачествен. Само докато измислим отговор на въпроса "Това живот ли е?"
Хубав ден Ви пожелавам. :)

Да, така е. Мислех, че съм се излекувала от тази любов. Още ме дълбаят незагаснали въглени. Но ще и мине. Няма друг път.
Може би ще има Някой, когото ще обичам още повече...А може би дори мъжът, с когото съм в момента, ще преобърне представите ми, макар че и той побърза да ме разочарова преди време...
Знае ли човек:)
Бъдното чака, за да бъде изживяно...
Поздрави и за теб!

Има резон в прозренията Ви, но само отчасти. Истината винаги е някъде там...:) И има разнолики интерпретации...
Да...Туморът - съумях донякъде да го омилостивя и да придобие параметри на доброкачествен. Просто свикнах да живея с неговото присъствие...
А "стабилните терапия и инат" ми костваха доста - и като времево измерение, и като вложен енергиен заряд. А гордостта...Добре, че я изнамерих отново у себе си. Бях я загърбила тотално. Тогава, когато отказвах да повярвам, че заслужавам това, което ми се случи - щастието ми бе просто отмъкнато пред очите, нямах дори човешката възможност да се защитя, да бъда изслушана, разбрана, да ми се повярва. Не можех да се примиря. Самоизяждах се. Но се издигнах над безумната обида и всички разнопосочни въздействени нива за живота ми, проектирани от абсурда, който ми се случи с този човек...И изрових отнякъде позабравената гордост. За да си припомня, че имам право на щастие. А след гордостта дойде и смирението - простих безусловно, и на него, и на тези, които тогава ме разделиха с човека, когото съм обичала най-силно в живота си...
А сегащният ми постинг е просто по-скоро една отронена сълза от миналото...
Много мъдър коментар! Разбиращ човек сте!
Хубав да е денят Ви - също!

Такива откровения, както Вашите, Теменуга, повечето хора в света не могат да напишат, не защото не умеят да ги подредят и изкажат по този начин, а защото не ги усещат. Неразбирането Ви идва от там, гневът, усещането за несправедливо отношение...
Хората обичат себе си повече от всичко друго. Т.е. склонни са да се обичат себе си. А безусловността и отдадеността, такава каквато раздавате Вие, тя не е за всеки. Хората се плашат от такава пълноводност, няма и какво да правят с нея... освен да се удавят. Не можете да искате това.
И ако позволите един съвет - влейте се в себе си, удовлетворението ще можете да измерите поне по-адекватно.
Поздрав с това: http://www.youtube.com/watch?v=c_Fv22D_wh4

Дъждът


Крачеше през безславния път към самотата. Нищо не можеше да промени желанието й да бъде единак, какво в света, така и в болката и тъгата. Нищо не би могло да се изпречи на пътя към страданието, който бе предприела… и все пак отрицанието й събуди отдавна погубено сърце, което бе забравило да обича и се бе потопило в забравата на безвремието. Топлината на сълзите, събудиха стария тътен в мислите и пулсът във вените се засили.
Сетивата казваха, че това е правилния път. Говореха за съпричастност и тъга. Говореха за самота и споделеност на чувствата. Щяха да я накарат да забрави написаното в дневника, който носеше от онова сбогуване. Щяха да бъдат първопричината за всички усмивки от тук до края на пътя. Щяха да бъдат истински…

Дневника… носеше го в себе си, като Библия, за да си напомня онзи грях, който бе допуснала да попие в сърцето й. отровата, която дари не беше дори и малка частица от отровата с която заливаше мислите си, докато се самобичуваше. Никога нямаше да си прости. Никога нямаше да забрави сбогуването. Никога…

Черния цвят я бе покрил, както никой обичай не би я накарал да страда. Косите й почерняха, очите й черни гарвани само виждаха, усмивките й напомняха за самота, а когато говореше изпод устните й излизаше студенината на празното тяло.

“Колко мъка има в гърдите й, Господи! – промълви сърцето, туптящо от притеснение. – Искам да видя радост и любов в очите ти, малко дете!”

Не бе виждала до днес, умиращо сърце да се усмихва. Не бе достатъчно вярваща, за да се помоли за спасението му, но мислите й бяха насочени към него. Усмихна му се като малко дете на новата си кукла, а очите й блеснаха.

Сърцето осъзна, че е време да нанесе своя удар и да се настани дълбоко в тялото й. от днес тя ще има сърце, с което да обича, да се усмихва и да вижда залезите.

От този миг, в който сърце и тяло отново бяха едно, болката се засили, и както тя страда до сега, сърцето изстрада всичко на ново, за да настигне тялото и очите, в които прозираше мрак.

-Защо си мрачна? – попита я сърцето

-Защото излъгах!

-Нима не обичаше?

-Напротив, обичаш с цялата си душа!

-Защо го направи?

-Защото обичах!

-Не разбирам?!

-Прекалено силно обичах. Толкова силно, че забравих коя съм. Забравих, че никой на света не може да ме задължи да обичам, а аз карам други го на сила. Прекарах дълги дни в заблуда и лъжи… лъгах дори и себе си. Лъгах себе си и душата си.

-Не плачи!

-Знаеш ли, липсва ми всичко онова от преди! Дори времето, когато плачех, обвинявайки себе си, че съм нищо ми липсва. О, как бих се смяла сега на думите си, как бих проклинала себе си, ако още веднъж ги изрека!

-Тогава живей!

-Миналото… не мога да го забравя!

-От днес имаш мен! Позволи ми да бъда миналото и да деля настоящето с теб. За бъдещето по пътя ще видим…

-Знаеш ли, усмихна ме! Дори в тъгата ми, ти… ти си пълно с любов…

-Не плачи… и аз не харесвам сбогуванията, но те са част от живота… позволи си тази последна сълза и продължи с мен напред… води с мен диалозите, които си водела преди… гледай с моите очи и показвай ми световете си… обичай ме, защото аз те обикнах преди да те опозная…

Усмихна се и продължи, докато сълзите й капеха по якето…
--------------------------------------------------------------
Е, как да не го споделя с теб, просто е невъзможно мила приятелко, с нежно, любящо и наранено сърце!

Невероятно е, че някой, който те познава само чрез няколко твои думи, отразили част от същността ти, толкова всеобхватно се вглежда в теб и намира пътя за спасение на собствената ти душевна цялост...
Да, съвсем наскоро достигнах до това прозрение - всъщност този мъж, който ме нарани с неизмерими параметри на болката и разочарованието, няма вина. Аз го натоварих с моите свръхочаквания и свъхдоверие...Той просто не понесе това, че го боготворях. Бе човек, грешен, със своите страхове и съмнения. А аз виждах в него Несравнимия и Несравняемия...
Научих урока си. И съм на път да се влея в себе си. Но не за да затворя кръга на себепознанието. А да се науча от този ъгъл на виждане и светоусещане да завъртя около моята орбита хората, които обичам - и същевременно с това да предоставя свобода не техните орбити...
Благодаря ти за песента/ безусетно преминах на "ти", ако е неуместно, ще се оправя:)/ - снощи я слушах, на път от София до Бургас. Една от любимите ми е. Има безценни послания в нея, импониращи на това, което преживявах. Случи ми се след краха на брака ми, за който мислех, че ще продължи цял живот, и след раздялата с този мъж, когото обичх отвъд понятийната система...
Благодаря ти отново - за мъдрия досег до истината за моето чувство.

Благодаря ти, Илка!
Прочетох този пост на faith, малко преди да ми го изпратиш ти. Явно имам интуиция и намирам това, което ми е нужно...
Явно е, че има и близки души - като теб, които улавят във въздуха от какво се нуждая в момента..
Явно е, че съм наранена.
Явно е, че не очаквах да бъда разтърсена по този начин, на този концерт, от тази напълно неочаквана среща /мъжът не е от Бургас/...
Явно е, че още дълбае моята болка...
Но и друго е явно.
Аз съм по-силната от нея сега. Защото простих на този мъж. Както и на жената, която напълно умишлено ни раздели - като изсипа тонове кал въху мен, без да подозорам дори, без да имам ни най-малка вина за всички абсурди, в които бях обвинена...
Той не беше с нея сега. Беше с друга жена. Дотолкова съм го обичала, че ги благослових мислено и двамата...
Това е.
Животът върви напред...
Благодаря ти за съпричастието!

Как не обичам да съм свидетел на дерзанията, на хора, които преследвайки до край нещо / колкото и истинско да е / се убиват, за съжаление. Още по-жалко е, че точно тези хора мога да уважавам и то без резерва. Дано наериш това, което търсиш. Аз ти пожелавам точно това, но щади се - никой няма да го направи за тебе. Когато найдеш търсенето, дано още имаш сили и всичко за него - другото е само едно, трагедия. успех

нека никога не я губиш....
усмивки :)))))))))))))))

Приятелко, ти си непоправима... :)))

Прегръдки!*

...И аз като теб - уважавам безрезервно точно хората, които от своя страна уважават мечтите си и не ги предават...Аз предадох моите. Но не съвсем. Просто позволих на живота ми да следва логичната си посока...А това, което изразих тук като чувство, съм го положила в друго измерение - там, където не би могло да попречи на реално случващото се в живота ми. Би могло само да ми помогне. Защото имам неизчерпаем извор на обич - като универсално понятие.
Няма защо да ми пожелаваш успех, аз знам, че никога няма да бъда с този мъж повече.
И не искам - не бих се бюркала във вече подредения му живот, не е в стила ми.
Успех е за мен, че успях да простя. С любов. От любов.

Да, от тази вълшебна приказка с нерадостен край поуката е тази - Любовта е безбрежна, нескончаема съдбовна нишка, съизмерима с Вечността. А мъжете /респективно жените/ са само нейни проводници...Благодаря ти за пожеланието! Дано не я загубя никога. Може би най-неоценимото за мен е, че умея да чувствам. Пращам ти среднощни усмивки и на теб! :))))))))

Прятелю, мислиш ли, че не съм самолично осведомена за моята непоправимост )))))))))???!
Разбира се, че това е част от моя път, доста съществена...Не съм се умопомрачила, нито това временно пропадане в кладенеца с уж загърбени чувства би било повод за нездравословно подхлъзване към химерни несдбъдваемости...Не ))) Не е това. Обичайки, аз продължавам напред. Иначе бих предала самата себе си...
Пък за всичко е виновен Концертът на Григ за пиано и орекстър ))))))))) А, и още нещо - изобщо нямах понятие, че ще видя този мъж точно на концерт в Бургас, а аз същата нощ пътувах за София на конференция и имах злощастния шанс да попадна точно в този квартал, в който се намира ключовото заведение...В което изригнаха спомените, в ранната, безобразно мъглива софийска утрин, паралелно със сълзите ми, които се постарах майсторски да прикрия...Е, имало някакви си неща, като съдбовни предизвикателства...))))))))))
Приятелски прегръдки и за теб - ти си истински приятел!

За всеки дом ще има камък,
за всеки мъж - жена,
и за жената - мъж.
За всеки еретик - Апостол,
за всеки жив - по дървен кръст!

Да...Мъдро казано. И се препокрива с живата истина.
Има - сигурно, и мъж за всяка жена, очакваща ласкаво отношение; и жена за всеки мъж, копнеещ за сигурност и уют; и за всеки, позагубил вярата - знак свише или съдбовно доказателство, че има път за лутащите се души; и, разбира се, за всеки ходещ по тази земя, и дишащ, и вървящ по трънливия път човешки - има кръст, който всеки носи нагоре, към собствената си Голгота...
Житейският кръговрат е светият кръг на Сътворението, Греха, Изкуплението, Прошката...

колко жалко,че тази болка винаги си остава в теб...понякога мислиш,че си я преодоляла,но идва момент,за съжаление,в който тя ти напомня за себе си...със старите копнежи...
дано човекът до теб те обича и споделиш с него поне частичка от това,което не си успяла с този мъж,за когото пишеш...

Да, така е, остава болката. Няма май противоотрова...Макар че животът ми си е в нормалното русло, живея някак си, почти успешно дори:) Подобни неочаквани срещи наистина преобръщат всички понятия в йерархичната система на душата...Там не съществуват прагматични правила, канони на съподчиненост, норми, които спъват вътрешния вик на сърцето...
Не, човекът до мен сега не ме обича, макар че ми го казава непрестанно...И нищо не е срванимо с онази любов, която за мен бе отвъд земните измерения, толкова красота и необяснимост бе съчетала - ще я пазя завинаги в ковчежето на неоценимостта...

Изпълнена с чувство и силна страст!!! Поздрви:))

Да...Изповедта може би не е съвършена като изказ, но ме разтърси мен самата, защото вярвах, че съм надживяла тази болка, тази разкъсваща нажеженост на емоциите, тази неизразима интензивност на чувствата...
Дори пробвах да се влюбя отново след този мъж. Почти успях...Уви, няма и микрон място за сравнение. А и онази Любов не подлежи на подобни принизени форми на земни съпоставяния...
Поздрави и на теб!

страшно е да изгубиш съкровената си мечта,още по-страшно е ,да я постигнеш,тогава идва празнотата,тя ни доубива(не съм сигурен дали тази тема е силната ми страна,но така мисля и го споделям)желая ти винаги да имаш мечти и хубава вечер

...Може би си прав, и може би това е само донякъде...А може би истината е просто...някъде там...Когато мечтатата ми се превъплъти в реалност, аз летях, беше свръхстрашно, когато я изгубих, по-точно - когато ми я откраднаха...Друг е въпросът, дали би продължила във времето със същата интензивност. Мога само да гадая. Усещанията, обаче, бяха на 100 % - всеобхватно.
Хубава сутрин ти желая - вече е доста след полунощ, за да ти желая хубава вечер))))

неанонимен наистина е прав. Човек когато постигне желаното/придобие/ го губи....когато нарочим нещо/някого за обект на нашето желание, ние несъзнателно го зареждаме със собствената си енергия, и тъй като тя като цяло не се губи, следва, че при "неизпълнение на плана" отдадената енергия си отива заедно със своят нов носител, а ние изпитваме сиииилна нужда от презапасяване, кой може може кой не...мдааа....но да не се отклонявам. Имаме и вариянт номер две: новият енерго носител(обекта на желанието) бива "придобит" и остатъчната енергия + енергиярта регенериране по време на процеса = на ОВЪРЛОАД, и "придобитият обект" изведнъж (е не баш) губи своето метафизично значение и поражда в нас нуждата за нов "енерго приемател" или можем да го наречем "разтоварител", и така цикълът се повтаря ли повтаря....та с ппрости думи(които в прочем по си ми и отиват) искам да кажа, да не влагаш прекалено голяма значимост на незначимите моменти от живота, а именно, чуждата загуба, защото ако се уважаваш и познаваш , тази загуба не е твоя ;) (все пак трябва да сме поне малко егоисти в този живот)...аааа и още нещо, дон'т таке лайф тууу сириъсли, ю уйл невър гет аут оф ит алайв ;)

по този път,и сега знам,че при чистата обич няма болка! Истинската обич не изисква и не очаква,тя е като слънцето,само излъчва топлина-наслада. Мъчително е когато се проектира бащиният комплекс в някой обект,защото се включва желанието за невъзможната любов,дъщеря-баща! Осъзнаването на горният факт лекува драматичната любов.

Да...Мъдри слова с привкус на квантова физика))) Донякъде си прав. Но не съвсем. Не приемам живота толкова сериозно, ако бе така, отдавна трявваше да съм поела към безкрайните Елисейски полета))) Не, аз съм инат, и живея напук на всички привидно непоносими неща. А метафизичното значение на тази моя любов - да, има го.
И така искам да е. Защото не би могло да е бъде друго. А загубата не е само моя, да... Но не ме интересува вече отсрещната позиция. Поне това надмогнах.
Пък иначе - прав си))) Няма начин да се измъкнем живи от живота)))) Така че - the show must go on...:) Поне докато ни омръзне да търсим и чакаме нещо по-добро...

Да, така е. Чистата обич е безпрекословна. Такава бе и е моята обич към този човек. Не искам и не очаквам нищо, нито живея с надеждата, че го заслужавам. А драматизмът не се дължи на невъзможността на тази любов. Тя бе истинно изживяна, пълноценна. Просто свърши. Така е трябвало, може би...

.....усмивки от мен!

Връщам ти усмивките:)))

Има такива едни разтърсващи мигове, и срещи, в живота ни.. На нас- емоционалните, обичащи хора...
Знаеш ли, аз мислех че съм простила на един човек, а после се почувствах сякаш не съм му простила всъщност.. Прошката е велико нещо, едно от най-великите, като Любовта, но ако не е поискана (и то искрено!) от ответната страна, то не мисля че може и да бъде дадена истински...
Така поне усетих нещата наскоро. Но ако някой я поиска, тогава идва душевното благородство и щедрост- да можеш да я дадеш. С любов, както казваш..

Във всеки случай, се надявам сега да си по-добре вече, и ти желая от все сърце най-голямото щастие в бъдеще! То те чака някъде там.. Аз съм от щастливите хора, които ги сполетя, и зная, че няма нищо по-ценно на този свят от това да споделяш живота си и всичко, всичко с човек, с когото се обичате взаимно.. И безмерно!

Прегръщам те, приятелко.. :*

Толкова си мила! Толкова истинно-казваща вечните житейски истини...Толкова ми беше нужно да чуя това от човек, който е преживял идентични на моите болки, пропадания в бездната на собствената свръхчувствителност и душевни трептения...Да, права си! Прошката се дава тогава, когато бива поискана...Този мъж така и не ми я поиска...И може би затова не съм я дала истински, а просто следвам вътрешния си благороден глас, за да съм в комфорт със самата себе си...Но не знам дали това е правилният път??...
И аз те прегръщам! И оставам с вярата, завещана ми от теб!:*

Радвам се, че се разбираме така добре..
Да, именно хората, притежаващи вътрешен благороден глас- те желаят да дадат прошка, дори и без да им е поискана.. Това е истинско благородство! Но, за съжаление, подобна прошка е някак "подкопана", основите й не са стабилни. Тъжно, но е така...
Но все пак- друг път няма.. Правилен или не, това е пътя. И човек да продължи да търси собственото си щастие другаде, с някой друг, колкото и трудно да изглежда в началото.. С времето нещата се изчистват от само себе си, вярвам- както в природата, така и в нас. Стига да не таим негативни чувства..

Много целувки от мен! :-*

Разбират се хора, чиито вътрешни трептения са синхронизирани на една вълна:)...
А иначе - да, прошката ми понякога посърва и дори рони сълзи - нагарчащи...
Има все още нещо недоизяснено, недоизчистено, неказано, непреживяно с този мъж...
Силно се надявам един ден Съдбата да намести пъзела, да дам поискана прошка, за да не се промъква в съня ми този човек с парещи очи, проникващи да изначалната ми същност, вътре, дълбоко в мен, ревностно пазена, стаена, все още плачеща, макар и само в лоното на съня и спомена...
А бъдното - дано бъде благосклонно. Дано...
Целувки и от мен - приятелски! :*