Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.08.2007 15:00 - ТЯ
Автор: temenuga Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5310 Коментари: 8 Гласове:
2

Последна промяна: 17.11.2008 05:01


 

Началото…Рутинна история, която всички  тийнейджъри приемат като нещо неземно красиво, изключително по своята същност, разтърсващо и единствено. Друга е чувствителността на тези години. Светът, погледнат през очите на младостта, невинността и  все още непомръкналите надежди, е за едно младо момиче като сияен бисер, който разпръсква около себе си само светлина и топли обещания.

       Трудно е на тази възраст да се взреш в дълбочина в тази страна на живота, който е белязан с болката, съмненията, неподозираните клопки на лукавите обстоятелства, които неминуемо ограбват най-сияйните стремления на младата душа, водейки я към едно болезнено проглеждане в реалността.  Там, където няма  място за безпредметни  илюзии, където си заставен да загърбиш наивната мечтателност и да се примириш с хладната същност на фактите от живота. Този път, който сме осъдени да извървим. И  най-трудната, най-парещата, най-  отчайващата част от този път  е  тази, която дава отговорите, която ни тласка към  себепознание, себедоказване, към едно просветление, когато си достатъчно мъдър, за да благодариш на болката.  Затова, че въпреки целия хаос, страх, безверие и раздвоение, си успял да превъзпиташ тази болка, да я “опитомиш”,  да я превърнеш от своя слабост в своя сила. Именно тази част от пътя  е Израстването на човешката душа, израстване, което е неминуемо и е благодатно, а не ограбващо. Би трябвало да  намерим сили да благодарим на болката, която води към онази дългоочаквана светлина – на помъдрялата, зряла, адекватна, осъзнато искаща и благородно и безрезервно даваща личност. Защото само мъдрият човек знае тази, колкото елементарна, толкова и мистично-необятна по своята същност тайна - когато даваш, ти си благословен. Когато не искаш нищо в замяна на това, което си дал, ти си открил първопричината, заради която всички ние сме дошли на този свят - да се раздаваме, каквото и да ни коства това…

       Нейният път бе белязан от това израстване  В началото на пътя – огромна пулсираща надежда, толкова светла, че заслепяваше със своята наивна и неминуемо нетрайна красота. Но тази надежда имаше смисъл, тя никога не си позволи да я обиди, никога не стъпка дори в моментите, когато като че ли бе всмукана от космическа  черна дупка, където времето бе спряло. Тя успя да премине през този водовъртеж на времето,  да обърне стрелките на  безвремието и да накара часовника, отмерващ нейния път, отново да заработи равномерно, тук - в реалността, а не  в отдалеченото пространство  на  галактика, захвърлена в друго измерение…

     …Тя се влюби, още преди да го беше видяла. Беше 17 –годишна, дългокоса, с дълги  изтънчени пръсти, и с още по-изтънчени представи за това, което й предстоеше при нейните  първи плахи стъпки, с които тя щеше да протегне доверчивите си ръце към живота. Животът, от който очакваше едно - единствено нещо - Любов.Тя никога не пожела да осмисли бъдещия си път  в различен план от този, който бе родила  в най- доверчивите си представи за взаимността. Тя чакаше Него. Бе го родила в своите момичешки мечтания и бе насочила към копнежа за него всяка своя мисловна вълна,  с която незабележимо  го обожествяваше и го белязваше със знака на незаменимостта и съдбовността. Точно това се превърна в най-коварната клопка, която тя  постави на самата себе си …

        Когато го срещна, тя вече инстинктивно знаеше, че това е човекът, на когото ще посвети безрезервно цялото си същество. Това бе едно безумство,  като едно съзаклятие, като обещание за вечност, като едно изтръгване на всяка лична  амбиция, в името на това,  да се слее с неговата същност, да живее за него, да   открие тръпката от   докосването на две сродни души. Тя искаше единствено този човек.  Искаше да се отразява в сините му очи, да  държи силните му ръце с усещането, че е нечия, да се сгушва  в него като малко рошаво животинче, което с цялото си същество проси взаимност, и нежност, и приласкаване.

      Бе сляпа за многообразието на живота, непонятни й бяха амбициите за доказване в сферата на личностното  израстване, бе загърбила мисълта, че е талантлива, умна, респектираща  със знания, че мисълта й далеч надхвърляше рамките на плоското едноцветно възприемане на реалността. Тя  успя да задуши всяка една непокорна амбиция, която имаше дързостта да надникне зад паравана на безумно всеотдайната любов.  Онази любов, която въпреки неописуемата болка, която влачеше паралелно със себе си, бе благословена. Въпреки всичко. Въпреки паденията на най-светлите пориви, въпреки метаморфозите, през които преминаха на-чистите момичешки мечтания, въпреки стигмата на разочарованието.

      Сега тя е  достатъчно силна и мъдра да осъзнае, че онази любов не заслужава да бъде прокълната. Просто дойде ден, когато тя я  положи мъртва на дъното на своите спомени, там, където нейното място няма да бъде заменено, където ще остане като един тлеещ въглен, който ще напомня с  тръпчиво-парещо усещане за себе си. Ще напомня за водовъртежа на младостта, ще напомня за  времето, когато е била нужна  и пулсираща от въодушевление или  от болка. Но жива. Това  неземно красиво чувство, което само една млада и   безумно чиста душа може да роди, отгледа и почувства с целия калейдоскоп от усещания, подвластни единствено на Нея, Любовта. Безпрекословната, лудата, отчаяната. Онази любов, в която няма правила, няма задръжки, няма условия. Онази, която ни слива с усещането за вечност, която  въпреки болката е щастие, сама за себе си, заради чудото, че съществува. Сред цялото  безумство на бездушния свят. Сред  ехидните усмивки на тези, които не вярват в Нея, които й се присмиват, които   са се поддали на  инертността, лишена от чувства, от безразсъдни пориви, но и от несравнимата, недосегаема красота на необяснимото…

     Необяснимото… Това, което я водеше към него. Тя се поддаде сляпо.  Не  чуваше предупрежденията, не искаше да осъзнае докъде би довело това отричане на нейната собствена личност.   Кашонът с писма, които тя написа през  двете години, в които той беше войник, не беше просто материален  израз на нейното чувство и всеотдайност, на безпрекословната й вярност и желание да го топли с думите си, да праща към него потоци от обич- неподправена, толкова силна, че тя плачеше понякога,  но не от болка. Тя ликуваше,  че е дарена със сетива  да улови неуловимото, да се докосне до вечните послания на невидимото, но всепроникващо присъствие на любовта, във всичките й измерения.  Тези писма, които сега обидено лежат на дъното на стар шкаф, избледнели, посърнали, но още носещи отпечатъците на парещи пръсти.    Тъмният  шкаф, който като  се опитва да ги съхрани като стар съзаклятник  от нейните укори, от непреодолимото  й желание да ги унищожи, да ги захвърли  като ненужна хартия, да ги стъпче, да ги забрави. Този шкаф все пак е мъдър. Той пази миналото, пази времето, пази онова, което не може  и не трябва да бъде забравено.

    Тя се отказа  от присъдата, която бе приготвила за писмата си,  всяко едно от които бе откровение, до болка искрено послание  на една млада душа, обичаща до лудост.  Тя не зарови мечтата си, просто я положи приспана  в най- дълбинното на душата си, и й пожела да се върне някой ден. Отново луда, отново сияйна, отново въздигаща…

    Между браздите на времето, белязали Началото и Края, бе разположена баналността на ежедневието. Онова, което ограбва, ако му позволим да отнеме със сивите си пръсти  огнивото на надеждата. Надеждата, че  можем  да живеем различно, че трябва да се противопоставим на инертността, че не бива  да загърбваме мечтата. Онова многогодишно ежедневие  се сля в едно усещане за пулсираща болка. Това бе нейната болка. Неизменна, дълбаеща, предизвестяваща края. Болката от невъзможността да възроди блясъка на взаимност в очите му. Болката от празнотата, която кънти след моментното чудо. Болката на отчаяните протегнати  ръце, които оставаха висящи във въздуха,  без да сплетат пръсти с неговите. Болката от стъпканото самочувствие, от безпрецедентното незачитане на нейната женска същност. Болката от една помръкнала обич, която тя не успя да възроди. Макар  до самия край  да вярваше, че любовта е свята и не може  да умре просто така…

       По-късно тя осъзна, че любовта е жива, но преминава в друго измерение. А най-безпрекословната любов, която тя бе познала, и на която се уповаваше,  бе любовта към нейната дъщеря…

  …И продължи да живее. Изрови незнайно откъде силата да  се изправи . Точно когато бе почти бездиханна. Когато душата й бе свита на топка, почти мъртва, сритана от безразличие и присмех. Когато бе сгърчена, обезверена, когато нямаше дори сили да се противопостави на агресията.  Тогава, когато ехидни, дълбаещи кратери в душата, обезумели думи бяха изричани от същите тези устни, които обещаваха вечност…Тогава, когато на целия поток от озлобление, тя успяваше да противопостави единствено плахо промълвеното ”Обичам те.” Тя не  би могла да мрази този човек. Просто си тръгна.

    В началото дори бе изгубила способността да плаче. Живееше в транс. След това сълзите й изтръгваха на повърхността затлачената горчилка, трупана през 15 –те години, през които тя живееше с илюзията, че може да съхрани чудото на онази обич, която тя прие като орисия в началото. Тогава, когато  излъчваше светлина, когато вярваше безрезервно, когато можеше да обхване целия свят с тръпнещите си ръце  и да го подари на човека, когото обичаше.

…Болката поутихна и се примири. Вече все по-рядко се прокрадва в мислите и изтръгва  от почти мъртвите  спомени издайнически сълзи. Сънят й стана по-уверен.  Той не се промъкваше  вече в него, за да й напомня за времето отвъд онези дни , които  останаха назад и няма да се върнат. А и не би трябвало. Сега пред нея е бъдещето. Тя все още плахо пристъпва в новата реалност, но в началото на новия си път осъзна нещо изключително важно - не би трябвало да вини своето минало. Всичко в него е имало своя смисъл, дори най-болезнените  събития, които са оставяли белези в душата, някои от тях - незаличими.  Тя бе благодарна и за това, че въпреки разочарованието и болката, отвърна  на тази плесница от съдбата с достойнство. И обич. И неизтребима надежда, че доброто предстои…

    Теменуга Захариева

                       сп."Вирджиния",  януари 2005 г.                                                                     .




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. cerafina - *
13.08.2007 15:14
Много ми хареса постинга ти. Много е истински и ме накара да го почувствам...
Поздравявам те, лек ден!
цитирай
2. temenuga - Re*
13.08.2007 15:30
Благодаря за хубавите думи - това е моята скромна история, на моя не твърде кратък 37-годишен живот. А всъщност - това е Глава Първа от книгата на моята житейска пътека:) Има и още 2 / т.е. още две любови, първата - голямата ми любов, тази, която те пренася в друго измерение, когато се чувстваш истински благословен...И последната - по-скоро псевдо такава.../. Може би ще събера смелост и ще съм в подходящото настроение да напиша нещо и за тях:)
цитирай
3. cerafina - :)
13.08.2007 16:43
Много хубаво пишеш, ще се радвам да прочета и другите Глави от книгата :)
цитирай
4. temenuga - Благодаря:)
17.08.2007 14:35
А другите две глави - загатнати са в моите постинги тук. А те са посветени на трима мъже. Двамата - обичани до усещане за нирвана, и съответно - ужасяваща болка, а третият - просто трети..., без разтърсващите изживявания в противоположните крайности в диапазона на чувствата...
цитирай
5. candysays - Мила!...
28.12.2008 16:28
Сякаш си разказала.. и моята история, макар и тя да е различна.. В основата - едно и също! Подробностите и детайлите, така или иначе, винаги са различни, защото животът е шарен, но измеренията и изживяванията на Сърцето и на Духа са винаги едни и същи.. При сродните души. Ние с теб сме такива - след като прочетох тези ти редове, вече съм повече от сигурна.

Благословена си.. Неземно! Отвъд.. Ти имаш сетивата за Отвъд..

И ще бъдеш.. Както аз.. Както още други.. Които целите са пулсираща болка понякога, а друг път - просто Любящо Сърце и Душа.. Прогледнала за онова, което е Отвъд...
цитирай
6. temenuga - Към candysays:
29.12.2008 15:29
...Душите се докосват в невидимите пространства...И си разменят послания - отвъд...
Щом съм докоснанала твоята, значи сме били на една вибрационна честота...
Ти също имаш тези сетива за Отвъд. И метаморфозите на болката, знаеш, че са неизменният път към пречивстващата, всепоглъщаща Любов.
Няма друг път. А когато си преминал през жаравата на болката, тогава си откупил символично радостните случвания в живота си, подчинен на Вселенските канони за Добро, Истина, Достойнство.
Прегръдки!
цитирай
7. candysays - И аз вярвам в това. Тъкмо в това...
29.12.2008 15:52
"Няма друг път. А когато си преминал през жаравата на болката, тогава си откупил символично радостните случвания в живота си, подчинен на Вселенските канони за Добро, Истина, Достойнство."
Колко хубаво и точно си го казала!..

Някой ден всички изстрадали души ще намерят покой, своя пристан и ще бъдат обгърнати с Любов.. Или поне така се надявам...
Прегръдки и от мен!
цитирай
8. temenuga - Към candysays:
29.12.2008 15:55
Така е, не се замислям какво казвам /или пиша/...Думите сами идват. Т.е. сякаш ние, човешките същества, сме невидими проводници на нещо по-висше от нас...Просто пресътворяваме Божествената си същност и вървим по пътя си. Като неизменно всеки от нас се стреми именно към това - да бъдем обгърнати с Любов.
Ти разбираш...Прекрасно разбираш това.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: temenuga
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1550276
Постинги: 137
Коментари: 4958
Гласове: 44794
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31