2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. deathmetalverses
12. getmans1
13. samvoin
14. mamkamu
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Прочетен: 11007 Коментари: 26 Гласове:
Последна промяна: 28.10.2020 17:09
Когато човек живее с надежда, той смело пристъпва в бъдещето,
излъчва увереност, вярва в красивите блянове, мечтае. Такъв е животът понякога, белязан с много красота. Но бляновете почти винаги са мимолетни и твърде скъпо плащаме за моментното докосване до Съвършенството. Когато живеем в еуфорията на влюбеността, на трескавото безпокойство на душата, в онова нейно странно-мистично състояние, когато тя е безгранично щедра - да дава обич, безконечно, безпрекословно, безразсъдно, ние често сме опиянени от това полусънно състояние и губим връзка с реалността.
Животът на Милен бе капсулиран. Вътре в своя малък подреден свят той беше разпределил изрядно, до педантизъм, малките килийки на своите делници, един след друг, приличащи си, уверени, устремени към едно съществувание, което никога не би излязло от строгата рамка. Той живееше по своя програма, и като че ли нищо не бе в състояние да го отклони от пътя, който следваше - път на едно планирано, монотонно, механично-прагматично неотменно следване на целта. А неговата цел бе проста. И разбираема. И много прозаична. Той мечтаеше да бъде лекар. И следваше своя вътрешен избор със завидна сила на духа. Не надничаше навън, отвъд рамките на неговия по кукленски подреден свят. Умишлено бе загърбил силните емоции, като смяташе хората с богат емоционален мир за безразсъдни, пилеещи енергията си за абсолютно безпредметни неща. Той беше имунизиран срещу влюбване, или поне мислеше, че това не може да се случи на неговия компютъризиран мозък. Вървеше по своята избрана пътека, не го интересуваше какво бушуваше около него, как страстите го заобикаляха, как искрящите моменти, дръзките постъпки, цялата енергичност, присъща на младата душа, просто го подминаваха. Той самият отблъскваше подобни пориви.
До момента, когато се спъна в нещо неочаквано. Когато капсулата, която пазеше целостта на неговия подреден свят, се пръсна и го остави гол, уязвим, абсолютно безпомощен пред стихията на Непознатото.
Той се бореше с покълващото в него чувство, яростно го отричаше, смъртно се страхуваше от него, подозрително изследваше какво се случва в разбърканата му душа. Една топка от емоции, готова да взриви целостта му, да го запрати в друго измерение, да преобърне съществувание му. Една връхлитаща го изневиделица любов - отчаяна, объркана, опияняваща с горчилката на нещо, което е обречено. Той знаеше, че не бива да пристъпва към тази пулсираща примамлива топка топлина, която обаче бе белязана от неумолимостта на неотменното й превръщане в тлееща тъга и след това в пепел…Това бе като протягане на ръка към жарава, като откъснат вик на душата, която се моли да бъде погълната от огъня на безразсъдното мимолетно щастие, макар и да бъде изпепелена след това. Той стоеше гол, абсолютно раним пред Нея. Пред олтара на своя нов, необуздан порив.
Влюби се безпаметно. Точно както никога не предполагаше, че може да бъде обсебен от натрапчивата психоза на влюбеността. И понеже беше живял в затвореното пространство на собствения си илюзорен свят-химера, той бе загубил чувството си реалност и всеки досег с истинските, неподправени неща му причиняваше болка, понякога нетърпима. Колкото повече осъзнаваше, че е зависим от Нея, той потъваше все по-дълбоко в наркотичното опиянение на копнежа. Чувстваше, че рамките на живота му се срутват и виси някъде в средата на безвремието.
С Нея, и въпреки това - сам. Защото го нямаше онова свещенодействие, когато две души се докосват някъде в неземното пространство, там, където вибрират най-чистите пориви на взаимността.
Tя беше изящна, но не сияйна, стройна и прелъстителна, но не и чаровна, ледено красива, но не и топло-предизвикателна. Беше всичко онова, което се превъплъщава в образа на Изкусителката, тази, която води до греха, опустошението и падението.
Той беше вече многообещаващ лекар, но неговият подреден свят завинаги загуби своята ”капсула”, той не беше вече защитен от рамките и каноните, които сам си беше съградил. Неговото сърце вече не беше цяло. Част от него бе отчупено, другата част болеше. Неговият свят се пръсна на парчета, като огромно кристално огледало. Милен се опитваше да избяга от отразения си образ във всяка една от тези парчета и не успяваше да види своето цялостно отражение. Това не беше истинско, топло, стимулиращо чувство. Беше обсебващо, ограбващо, омаломощаващо волята усещане на пълна зависимост. Той живееше чрез нея, мислеше чрез нея, дишаше чрез нея.
Когато се роди синът им, той дори не успя да го приеме като част от себе си, защото отдавна беше част от нея. Химерното щастие и трескаво-приповдигната суета около появата на рожбата беше също илюзорна. Раждането на детето не можеше да запълни пукнатината, огромното празно пространство между две души, гледащи в различни посоки. Той беше зависим, потиснат, безгласен, неотменно съгласяващ се. Тя доминираше от пиедестала на своята красота, която, изглежда, бе единственият й капитал и средство за манипулиране. Тя особено изкусно управляваше хората около себе си, използвайки това извечно средство. Макар невидимите измерения на красотата при нея просто липсваха. Тя беше осакатена духовно, без да осъзнава своята вътрешна пустош.
Милен се съгласяваше на всичко безропотно. Когато Тя поиска да тръгнат да дирят не своето щастие, а своето материално благополучие и да осъществят американската си мечта, той нямаше друг избор, освен да задгърби кариерата си на млад и надежден хирург и да тръгне след нейните желания. Дори и в най-отдалеченото и тотално непознато кътче на Вселената би отишъл заради нея.
Озоваха се в Ню Йорк - един бушуващ кратер, в който вреше цялата човешка маса от обезличени, бездушни, инертни хора. Хора със затъпено съзнание и унифицирани елементарни цели в живота. Тя беше доволна. За нея материалното благополучие изцяло удовлетворяваше критериите й за щастие. Той забрави какво бе това да си уважаван млад специалист, с будно съзнание и развиващ се потенциал. За него времето бе спряло. Няма развитие в еднообразието да кръстосващ безкрайните магистрали на мегаполиса с един полуразпаднат ”Шевролет”-такси.
Това бе цената, която талантливият лекар трябваше да заплати, за да осигури безметежно съществуване на любимите си син и съпруга. Това полущастие продължи около година. След това сърцето му, от което и без това беше откъртено голямо парче, отнесло в небитието безметежните критерии за щастие, просто застина - като един последен дъх преди края. За малко не умря, имаше усещането, че не може да диша, гърчеше се в търсенето на въпроси без отговор. Тя си отиде. Намери ”своя принц”. Онзи, който я водеше на бляскави приеми, който й осигури баснословно скъпи изискани тоалети от известни модни брандове. Който и предостави един дом-мечта, с басейн, прислуга, шест спални и почти още толкова бани ...
Тя беше красива. И хладнокръвно, дяволски хитро умееше да ”продава“ своите прелести. Беше постигнала предначертаното отдавна. Използва наивния млад лекар, влюбен безпаметно в нея, за да осъществи своята “американска мечта”. Дори направи компромис да роди дете, дори това... А сега и него му отнемаше. Нали имаше прислуга, която ще се грижи за него... Проблемът за нея бе решен. Тя се впусна в дебрите на светски живот, какъвто досега бе познавала само от сериалите, но какъвто умело бе планирала да живее един ден.
Започна едно безвремие за Милен. Докато тя пърхаше от щастие, той живееше като насън. Премести се в друг град - в южната част на Америка, далеч от нея, далеч от детето, което тя дори не му позволяваше да вижда, за да не го ”раздвоява”. Не му признаваха лекарската диплома, учи наново, трябваше да полага почти всички изпити. Това го поддържаше жив. Така успяваше да задържи в себе си малката тлееща искрица, която не му позволяваше да потъне в лоното на безутешността.
Животът се оказа по-силен. Сърцето му отново събираше откъснатите парчета и започна да тупти в неговата цялост. И да чувства наново. Истински, а не илюзорно. Едва сега, след изживяната болка, той изгради адекватно отношение към света около себе си, прогледна с очите на една реално съществуваща личност, която самостоятелно е отговорна за живота си. Той беше изминал своята ”Голгота”. Милен работи известно време като лекар в Америка, след това се върна в родината си, създаде съвместен бизнес с американски партньори, замогна се. Чуваше сина си от време на време, но не беше го виждал от години. Междувременно “голямата му любов” бе родила още едно дете.
Докато се случи това, което се нарича ”възмездие”, колкото и тривиално да звучи. Богатият съпруг на вече позастаряващата красавица, беше отегчен до болка от безличното й присъствие, от духовната й пустота, от безконечните й капризи. Той намери лесен и евтин начин да се оттърве от нея. Вместо да се развежда и да губи голяма част от имуществото си, той просто я вкара в психиатрично заведение. Това беше нейната осъществена “американска мечта”, завършила в заведение, от което никога нямаше да излезе отново здравомислещ човек. Богаташът продължи да се грижи за собственото си дете, другото, нейното и на Милен, той просто ...изпъди. Тийнеджърът премина през мъките на отхвърлената душа и на ада да си ничий. Намериха се добри български емигранти, които го приютиха за известно време.
Милен прибра сина си в България. Детето остана единственото негово нещо, което той върна към себе си с любов, която никога не бе спирал да изпитва. Момчето не знаеше дори български, не само писмено, той не беше научен от майка си дори да говори на родния си език!
След тягостен период на адаптация и стрес, баща и син живеят един смислен, топъл, реален живот. За вече порасналото момче се грижи и майката на Милен - вече 94 –годишна достолепна дама, която е щастлива да отдава обичта на близките си хора. Намери се жена, която да сподели живота на успелия лекар и бизнесмен. Те живеят един обикновен, истински живот, лишен от илюзии, от безпредметни мечти, от дълбоки стълкновения и болки. Те просто живеят.
И следват спокойно земния си път.
Теменуга Захариева
Пояснение: Текстът е поместен в бр. 1 за 2004 г. на сп. „Вирджиния" в рубриката „Лична драма” .
Случаят е автентичен. Разбира се, имената са сменени.
Азис взима най-тлъста пачка 20 април 20...
Влакът на мечтите
с обич ДЖУЛИЯ БЕЛ
Поздравления, Теменуга!! :)*
... Отделно може да се обсъжда самата "Лична драма", която вече е по-скоро правило, отколкото изключение, но... аз няма да правя това...
Благодаря ти за възможноастта да прочета този текст! ;)*
"Теб, майка ти не те ли е учила да обичаш само себе си?". Бях потресена в този момент.
Това е една истинска история - случват се такива неща, важното е човек да следва пътя си - със сърце, вяра, и да преодолее условностите, бивайки себе си.
Хубав ден и прекрасна вечер ти желая!
За написаното - не знам, писала съм го точно за 2 часа - за толкова трябваше да се вместя, давайки го за списанието:)
За самата история - да, може да се дискутира някой път, симптоматична е...
Аз се благодаря на Съдбата, че ме предпази от сбъдването на моята американска мечта, която неминуемо би придобила параметрите на горчив крах на надеждите...С човека, с когото се бях запътила натам, имам предвид...
Лек ден ти желая!
А мъжете - винаги вярват на подобни лицемерни създания, три разочарования съм имала през живота си, за щастие, последното не толкова болезнено посносимо и нараняващо устоите на същността ми.
И трите пъти причината са били подобен тип жени. Но може би просто те са ми направили услуга...Сигурно е така. Мъже, които се доверяват на инсинуации и недостойни прояви на човешката същност, всъщност си заслужават да живеят в заблуда.
Лек и ползотворен ден от мен! :)
Спазвам неотменно това житейско /и може би небесно.../ правило.
Хубав ден и на теб!
Това е и смисълът на споделянето тук.
Хубаво е, когато съумееш до досегнеш нечия същност, копнеж, болка /и да я пречистиш по своему/ със словата си.
Хубав ден ти желая!
Защо трябва да се публикуват само сензации? Има резон в споделянето и на най-тривиални неща - в които хората припознават своите болки, мечти, падения... Така си мисля. А и разказа съм го писала доста отдавна, преди близо 4 години...А и не съм аз тази, която е решавала дали, или не ще бъде публикуван:) Имам толкова много публикации /не само в това списание, а и в ежедневника, в който работех + още едно специализирано издание за култура/, знам кухнята на професията, невинаги се търси сензация, а по-скоро отразяване на "живия живот". Сензацията е за разследващата журналистика, или за жълтата преса.
Не мисля, че всички хора тук са неудачници. Аз имам добър професионален живот, а вече - и личен. Хората тук просто разкриват себе си и се чувстват така самотерапевтирани /по своему - не защото имат диагноза, просто споделянето тук е като пречистване/.
Защо смяташ, че съм "превела" разказа? В какъв смисъл "превела"?:)))
Поздрави и на теб - винаги си актуална и търсиш истината под видимите реалности:)
Че съм превеждала куп статии за въпросното списание - така е, но те бяха от друго естество - разни психологически съвети, козметични истории и прочее, "личните драми" бяха авторски:). "Тя", разказът, който съм поместила тук, в началото на блога си, също е от това списание, имам и други, но не ги пазя на файл и не ми се преписват от списанията, а и не ги пазя всичките:)
Желая ти приятна вечер! Ти много четеш тук /явно и не само тук/ и коментираш разнопосочно, и винаги отстояващ личностната си позиция.
Наистина е разтърсващ досегът до нейните превъплъщения. Но те са незаменими. Неизтриваеми от пръстите на времето. Несменяеми, необяснимо вникващи в дълбините на същността човешка, съществуваща именно заради тази любов...
И аз не бих се отрекла от вековете болка заради миговете Любов. Никога.
ЩЕ ВИ ЧЕТА С УДОВОЛСТВИЕ!
БЪДЕТЕ ЖИВА И ЗДРАВА!
Благодаря Ви за оценката, тук наистина помествам непретенциозни мои мисли.
Прочетох публикациите във Вашия блог - интригуващ стил, аристократизъм на изказа, премереност на емоцията и един поглед като че ли над нещата - от позицията на човек, който е израснал в достатъчна степен, за да надгражда духовния пълнеж на личностните параметри на другите, израствайки самият той...
Да Ви се връщат хубавите пожелания!
ОТ КРАСИВОТО ВИНАГИ ИМА ПО-КРАСИВО, ОТ ПО-КРАСИВОТО СЕ ВЪРВИ КЪМ НАЙ-КРАСИВОТО ... И...И...
ОТ ГРОЗНОТО ВИНАГИ ИМА ПО-ГРОЗНО...........
ОТ ДОБРОТО...................
ОТ ЗЛОТО...............
САМО ЧЕ КЪДЕ ТОЧНО СЪМ АЗ, УНИКАЛНИЯТ ЖИВ ЧОВЕК, В ЦЯЛАТА ТАЗИ ОТВОРЕНА ЗА "ПО" И "НАЙ"
ЖИЗНЕНА ФЕНОМЕНОЛОГИЯ?
ГРОЗНОТО ЗА МЕН Е КРАСИВО ЗА ДРУГ, НАЙ-КРАСИВО ЗА ТРЕТИ И...И...И...
ИСКА ГО ИЛИ НЕ ГО ИСКА, ОСЪЗНАВА ЛИ ГО ИЛИ НЕ,
ПРИЗНАВА ЛИ ГО ИЛИ НЕ, ВСЕКИ ОТДЕЛЕН "АЗ" СЕ
САМОПОСТАВЯ В АНТРОПОЛОГИЧНИЯ ЦЕНТЪР НА ХОМОКОСМИЧЕСКАТА СИСТЕМА.
КОГАТО ПРОТАГОР КАЗВА: "ЧОВЕКЪТ Е МЯРКА НА ВСИЧКИ НЕЩА", ЗА МЕН ТОВА Е ОТ ВЕЛИКО ПО-ВЕЛИКО. И САМО ДОБАВЯМ, ЧЕ "ЧОВЕКЪТ-МЯРКА" Е ИМЕННО ОТДЕЛНАТА ЛИЧНОСТ, "АЗЪТ".
ЗАТОВА ВСЕКИ ЗАПОЧВА С ТЪРСЕНЕ НА РАЗБИРАНЕ ЗА СЕБЕ ОТ ДРУГИТЕ, А НЕ С ПРЕДЛАГАНЕ НА РАЗБИРАНЕТО СИ ЗА ДРУГИТЕ.
АМИ АКО СЕ ОКАЖЕ, ЧЕ СТИГАМЕ И СПИРАМЕ САМО ДОТУК И ЗАЦИКЛЯМЕ НА ЕТАПА НА ТЪРСЕНЕТО? НАРЕЧЕН ДРУГОЯЧЕ, ТОЗИ ЕТАП Е ЕТАП НА ЕГОЦЕНТРИЗМА. ТОЙ Е НАЧАЛЕН, ПОЛЕЗЕН, ДОБЪР ЕТАП. НО САМО С НЕГО МОЖЕ ЛИ?
ЗНАЕШ ЛИ, МИСЛЯ СИ, ЧЕ ВСЪЩНОСТ МОЖЕ. ДОРИ Е ДОБРЕ. НО ... НО ПРИ ЕДНО УСЛОВИЕ. АКО "АЗЪТ"
СЕ САМОРАЗГРЪЩА КОНСТРУКТИВНО, ТО НА ДАДЕН ЕТАП ТЪРСЕНЕТО НА ВЪНШНО РАЗБИРАНЕ ЩЕ СЪВПАДНЕ С НУЖДАТА НА ДРУГИТЕ ДА МЕ РАЗБЕРАТ.
ЗНАЧИ - АЗ ТРЯБВА ДА ИМ СТАНА ПОТРЕБЕН; ТОГАВА ТЕ ЩЕ СЕ ПОСТАРАЯТ ДА МЕ РАЗБЕРАТ, МОТИВИРАНИ ОТ СОБСТВЕНАТА СИ ПОТРЕБНОСТ ЗА ТОВА.
ИМАМ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ ТИ ВЕЧЕ СИ СТАНАЛА ПОТРЕБНА. НО ХОРАТА, УВАЖАЕМА, ВСЕ ПАК СА ОСЪДЕНИ ДА СЕ ЧУВСТВУВАТ НЕУДОВЛЕТВОРЕНИ. ЗА ДА НЕ СЕ УВЛИЧАМ В МНОГО ПИСАНЕ ЗАСЕГА, ЩЕ ПРИКЛЮЧА ПУБЛИЧНОТО СИ МИСЛЕНЕ ТАКА:
НЯМА ПОСЛЕДНО И НЯМА ПЪРВО ДОБРО. ИЗГЛЕЖДАЩОТО КАТО ЗЛО ДНЕС УТРЕ МОЖЕ В СЪВЪРШЕНО ИЗНЕНАДВАЩ КОНТЕКСТ ДА СЕ ОКАЖЕ ДОБРО ЗАТОВА, ЗАЩОТО Е ДОБРО НЕ САМО ПО СЕБЕ СИ, А ЗАЩОТО Е РОДИЛО ЕДНО НЕПРЕДВИЖДАНО ГОЛЯМО ДОБРО.
ТАКА ЧЕ - ПОЧИТАНИЯ! БЪДИ ЖИВА И ЗДРАВА!
Така е. Кръгът на жизнения цикъл, и на уроците, които преминават през нас - за да израстнем, са неразривна част от концепцията на Съзиданието...
Да, истина е това, върху което се замисляш, макар че няма еднопосочна истина, и всяка една такава е оборима - от гледната точка на други мислещи същества.
Въпреки че съществуват константни понятия, но те са твърде високо в йерархичната система на земните същности, съчетани с "небесни" такива...Това са /може би/ Бог, Любов, Надежда, Прошка / сигурно има и още.../.
Феноменологията на всекидневния живот често ни среща с не толкова лицеприятни проявления на човешката същност, превъплътена в думи, образи, мисловни проекции.
Важна е позицията, която би могла да метаморфозира привидното пошло, грозно, ненужно проявление в нещо градивно, водещо към проглеждане в една нова реалност...
Това е вървежът - напред, и нагоре. Превъзмогвайки злото, неугледното, се проправя пътеката, прераснала в Път - към всевъзможните проявления на Доброто, съгаждащото, облагородяващото...
Лек ден!
Благодаря за философския аспект на коментара, накара ме да се замисля в този мрачен предиобед.
Понякога "двойното изживяване" е необходимо, макар и твърде натоварващо и изтощително...
Но идва момент, когато просто трябва да продължиш напред - пречистен.
Благодаря ти за коментара!
2. Тогава, когато...
3. Стъпалата, през които преминава душата
4. Партитурата на живота
5. Какво осъзнах...
6. Tя
7. Спомени от...бъдещето
8. Новата книга на една отказала се от попрището журналистка
9. Свръхсгъстеността на емоциите
10. Кръговратът на чувствата
11. В търсене на точната улица
12. Американска мечта в горчив вариант
13. Кафенето "При Смехурка"
14. Раздвижване на пластовете
15. Вопъл към невъзможността
16. Пътят до Прошката